Когато поетът Мария Вирхов почина в София на 15 юли 2011 г., научихме за това три седмици по-късно от полицейската хроника и булевардната преса. В подадената от МВР на 15 юли първоначална информация става дума за „труп на клошарка”, изваден от Перловския канал в района на бул. „Евлоги Георгиев”, край стадион „Академик”. На 7 август от полицията потвърждават, че „откритата е Мария Стефанова от Ямбол”. Така Мария умря два пъти. Тя прекара три мъртви августовски седмици в публичното пространство като труп на клошарка, по думите на държавна институция в нейна официална сводка.
Ако сме били вцепенени или възмутени, че при съобщението за смъртта на Мария Вирхов езикът на държавната институция бе неразличим от речта на таблоидите, със задна дата ще излъжем. По-скоро сме били сепнати насън, уплашени и смълчани. В случай че не планираме да умрем в леглата си като народни поети, тази публичност на смъртта на Мария трябва да ни изпълва с ужас. Може би не е излишно да изпитваме същия ужас, ако с всяка своя крачка в публичното пространство и във вътрешните обиталища не правим всичко възможно да не разлайваме майчините еринии на родната държава и медии. Това често се оказва невъзможно, дори да си далеч от поета Мария Вирхов.
Освен да припомня случилото се, не виждам начин да възразя на единогласието на полицията и таблоидите. Те съдят живите и мъртвите. Може би възражението е възможно само в помненето. По етическа и разказваческа необходимост то трябва да е аз-повествование. Почнем ли да разказваме спомените си обаче, като начало трябва да избягваме да превръщаме Маша в епизодична героиня на романите си, особено ако героинята е законспирирана с каламбурно име и то прибързано се разкрива postmortem. Мария настойчиво предизвикваше и болезнено приемаше литературните шеги със зависимостта от субстанциите. Въпреки че са минали вече четиридесет дни и може да гледа на всичко от другаде, нека не бързаме с литературната история, в която тя е статистка в роман. Макар и по-мило, литературно и топло, това е не по-малко булевардно. Смъртта ѝ тъй или иначе бе омацана в жълто, да не го правим в паметта.
17 септември 2011
vs. archives 