Почти във всичко свързани но най-много
в болката в смълчаността на животите
изгубени които болката успешно подправя
в приливите които прииждат към нашите
сърца верни на нашите очи неверни
на летописите които подпалваме и никой
не разбира както ние двамата не разбираме
касапниците които ни обкръжават неотстъпчиви
в подразделянето и умножаването на болката
все едно градовете в които обитаваме са
нескончаема болнична зала
Чуден занаят без основание Да почнеш да губиш коса
и зъбите Някогашните стари маниери да бъдеш възпитан
Странното самодоволство (Поетът не желае да е нещо повече
от другите) Нито богатство нито слава не дори поне
поезия Може би това е единственият начин
да не се страхуваш Да се настаниш в страха
като някой обитаващ вътре в бавността
Призраци притежавани от всеки Просто
да чакаш някой или нещо върху руините
В продължение на един нескончаем момент не се случи нищо. Две коли, спрели насред пустинята.
моето поколение четеше Маркс и Рембо, докато му се обърнат червата
сякаш беше в небесата на Мексико, а не в небесата на евреите, още по-малко в небесата на философията или пък в небесата на марксистите
аз се хиля, за да не вия, аз си тананикам, за да не се моля или богохулствам
Всичко, което започва като комедия, неотвратимо завършва като тайнство.
Вече никой не стене – няма разкъсани сърца. Само нощната ни смълчаност, когато на четири крака се насочваме към огньовете, които някой е запалил за нас в тайнствен час и с неразгадаема цел. Води ни слепият случай, макар нищо да не сме оставили на слепия случай.
с отворени очи, затворени в тъмен коридор, неподвижни, чакащи
Друг щеше да почне да крещи от ужас, щеше да почне да се моли, надавайки вопли, щеше да се разсъблече и да хукне да тича като полудял играч на американски футбол
vs. archives 