Време на две скорости: едното бе много бавно, хората и нещата се движеха в това време почти незабележимо. Другото бе много бързо, всичко, дори неподвижните неща искряха от скоростта. Първото се наричаше Рай, второто – Ад и еднственото, което искаше, е да не живее никога в нито едно от двете.
Историята, тази семпла курва, не притежава определящи моменти, а е умножаване на мигове, кратковременности, съревноваващи се по чудовищност.
Достигната веднъж оголеността на кланицата, всичко придобива неприемлива театралност.
Написа на немски странно стихотворение за депортацията на Троцки.
Държат се така, сякаш настъпва слънчево затъмнение.
Мечът на съдбата за пореден път съсича главата на хидрата на слепия случай.
Само шум, шум като от смачкване на листове, шум като от изгаряни книги.
Дори на най-бедните улици се чуваше смехът на хората. Някои от тези улици тънеха в пълен мрак, подобни на черни дупки, и смехът, който извираше неясно откъде, беше единственият знак, единствената информация, с която разполагаха обитателите и посетителите, за да не се изгубят.
Гласовете, които чувах (гласове, никога лица, нито фигури), идеха от пустинята. Аз бродех в пустинята с нож в ръка. В острието на ножа се отразяваше лицето ми.
Реалността е като надрусан сутеньор насред гръмотевична буря.
vs. archives 