vs. archives

1
Върнах си при курвите на Чили и нямаше бардак
където да не ме посрещнат като син
като брат който се завръща сред гъстите мъгли
и се заслушах в прелестна музика
музика на китара пиано и бонгоси
идеална за танци
идеална за олабване
и флипер от маса на маса
от двойка на двойка
поздравявайки присъстващите
за всеки усмивка
за всеки по блага дума
на признание

2
Върнах се блед като луната
и без особен ентусиазъм
при бардаците на моята родина
и курвите се заусмихваха
с неочакван жар
и една дето сигурно нямаше
трийсе
макар да приличаше на педесе
ме измъкна на дансинга
за една самба или едно танго
убий ме не си спомням
насред дансинга осветен
от луната и звездите

3
Завърнах се кротнал
по-скоро болен
изпосталял, без кинти
и без планове за набавянето им
без приятели
без мизерен патлак
който да ми помогне да отворя
някоя и друга врата
и когато всичко изглеждаше упътено
към логичната заключителна катастрофа
изникнаха курвите и бардаците
песните на които се разкършват
старите сводници
и всичко засия отново

В най-тъмния час те посещават
всичките ти изгубени любови.
Неасфалтираният път водещ към лудницата
се разстила отново като очите
на Една Либерман
както само умееха нейните очи
да се издигат над градовете
и да сияят.
И сияят отново за теб
очите на Една
зад огнения обръч
който преди бе неасфалтирания път
пътеката която извървя нощем
отиване и връщане
отново и отново
като я търсеше или може би
като търсеше сянката си.
И безмълвно се събуждаш
и очите на Една
са там.
Между луната и огнения обръч
четящи любимите й мексикански
поети.
А Хилберто Оуен
чела ли си го?
произнасят устните ти беззвучно
произнася дишането ти
и кръвта ти циркулираща
като светлината на морски фар.
Но фарът са нейните очи
които прекосяват безмълвието ти.
Нейните очи като идеалния
географски атлас –
картите на чистия кошмар.
И кръвта ти озарява
етажерките с книги, столовете
с книги, пода
покрит с натрупани книги.
Ала очите на Една
търсят само теб.
Нейните очи са книгата
най-търсената книга.
Прекалено късно
си го разбрал, но
няма значение.
В съня отново
стискаш ръцете й
и вече не искаш нищо.

1
Израснах заедно със сурови момчета.
Сурови и чувствителни към големите безутешни пространства.
Стъклени зазорявания в Америка, далече. Нали знаеш
Какво искам да кажа? Тези зазорявания без болници, на живот и смърт.
В къщици от непечени тухли бичувани от вятъра
Когато смъртта отвори вратата от тенеке и подаде усмивката си:
Усмивка на прошляк
Която никога – схванахме го изведнъж – няма да разберем.
Една безобразна усмивка, в която по някакъв начин се обобщаваха
Нашите усилия и нашите предизвикателства безполезни може би.
И видяхме нашата смърт отразена
В усмивката на онази смърт
Която отвори вратата от тенеке на къщицата от непечени тухли
И се опита да се слее с нас.

2
Ти беше заедно с нас.
И ти не помръдна
Когато започнахме марша си.
Остана в къщицата от непечени тухли, о сестро.
Meruit habere redemptorem.
Meruit tam sacra membra tangere.
Digna tam sacra membra tangere.

3
И решително излязохме от дупките си.
От жежките си гнезда.
И обитавахме урагана.
Сега мъртви всички.
И онези също които помнеха
Едно стъклено зазоряване
На територията на Химерата и Мита.

4
Така ти и аз се превърнахме
В копои на собствената си памет.
И прекосихме като латиноамерикански детективи
Прашните улици на континента
По следите на убиеца.
Ала открихме само
празни витрини, двусмислени прояви
На истината.

5
На териториите на Химерата
Ще те срещна отново.
И ще те целуна десет пъти.
И после
Още десет.

с мен бъди и тука боже
избави от болката
жежка треска дълъг път
мъката в неволята

