vs. archives

Проф. Владимир Градев ми съобщи в лична кореспонденция, че на 11 ноември е починал брат му, варненския поет Станислав Градев.

Не успях да открия никакви биографични данни за поета, Grok 3 твърди, че „според всички налични и актуални източници към 14 ноември 2025 г., поетът Станислав Градев (роден 1962 г., автор на „Книжно тяло“ и други стихосбирки) е жив и няма потвърдена информация за неговата смърт на 11 ноември или на която и да е друга дата.“

Какво по-истинско от поет без биография, за чиято кончина не знае дори AI, предлагащ вместо това, разбира се, „Градинарят и смъртта“, знака на Звяра на една литература на Ада.

Ти не си част от тази литература на Ада, тя не знае за теб. Портите на Ада няма да ти надвият.

Проф. Градев споделя: „Той беше и поет с една стихосбирка „Книжно тяло“, която издаде на 33, след това реши повече да не публикува.“

Никакви „други стихосбирки“, Grok 3. През 90-та напуска София, пише брат му.

Почивай в мир, варненски Поете на океана и брега, който е умирането.

КЪЩАТА НА ПОЕТА

Някога, когато ме напусна,
както и живееше – невидим,
нямаше потрепване на мускул
по лицето ми от керемиди.

Само иронично като ириса на негър;
проветрих сълзливи алегории,
земноводни олицетворения
и ги стъкнах в огнена метафора.
Жегната с езика на пожара
бащино огнище изостави
синекдохата неблагодарна.
Пръсна се надутата хипербола,
епитетите навън се смотаха,
скри се под земята като червей
жалка, незначителна литота.
Изгоряха книжни метонимии,
вечни символи, сравнения цветисти
и по гръб се метна от комина ми
котката, която бе измислил…

Някога, когато в полумрака
стъпиш в овъглената си стая
само по стените ще те чакат
стихове написани от паяк.

СТАНИСЛАВ ГРАДЕВ, „КНИЖНО ТЯЛО“

Майка ми беше попска дъщеря, минала като тийнейджър през всичко, полагащо се на една попска щерка в съвсем младия и тържествуващ димитровско-сталинов комунизъм. Това за мен дълго беше като урока „България при комунистическото управление“ от учебника за 4. клас на дъщеря ми, но един образ остана загнезден в паметта ми с истината си: складът за тютюн, където е работила. И едно чувство, по-обхватно от отделните разкази, което с годините все повече се усилваше и ги резюмираше в съзнанието ми: унижението.

Майка беше прекарала туберкулоза през следвоенните години, една от малкото оцелели в групата от приятелки, сияещи с нея на черно-белите снимки. Разказваше ми как ходели в горите край санаториумите „да правят любов“, а тя не ходела. Колко тъжно, казвах си тогава, тази желязна дисциплина на оцеляването, тази стъпкана, натикана в интериорите религиозност, сублимирана в етика. Но истината е, че нямам идея как се оцелява в такава ситуация.

Когато е следвала испанска филология, е трябвало да се издържа с нощни смени като сестра в ортопедията, от нощна смяна – на лекции. Като на единствено дете на университетски преподаватели в ситите години на късния развит социализъм, това ми звучеше страшно и невъзможно. И това беше майка ми.

Първи специалист по португалски в България, майка беше ходила на някакъв спецкурс на senhora Wolf, както я наричаше, руска еврейка. Говореше за нея с пиетет, който завинаги се свърза в представите ми с почти магическата фигура на този, който споделя знание. По-късно, когато известно време ходих на курсовете по португалски, които майка водеше в университета, с почуда я видях нея самата в тази роля.

След като се пенсионира, десетки години превеждаше от португалски, роман след роман. На стари години се научи да пише на компютър, Windows 95, беше си записала в тефтерчето всичко стъпка по стъпка, с английските команди и религиозно ги следваше. Това сякаш е най-важното, което съм научил от нея: каквото и да правиш, прави го с религиозна дисциплина.

Почивай сега, мамо.

Опелото ще се отслужи на 17 април (сряда) от 13:00 ч. в храм „Св. Богородица – Животворен извор“ (Подуенската църква)