vs. archives

Черна Богородице, ти си тъй красива
Така те видях изправена на цокъла.
Тъй си красива, мекота и сладост цялата.
Носи детето ти златна корона.

Тъй красива си, че пред теб са нищожни
Всички цветя, изкуства и образи земни.
Тъй красива си… Ти всичко изпълни.
Цялата болка обърна на обич.

Всеки мрак ти сне от плещите ни.
Моря от сълзи изтляха пред тебе.
Ти износи в сърцето си всички мечове
Ти видя как никой живот не достига…

Тъй си красива… Ти сбъдването си
На неизказани болки уталожващата утеха.
Ти всичко направи леко и го въздигна
Всеки страх ти втъка в сиянието божествено.

Тъй си красива, усмивката ти не угасна
Ти възсия над всяко плодородие
Ти ощастливи детето си отново
Когато се сведе над гроба му.

Тъй си красива, о, болезнена майко.
Тъй тъмна си, белязана от любовта!
Как ти се възхищават в мечтите плахи
Дето тъй светло, тъй нежно цялата те обрамчват!…

А понякога ме връхлита лудо блаженство.
Всички неща намятат орхидеената мантия на радостта.
Всички лица изнасят на златни пръти на показ своята сърцевина.
Надписите на природата започват да гукат, лесни за разчитане.

Всички чудеса напират като морски звезди към повърхността.
Въздушните гълфстриймове кръжат и се носят като диамантени потоци.
От всяко мъртво сечиво се надигат в почуда стотици зеници.
Във всеки камък прескача искрата на диво ревнив живот.

Камбанариите – пламтящи господни мечове. С тътен отбиват часовете.
Езикът ми – йерихонска роза. Ухание струи и музика от устата ми.
Връхчетата на пръстите ми, които се превиват в заклинания –
Споходени от всички залутани целувки, пронизващи вселената.

Затова се случва, че над летящите покриви на града,
Който ме подслонява, сияйната луна простира арката си
Като от опал източен високосводен виадукт.
И няма нищо действително, освен привиждащото се под него.

Призрачни оркестри се долавят, които бродят там.
Като че изпод паважа изплуват пещери от светлина.
Минувачите крачат на кокили от слонова кост.
Сградите, възправящи се там, се перчат с пурпурни мантии, гала одеяния.

Образи и лица изникват като пияни тропически пеперуди,
Когато в червени нощи крачиш през жежките градини на Цейлон.
По ръкавите и колената накацват тегнещи тъй много,
Че отмалял накрая, в пълен шемет и олюлявайки се стоиш сред цъфнала отрова.

Нека основем богослужението на насекомото!
Да се поклоним на бог, който има очи, жилещи като рубини!
Който има криле, изпъстрени с йератически тръпнеща възбуда на ранноготически прозорци.
И червено тяло.

Нозете му са дълги като нишките на лотовете, които се спускат от корабите
В мрачните морета. Тялото му е съчленено с непристойната гъвкавост
На танцьорите върху въже, акробатите и кабаретистките. При гърч на похотта
Той е в състояние да ближе своето обствено жило.

Съвсем мънички са ръцете на представителите на племето. Те обитават във влажните смърчове.
Обхваща ги полуда от прекалена чувствителност. Гърчат се от болка при всеки полъх
Очите им са живи скъпоценни камъни. Ала има и секти и жречески касти
Които апатично само втренчено гледат пред себе си.

Те се впускат в многобройни донкихотовски походи срещу небето. Бръмчат като летателни машини.
Те спадат към рода на откривателите и познават трагикомедиите на дързостта.
Денем те се укриват в горите, покрити от палатковите лагери на паяците
И чудни бели балдахини.

Някои изсред милионните редици на народа се впускат към ореолите на слънцето:
Мънички фатаморгани, лъчисти портици на въздушни замъци пред лицето на върховното светило.
Там те се отдават на химнозлатно битие с танци и буйство, и се строполяват
Главоломно върху градинските масички и яростно се чифтосват.

Други се насочват покрай камбанарии, комини на фабрики и падащия здрач
Над адски градове, сводове на мостове и айфелови кули
Над заплашителни пристанищни кранове, небостъргачи на нюйорк
Упътени към неразгадаемите крайни цели на тъгуването.

Помежду си те образуват народи, богове и митове.
Стародавни най-свети обичаи
И философии. Те са огнепоклонници. Те култивират самоубийството.
Избягват земята и нейната тромавост. Няма кой да ги удържи
От тяхната погибел.

Приближават се на големи процесии до улични лампи, до публични представления
И чакални на гари. Дето в забутан кабинет на учен в планинско селце
Гори лампа, видима надалече – там те заседават в големи събрания,
В пълен екстаз и безмерно втренчени във светлината.

Три пъти, четири пъти, десет пъти с яростта на вманиачените и обречените на смърт
Надуто и алчно се хвърлят в магията на това море от огън.
Докато най-сетне застигнати от някоя искра те изпращяват, избарабанват, претърпяват корабокрушение
Като платноходи с лумнал такелаж.