1
Излязох от късната прожекция на празните улици. Скелетът
мина до мен, треперещ, увиснал на задницата
на боклуджийски камион. Големи жълти шапки
скриваха лицата на боклуджиите, но дори така ми се стори познат:
един стар приятел. Ето ни! казах си
поне двеста пъти
докато камионът изчезна зад ъгъла.
(to be continued)
Тази надежда аз не съм я търсил. Този смълчан павилион на Непознатия Университет.
Пациентът пристига в чуждия град.
Ако имах жена, чува някой да казва зад неговия
гръб. Но няма никой: това е Барселона и смехове
на педали жиголота, криминални, дилъри, бледи деца
на джагите. Ще се радвам, ще се радвам
ще се радвам много, казва някой с акцент
на немец. Но едвам му обръща внимание.
Момичето, което гледа през прозореца
на хотела. О, убегливи думи, една въображаема Барселона
полунощ на улицата, хората са щастливи
влюбеният, звездите като скъпоценни камъни, инкрустирани
в книга, която чужденецът никога няма да дочете докрай
(поне не в този свят), нощта, морето
щастливи хора, надничащи през отворен прозорец.
Цялата тъга на тези години
ще се изгуби с теб.
Спи, пропаст моя, отраженията ще кажат
че липсата на съпричастност е пълна
но ти дори насън казваш, че всички
сме съучастници, че всички
заслужаваме да се спасим
Искам да пиша само за жените
от квартирите в Пети район
по един истински любезен честен начин
за да каже майка щом ме прочете
така е наистина
и аз тогава най-сетне да се засмея
и да отворя прозорците
да пусна да влязат перуките
цветовете
Според Ален Рене
към края на живота си
Лъвкрафт бил нощен пазач
на кино в Провидънс.
Блед, държейки цигара
в устата, висок метър
седемдесет и пет
чета това в нощта на къмпинга
Естреля де Мар.
Не съм направил лошо на никого, каза
цялото му лице беше въпрос
защо го отвеждат.
Не къде, а защо
Не съм направил лошо на никого
Седя в заведението. Слушам
сойките да играят в снега.
От празната гора се задават камионите.
Присъни й се гробище, в което се намираше гробът на един гигант. Надгробната плоча се пропукваше и гигантът подаваше една ръка, после другата, после главата, увенчана с дълги руси коси, пълни с пръст.
Съдбата, материя, оставаща неуловима, докато не стане непоправима, бе понятието за съдба, което всеки имаше за себе си.
Хитлер бе известен. Гьоринг бе известен. Хората, които обичаше или за които си спомняше с носталгия, не бяха известни, а покриваха определени необходимости.
vs. archives 