vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Pontos Euxeinos

След непредвидимите дълги дъждове

 

След непредвидимите дълги дъждове
на юни тлъстината възлиза към боговете
пот, сладка смрад, кал
чаткане на пулове на табла и зърна
на броеница: душата на плъха
излита през зъбите с крясък
не толкова звука на костички, както твърдеше
продавачката в случаен Indian Point
колкото аромата на тление
е сертификата за автентичност

Върху едрозърнестия напукан асфалт
милостиво отместена без да се обърне
по гръб с върха на маратонка
или пръчка пухналата къртица
на междата на поддалата настилка и тревата
ръчичките й в молитвен жест на отците
розови и нежни за грубата
денонощна изкопна работа
грижливо облепена в последния си път
под безмилостната светлина на сивожълтия залез
от зелени мухи и самотна земна
пчела, пъплеща покрай трупчето

 

Мостът над София

 

На паметта на Мария Вирхов

 

Живота губи своя вкус
за вечеря люти чушки
на котлон с гол реотан
мъртвите разчистват терена
за живите но са по-големи.

Аз не сънувам
облегнат на леко открехнатото крило
на трикрил гардероб наблюдавам в полумрака
леглото пред себе си и се събуждам

Голото дете с отрязана опашка
говореше и каза
на поповата лъжичка

Градът е плоска карта
Разгръщам книжката
с надигащите се картинки
Мостът сива ивица
сложена на кръст с канала
Нямам време да отгърна
на следващата страница
Дъгата на моста под който тече
реката на живота ми.

 

 

 

 

 

Четящите, красивите, беззащитните

 

Кой?

Кой друг.

Той. И други сантиментално-тарикатски истории: “За щитовете на беззащитните”.

„Паисий, Софроний, Ботев, Талев, Димов, Смирненски, Вапцаров, Гео Милев и дори две днешни книги“.

Дори „Невидмите кризи“ – до Септември и Ботевата Борба.

Но какъв им е на анархистите този прекрасно самоорганизирал се сантиментален конформист?

 

Към вечния мирен преход

 

„Аз бих казал, че през последните четири години особено, се вкара една отрова в обществото. Отрова, защото ГЕРБ през цялото време съществуваха и съществуват чрез противопоставяне. То беше позаглъхнало по времето на управлението на Царя. Имаше някак си толерантност много по-голяма и търсене на някакво съгласие. Ако щеш дори тройната коалиция, която много оплювана, коментирана беше, също форма на национално помирение в името на някакви национални интереси. Като членството в Европейския съюз например. Сега в резултат на последните четири години омразата и противопоставянето, разделянето, се върнаха. Ние се върнахме в 90-те години като обществена атмосфера. И аз не мога да приема тази омраза като обществена и политическа среда. Опитвам се да я преодолявам, сигурно не винаги успявам.“

Сергей Станишев

 

Възражение In Memoriam

 

Когато поетът Мария Вирхов почина в София на 15 юли 2011 г., научихме за това три седмици по-късно от полицейската хроника и булевардната преса. В подадената от МВР на 15 юли първоначална информация става дума за „труп на клошарка”, изваден от Перловския канал в района на бул. „Евлоги Георгиев”, край стадион „Академик”. На 7 август от полицията потвърждават, че „откритата е Мария Стефанова от Ямбол”. Така Мария умря два пъти. Тя прекара три мъртви августовски седмици в публичното пространство като труп на клошарка, по думите на държавна институция в нейна официална сводка.

Ако сме били вцепенени или възмутени, че при съобщението за смъртта на Мария Вирхов езикът на държавната институция бе неразличим от речта на таблоидите, със задна дата ще излъжем. По-скоро сме били сепнати насън, уплашени и смълчани. В случай че не планираме да умрем в леглата си като народни поети, тази публичност на смъртта на Мария трябва да ни изпълва с ужас. Може би не е излишно да изпитваме същия ужас, ако с всяка своя крачка в публичното пространство и във вътрешните обиталища не правим всичко възможно да не разлайваме майчините еринии на родната държава и медии. Това често се оказва невъзможно, дори да си далеч от поета Мария Вирхов.

Освен да припомня случилото се, не виждам начин да възразя на единогласието на полицията и таблоидите. Те съдят живите и мъртвите. Може би възражението е възможно само в помненето. По етическа и разказваческа необходимост то трябва да е аз-повествование. Почнем ли да разказваме спомените си обаче, като начало трябва да избягваме да превръщаме Маша в епизодична героиня на романите си, особено ако героинята е законспирирана с каламбурно име и то прибързано се разкрива postmortem. Мария настойчиво предизвикваше и болезнено приемаше литературните шеги със зависимостта от субстанциите. Въпреки че са минали вече четиридесет дни и може да гледа на всичко от другаде, нека не бързаме с литературната история, в която тя е статистка в роман. Макар и по-мило, литературно и топло, това е не по-малко булевардно. Смъртта ѝ тъй или иначе бе омацана в жълто, да не го правим в паметта.

17 септември 2011

 

 

 

 

 

За смъртта и политическото

Смъртта и политическото черпят своята автентичност от радикалната си екзистенциална/теологическа еднократност и непредвидимост.

Да говориш за тях като за литературно вече описани е или противоречие в понятието, или паразитираща подмяна.

Георги Господинов си позволи да говори така за смъртта на Мария Вирхов (като персонаж на негов роман) (1). Сега отново говори така – „Преди време написах“, „Пак преди време писах“ (2) – за настоящите политически събития.

Това е подмяна, при която една приватна литературна митология паразитира върху всяко следващо вписвано в нея събитие. Подмяна, за която в крайна сметка няма нищо извън вечното завръщане на митологията на себе си.

 

(1) Г. Господинов „Мария Вирхов (1969 – 2011)“.
(2) Г. Господинов „Протестиращият човек е красив“.

 

Алибито на духовността

 

Орешарски в Котел – произнася реч за Будителите.

Някъде другаде се заваряват първите тръби на „Южен поток“.