To Whom It May Concern (Ясно Кой)
modern instrumentierte Tristesse
трябва да се разграничава между аплодисменти и кредит
в най-добри случай може да има добра битка, при която успехите по-скоро вредят
Ernst Jünger
modern instrumentierte Tristesse
трябва да се разграничава между аплодисменти и кредит
в най-добри случай може да има добра битка, при която успехите по-скоро вредят
Ernst Jünger
За назидание за написването на „Сбогом, ЛВ“, бях уведомен от компетентните органи, че А. Кьосев и М. Николчина няма да проведат планиран разговор за „Работникът и смъртта“.
Какъвто разговор за „Работникът и смъртта“ е щял да се проведе, в случай че не бях написал „Сбогом, ЛВ“.
Shit, I’m impressed, както казва блондинката Мелани в „Джаки Браун“.
Впечатлен съм, че сте възнамерявали да проведете разговор за „Работникът и смъртта“!
Впечатлен съм, че „Сбогом, ЛВ“ Ви е отказал да проведете разговор за „Работникът и смъртта“!
Впечатлен съм, че „Сбогом, ЛВ“ си е свършил работата, щом сте се отказали да говорите за „Работникът и смъртта“.
А „Работникът и смъртта“ ще си свърши работата и без да проведете разговор за него.
Нещо повече: за какъв хуй ми е Вашето говорене за „Работникът и смъртта“, ако цената на това говорене е мълчанието ми?
Предпочитам Вашето мълчание пред необходимостта аз да мълча, разплащайки се по този начин за Вашето говорене.
Влизането на българския цар в политиката сякаш успя за по-малко от година да направи невъзможно осмислянето на ставащото в страната както в етиката на автентичния индивидуален опит, така и в сухото поле на чисто политическата интерпретация. На ниво разчитане на символите на царственото това положение на нещата се набеляза още през пролетта на 2001 г. Най-умело схвана ситуацията И. Дичев с тезата за “сакралното тяло”. Тази теза беше затвърдена в изборната нощ, когато след оповестяването на предварителните резултати И. Костов с посивяло лице изтърси на пресконференцията на ОДС, че “глас народен – глас божи”. Предизборната кампания на царя от своя страна се градеше върху тъмността на трансцендентното слово и отговарящите на тази тъмност усилия на тълкуванията. Медиите осигуриха резонансната кухина, в която нищото на царското мълчание да отекне с всепълнотата на по неведоми пътища все пак достигналия до нас повик. С това те, разбира се, не направиха нищо по-различно от характерното например за поджанра на интервюта с творци или по принцип създатели на художествено творчество по мъртво ефирно време на мъртво ефирно място, с тази разлика, че това ставаше в самото око на живота, по Канал 1, когато ракията и салатата се слагат на масата. Като изключим съсловието на професионалните анализатори, беше най-малкото обидно и леко налудно да виждаш как всяко изказване за царя бива въвличано в черната дупка на мълчаливото присъствие на трансцендентното. Богът в случая не се свиваше, за да направи място на творението си, а митологично го поглъщаше. В изборната нощ И. Кръстев единствен отказа да коментира случващото се, като по този начин за пореден път беше едни гърди напред в интерпретацията.
Припомням тези добре известни неща от близкото минало, защото ми се струва, че от известно време в заслужаващите внимание и респект коментари на текущата политика пълзи едно притъпяване на яркото и отчетливо усещане от пролетта на 2001 г. за фантасмагоричната мараня над ливадите, в която ни повече, ни по-малко боговете се завръщаха. Ако съдя по себе си, това усещане беше очевидно налудно. Опитвайки се да не бъда патетичен, мога да кажа, че възприемам безвъзвратния факт, че в нощта на 17 срещу 18 юни не се събудих от тази фантасмагория като нещо, което ме застрашава в личен план. Перверзно е да си на 35 и за пореден път да подкрепяш политическа сила, която за пореден път дебелооко е излъгала. Че царят не можа да бъде спрян обаче, вече е обективно болестно състояние. В този може би все пак личен смисъл си спомням фантасмагоричната атмосфера на пролетта на 2001-а и се питам какво се е променило през тези месеци, та вцепененото трептене да си отива от опитите да си обясним ставащото. Това не може да се обясни само с некакво психологическо претръпване или вътрешномедийна динамика, макар че “народопсихологически” и експертно може би е именно така. Ако има обаче нещо, на което идването на царя ни научи, това е осъзнаването, че народ все пак има и че ние или аз не сме народът не в смисъл, че теоретично не приемаме това понятие, а в практическия смисъл на всекидневното съществуване, смислено и отговорно с оглед на определено специфично добро, колкото и да са диференцирани благата, които наричаме “добро”, в един щем нещем суховато делови свят, удържан от хладни медии в бодливо настръхнало сцепление. Реалното излизане на народа на политическата сцена забранява позоваването на народопсихологически аргументи. Тази забрана само на пръв поглед разбива отворена врата: именно реалната поява на народа укрепва необходимата илюзия, че с него нещо може да се обясни, пък било то в модуса му на медийна конструкция. Обясненията наистина трябва да бъдат “чисто” политически, т.е. да изхождат от просветителската конструкция и формална идеализация, че обществото се гради върху договор и че в него не може да има елементи, които не са страна в договора. Българският цар е елемент, който не е страна в договора, най-малкото защото е номиниран за министър-председател от народни представители, които са негови представители, без самият той да е народен представител. Мисля, че чисто формалните противоречия заедно със спомена за фантасмагорията на появата сред нас на една мълчаливо присъстваща трансценденция са двете неща, за които, въпреки бързо натрупания опит и зрялост на резигнацията, имахме по-ясно съзнание и по-ясен език в разгара на безумието, отколкото сега.
„Рицар на книгата“ (за журналисти) http://sofia.topnovini.bg/node/708261
Орден „Св. св. Кирил Методий“ Първа степен (за творци) http://www.ploshtadslaveikov.com/kamen-donev-georgi-gospodinov-i-sonya-joncheva-sas-sv-sv-kiril-i-metodij/
Всеки получава каквото иска (Апокалипсис сега).
Или може би всеки иска наградата на другия?
Може да си ги менкате, пичове.
Само после не казвайте, че сте искали нещо друго, че НЕ сте създатели на това, че НЕ сте там, където сте, че НЕ сте това, което вече от доста време сте.
Орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен
„Според проф. Хенрике Шмид това вече не е просто черешата на един народ, а черешата на света.“
http://knigabg.com/index.php?page=book&id=41913
„Казват, че е хубаво там, където не сме, но не е вярно: хубаво е там, където сме.“
ФБ-пост
http://bnt.bg/part-of-show/tam-ka-deto-ne-sme-novata-kniga-na-georgi-gospodinov
http://diaskop-comics.com/article.aspx?id=1673
http://www.monitor.bg/a/view/8946-Господинов-ни-събира-Там-където-не-сме/
„Там, където не сме” от Георги Господинов по книжарниците от 18 април
http://novinar.bg/news/georgi-gospodinov-puska-nov-sbornik-s-poeziia_NTM0MzsyNw==.html
Той е капитализмът с човешко лице
Тъжно и красиво
Той е весел и хищен.
По Хлебников
Тя беше кака от бъдещето
Беше напуснала последователно
70-те 80-те и най-вече 90-те
Напускайки най-много се страхуваше
Да не остане там където й беше било
Най-трудно Тя помнеше
Да бъде кака от бъдещето.
„Аз съм на страната на българския интерес, колкото и претенциозно да звучи. Той съвпада с позицията, изразена от господин Доган“.
Георги Първанов