смили се и не изкуши
дъщерята си звезда
не отнемай син
ето давам ти моята

Никога не се влюбвай в шибана наркоманка:
Първата светлина на деня ще те изненада
С кръв по ставите на пръстите и подгизнал от пикня.
Това все по-тъмно мочане, все
По-обезпокоително. Както когато на един гръцки остров
Тя се скриваше сред скалите или в стая
Под наем в Барселона докато рецитираше Фератер
На каталунски наизуст докато подгряваше
Хероина в лъжица, която се огъваше
Все едно копелето илюзионист Ури Гелер беше
В съседната стая. Никога, никога не хлътвай
По шибана самоубийствена путка: на зазоряване лицето ти
Ще се разпадне на геометрични фигури подобни
На смъртта. Безполезен и с празни джобове
Ще бродиш насред пепелявата светлина на утринта
И тогава въжделението угаснало ще ти се стори
Шега, която никой не си направи труда
Да ти обясни, куха фраза, шифър
Гравиран във въздуха. И после лазура. Шибания
Лазур. И спомена за краката й върху твоите
Рамене. Нейната пронизителна и странна миризма. Ръката й
Протегната в очакване на пари. Чужда на изповедите
И утвърдените жестове на любовта. Чужда да диктата
На племето. Ръка и крака надупчени
Отново и отново – проблясващи отражения върху чертата разделяща
Или свързваща очакваното от неочакваното, мечтата
И кошмара стичащи се по плочките
Като мочата все по-черна: уиски, кока-кола
И накрая крясък на страх или учудване, ала не
Вик за помощ, не жест на любов
Шибан жест на любов по тертипа на Холивуд
Или Ватикана. А очите й, спомняш ли си очите й зад
Онези руси коси? Спомняш ли си мръсните й пръсти разтриващи
Тези чисти очи, тези очи които сякаш те гледаха от друго
Време? Спомняш ли си тези очи които те караха да плачеш
От любов, да се гърчиш от любов на леглото без да го правиш
Или на пода сякаш студената пуйка си ти, а не тя?
Не бива дори да си припомняш тези очи. Нито за секунда.
Тези сякаш изличени очи проследяващи с интерес
Движенията на една страст която не беше от тази шибана планета –
Истинната красота на силните проблясваше там
В разширените й зеници, в пулсирането на нейното
Сърце докато следобеда се оттегляше сякаш на забързан кадър
И в нашата лайняна стая под наем отново се дочуваха шумовете
Изкрещяването на новородено на нощта – и очите й се затваряха.

На паметта на Мария Вирхов (1969-2011)

Нека благодарим за нашата бедност, рече пича облечен в дрипи.
Видях го с това око: бродеше по градче със сплескани къщи
от цимент и тухли, между Мексико и Съединените Щати.
Нека благодарим за насилието ни, макар да е безплодно
като призрак, макар да не води доникъде
тези пътища също не водят наникъде.
Видях го с това око: ръкомахаше върху розов фон
съпротивляващ се на черното, о, тези свечерявания на границата
прочетени и изгубени завинаги.
Свечеряванията обгръщали бащата на Лиза
в началото на петдесетте.
Свечеряванията видели да минава Марио Сантяго
нагоре и надолу, вкоченясал от студ, на задната седалка
на колата на трафикант. Свечеряванията
на безкрайното бяло и безкрайното черно.

Видях го с това око: приличаше на червей със сламена шапка
и поглед на килър
и пътуваше по градчетата на мексиканския север
като изгубен, опразнен от разума
изселен от голямата мечта, тази на всички
и думите му бяха, майко мила, ужасяващи.

Приличаше на червей със сламена шапка
бели дрехи
и поглед на килър.
И сновеше като пумпал
по градчетата на мексиканския север
без да посмее да прекоси границата
без да вземе решение
да слезе надолу до Мексико Сити.
Видях го с това око
да се лута насам-натам
между амбулантни търговци и пияници
всяващ страх
с устати думи по улици
с къщи от непечени тухли
Приличаше на бял червей
с балийска цигара между устните
или Деликадос без филтър
И пътуваше от единия край до другия
на сънищата
като земен червей
влачейки отчаянието си
пояждайки го

Бял червей със сламена шапка
под слънцето на мексиканския север
в земите полети с кръв и измамните думи
на границата, вратите на Тялото видени от Сам Пекинпа
вратите на изселения Разум, бич
на бичовете, и проклетият червей бе там
със сламената си шапка и фаса висящ
на долната устна, с все същия поглед
на все същия килър.

Видях го и му викам имам три отока в главата
и науката вече не може да предприеме нищо с мен.
Видях го и му викам разкарай се от пътя ми, куролизецо
поезията е по-смела от всички
да го духат земите полети с кръв, опразненият Разум
не ме трогва никак.
От тези кошмари само ще запазя
тези бедни къщи
тези улици метени от вятъра
а не погледа му на килър

Приличаше на бял червей със сламената си шапка
и автоматичния патлак под ризата
и не спираше да говори с кой да е или със себе си
за едно поселение на поне
две или три хиляди години
някъде там на север близо до границата
със Съединените Щати
населено място, което още съществувало
да речем четирисейтина къщи
две лавки
една бакалия
градче на охранители и убийци
като него самия
къщи от непечени тухли и циментирани дворчета
където очите не се отлепят
от хоризонта
(от този хоризонт с цвят на плът
като гърба на смъртник)
И кво очаквахте да се появи там? – викам
Вятъра и праха може би
Минимална мечта
в която обаче влагаха
целия си инат, цялата си воля

Приличаше на бял червей със сламена шапка и една Деликадос
висяща на долната устна
Приличаше на 22-годишен чилиец влизащ в Кафе Хавана
и наблюдаващ едно русо момиче
седнало в дъното,
в опразнения Разум
Приличаха на разходките в малките часове на нощта
на Марио Сантяго
В опразнения Разум
В омагьосаните огледала
В урагана на Мексико Сити.
Отрязаните пръсти израстваха наново
с втрещяваща бързина
Отрязани, потрошени, разпръснати пръсти
във въздуха на Мексико Сити.

