vs. archives

14.ІV. Нашето Кабаре е жест. Всяка дума, казана и изпята тук, изразява поне едно – че това унижаващо време не е успяло да изтръгне от нас респект към себе си.

(да се продължи)

Х.* говори срещу „организирането“, достатъчно има от него. Аз съм изцяло на неговото мнение. Не бива от едно настроение да се прави направление в изкуството.

* Рихард Хюлзенбек – съодновател на дадаизма (б. пр.).

8.ІV. […] Може би обаче хаосът, постигнат с решителност и всички сили, и следователно съвършенното лишаване от вяра е необходимо преди да може да произлезе един нов градеж из основи върху променена основа на вярата. […] Защото вярата е мярата на нещата посредством словото и назоваването.

(да се продължи)

Може да се каже, че изкуството не е самоцел за нас – за да бъде, би се изисквала една по-непречупена наивност – но то е за нас възможност за критика на времето и за истинно усещане на времето, неща, които са си предпоставка за един значим, типичен стил.

(да се продължи)

14.ІІІ. […] Докато екстаз не обхване целия град, Кабарето* не е постигнало целта си.

* „Кабаре Волтер“, „люлката на дадаизма“ (б. пр.).

(да се продължи)

12. ІІІ. Това, което ние тържествено отпразнуваме, е едновременно буфонада и панихида.

(да се продължи)

Всичко функционира освен самият човек.

(да се продължи)

Че образът на човека в живописта на нашето време все повече изчезва и всички неща присъстват само в разложеността си, е още едно доказателство колко грозен и изтъркан е станал човешкият лик и колко отвратителен – всеки отделен предмет на обкръжаващото ни. Решението на поезията поради сходни причини да се откаже от езика  е непосредствено предстоящо. Това са неща, които може би все още никога не са се случвали.

(да се продължи)

Артистът като орган на нечуваното едновременно заплашва и успокоява. Заплахата предизвиква защитна реакция. Тъй като тя обаче се оказва безобидна, зрителят започва да се присмива сам на себе си заради страха си.

(да се продължи)

2.ІІІ. [1916, Цюрих, „Кабаре Волтер“*] Никъде не проличават така слабостите на една поезия, както при публичното четене. […] Рецитирането на висок глас става за мен пробен камък на доброкачествеността на стихотворението и аз научих (от подиума) до каква степен сегашната литература е проблематична, ще рече, измислена на писалището и направена за очилата на колекционера вместо за ушите на живи хора.

* Основано от Бал заедно с Ханс Арп, Тристан Цара и Марсел Янко през февруари 1916 г., „люлка на дадаизма“ (б. пр.).

(да се продължи)