Видях го и му викам имам три отока в главата
и науката вече не може да направи нищо с мен.
Видях го и му викам разкарай се от пътя ми, куролизецо
поезията е по-смела от всички
да го духат земите полети с кръв, опразненият Разум
не ме трогва никак.
От тези кошмари само ще запазя
тези бедни къщи
тези улици метени от вятъра
а не погледа му на килър

Приличаше на бял червей със сламената си шапка
и автоматичния патлак под ризата
и не спираше да говори с кой да е или със себе си
за едно поселение на поне
две или три хиляди години
някъде там на север близо до границата
със Съединените Щати
населено място, което още съществувало
да речем четирисейтина къщи
две лавки
една бакалия
градче на охранители и убийци
като него самия
къщи от непечни тухли и циментирани дворчета
където очите не се отлепят
от хоризонта
(от този хоризонт с цвят на плът
като гърба на смъртник)
И кво очаквахте да се появи там? – попитах
Вятъра и праха може би
Минимална мечта
в която обаче влагаха
целия си инат, цялата си воля

Приличаше на бял червей със сламена шапка и една Деликадос
висяща на долната устна
Приличаше на 22-годишен чилиец влизащ в Кафе Хавана
и наблюдаващ едно русо момиче
седнало в дъното,
в опразнения Разум
Приличаха на разходките в малките часове на нощта
на Марио Сантяго
В опразнения Разум
В омагьосаните огледала
В урагана на Мексико Сити.
Отрязаните пръсти израстваха отново
с втрещяваща бързина
Отрязани, потрошени, разпръснати пръсти
във въздуха на Мексико Сити.

Нека благодарим за нашата бедност, рече пича облечен в дрипи.
Видях го с това око: бродеше по градче със сплескани къщи
от цимент и тухли, между Мексико и Съединените Щати.
Нека благодарим за насилието ни, макар да е безплодно
като призрак, макар да не води доникъде
тези пътища също не водят наникъде.
Видях го с това око: ръкомахаше върху розов фон
съпротивляващ се на черното, о, тези свечерявания на границата
прочетени и изгубени завинаги.
Свечеряванията обгръщали бащата на Лиза
в началото на петдесетте.
Свечеряванията видели да минава Марио Сантяго
нагоре и надолу, вкоченясал от студ, на задната седалка
на колата на трафикант. Свечеряванията
на безкрайното бяло и безкрайното черно.

Видях го с това око: приличаше на червей със сламена шапка
и поглед на килър
и пътуваше по градчетата на мексиканския север
като изгубен, опразнен от разума
изселен от големия сън, този на всички
и думите му бяха, майко мила, ужасяващи.

Приличаше на червей със сламена шапка
бели дрехи
и поглед на килър.
И сновеше като пумпал
по градчетата на мексиканския север
без да посмее да прекоси границата
без да вземе решение
да слезе надолу до Мексико Сити.
Видях го с това око
да се лута насам-натам
между амбулантни търговци и пияници
всяващ страх
с устати думи по улици
с къщи от непечени тухли
Приличаше на бял червей
с балийска цигара между устните
или Деликадо без филтър
И пътуваше насам-натам
в сънищата
като земен червей
влачейки отчаянието си
изяждайки го

Бял червей със сламена шапка
под слънцето на мексиканския север
в земите полети с кръв и измамните думи
на границата, вратите на Тялото видени от Сам Пекинпа
вратите на изселения Разум, бич
на бичовете, и проклетият червей бе там
със сламената си шапка и фаса висящ
на долната устна, с все същия поглед
на все същия килър.

(to be continued)

Понякога сънувам, че Марио Сантяго
Идва да ме вземе с черния си мотор.
И оставяме зад себе си града и докато
Светлините постепенно изчезват
Марио Сантяго ми казва, че става дума
За откраднат мотор, последния мотор
Откраднат за да пътуваме по бедните земи
На севера, посока Тексас
Докато преследваме един неназовим сън
Не подлежащ на класификация, съня на младостта ни
С други думи най-смелия сън от всички
Наши сънищата. И при това положение
Как да откажа да се кача на бързия черен мотор
На севера и с мръсна газ да се впуснем по пътища
Прекосявани някога от светците на Мексико
Просещите братя поети на Мексико
Неразговорливите смокове от Тепито
Или жк Гереро, всички по един и същи път
Където се объркват и смесват времената –
Глаголни и физически, миналото и афазията.

А понякога сънувам, че Марио Сантяго
Идва да ме вземе или е поет без лице
Глава без очи, нито уста, нито нос
Само кожа и воля и без да питам нищо
Се качвам на мотора и отпрашваме
По пътищата на севера, главата и аз
Странен екипаж поел по мизерен
Маршрут, пътища изличени от праха и дъжда
Земя на мухи и гущери, сухи храсталаци
И пясъчни виелици, единствената мислима сцена
На нашата поезия.

И понякога сънувам, че пътят
Прекосяван от мотора ни или нашия копнеж
Не започва в моя сън, а в съня
На други: невинните, блажените
Кротките, онези, които за наше нещастие
Вече не са тук. И така Марио Сантяго и аз
Излизаме от Мексико Сити, града продължение
На толкова сънища, материализацията на толкова
Кошмари и заизкачваме нагоре щатите
Все на север, все по пътищата
На койотите и нашият мотор тогава
Е с цвета на нощта. Нашият мотор
Е черно магаре, най-спокойно прекосяващо
Земите на Любопитството. Черно магаре
Прекосяващо човечността и геометрията
На тези мизерни безутешни пейзажи.
И смехът на Марио или на главата
Поздравява призраците на нашата младост
Неназовимата безполезна мечта
На смелостта.

А понякога сякаш виждам един черен мотор
Като черно магаре отдалечаващо се по пътищата
На земите на сакатеките и коахилите, по пределите
На съня и без да успея да разбера
Смисъла му, последното му значение
Все пак схващам музиката му –
Една весела песен за сбогом.
И може би смелите жестове са тези, които
Ни казват сбогом, без озлобление и горчивина
В мир с абсолютната си благодарност и с нас самите.
Малките безполезни жестове на предизвикателство – или които
Годините и навиците направиха така
Че да ги смятаме за безполезни – са тези, които ни поздравяват
Тези, които ни правят загадъчни знаци с ръце
Насред нощта, от едната страна на пътя
Като нашите любими и изоставени деца
Отгледани сами в тези варовити пустини
Като блясъка пронизал ни един ден
И който бяхме забравили.

И понякога сънувам, че Марио пристига
С черния си мотор насред кошмара
И отпрашваме по посока на север
По посока призрачните градчета обитавани
От гущерите и мухите.
И докато сънят ме пренася
От един континент на друг
През душ от студени и безтрепетни звезди
Виждам черния мотор като магаре от друга планета
Как разсича надве земите на Коахила.
Магаре от друга планета
Безсрамния копнеж на нашето невежество
Но също нашата надежда
И нашата смелост.

Една неназовима и безполезна смелост със сигурност
Но преоткрита на предела
На най-далечния сън
Във фракталите на последния сън
По смътния и притегателен път
На магаретата и на поетите.

Посвещавам този превод на Кирил, Христина и Марина Василеви, Рождество 2018

А понякога сякаш виждам един черен мотор
Като черно магаре отдалечаващо се по пътищата
На земите на сакатеки и коахили, по пределите
На съня и без да успея да разбера
Смисъла му, последното му значение
Все пак схващам музиката му –
Една весела песен за сбогом.
И може би смелите жестове са тези, които
Ни казват сбогом, без озлобление и горчивина
В мир с абсолютната си благодарност и с нас самите.
Малките излишни жестове на предизвикателство – или които
Годините и навиците направиха така
Че да ги смятаме за безполезни – са тези, които ни поздравяват
Тези, които ни правят загадъчни знаци с ръце
Насред нощта, от едната страна на пътя
Като нашите любими и изоставени деца
Отгледани сами в тези варовити пустини
Като блясъка пронизал ни един ден
И който бяхме забравили.

И понякога сънувам, че Марио пристига
С черния си мотор насред кошмара
И отпрашваме по посока на север
По посока призрачните градчета обитавани
От гущерите и мухите.
И докато сънят ме пренася
От един континент на друг
През душ от студени и безтрепетни звезди
Виждам черния мотор като магаре от друга планета
Как разсича надве земите на Коахила.
Магаре от друга планета
Безсрамния копнеж на нашето невежество
Но също нашата надежда
И нашата смелост.

Една неназовима и безполезна смелост със сигурност
Но преоткрита на предела
На най-далечния сън
Във фракталите на последния сън
По смътния и притегателен път
На магаретата и на поетите.