vs. archives

От североизток вее
Любимият измежду ветровете
За мен, защото пламенен дух
И плаване леко той обещава на моряците.
Иди сега обаче и поздрави
Красивата Гарона,
И на Бордо градините
Там, дето по стръмния бряг
Се вие пътечката и в реката
Дълбоко се урва потокът, обаче над тях
Се оглеждат изящните двойки
От дъбове и бели тополи.

Все още това помня добре и как
Широките чела склонява
Брястовата гора над воденицата,
В двора обаче расте смокиново дърво.
По празници минават
Смуглите жени оттам
Пристъпват по коприна,
През мартенските дни,
Когато нощ и ден се изравняват,
И по спокойни пътеки,
Натежал от златни сънища,
Приспиващо минава полъх.

Ала нека догоре
С узряла светлина напълни
Някой за мен благоуханната чаша,
За да отдъхна; защото сладък
Би бил под сенките унесът.
Не е добре
Бездушно от смъртни
Помисли да си изпълнен. Ала добро е
Разговорът и да изкажеш
Съкровенните мисли, да чуеш много
За дни на любовта,
И за дела сполитащи.

Къде обаче са другарите? Белармин
И неговият спътник? Някой
Се бои да възлезе до извора;
Но богатството води началото си
От морето. Те,
Подобно на художници, събират в едно
Красотата на земята и не презират
Крилатата бран, и
Да обитават сами, години наред, под
Обезлистената мачта, където не проблясват нощем
Празничните светлини на града,
И няма струнна песен и танц извиращ от сърцето.

Сега обаче при индийците
Мъжете се запътиха,
Оттам отдето от облъхнат връх
От склонове с лозя, където долу
Тече Дордона,
И слята с пищната
Гарона с морска шир
Изливат се. Ала отнема
И дарява памет морето,
А любовта неотстъпно впива очи,
Пребъдващото обаче е дело на поетите.

Нима искахме да се разделим? Нима си въобразявахме,
че е добро и разумно? Щом го направихме, защо ни ужаси
стореното, сякаш бяхме убийци? Едвам познаваме себе си,
защото в нас се разпорежда божество.

Него ли да предадем? Него, който всичко –
смисъл и живот сътвори за нас, него, одушевяващия
Бог-пазител на нашата любов –
това, това единствено не мога да направя.

Ала духът на този свят ни въвежда в друга грешка,
друга желязна повинност налага и друго право,
и ден след ден с хитрост
обичаят да свиква ни отнема душата.

Нека. Знаех това отпреди. Откак преплетеното коренище
на лишения от образ страх разделя богове и хора
трябва – за да го изкупи с кръв –
трябва да погине сърцето на влюбените.

Нека замълча! Никога вече да не виждам,
макар и в мир, занапред тази смърт
на отдалечаването в самота
и тази раздяла да е нашата!

Подай ми чашата сама, за да изпия спасителната
светата отрова и тя да ми стигне
да отпия с теб глътката от водите на Лета,
за да бъде забравено всичко – омраза и любов.

Искам да тръгна. Може би ще те видя, Диотима,
пак тук в далечината на времето. Ала ще е пролята
тогава кръвта на желанието и мирно
като блажените души ще бродим чужди

един на друг наоколо, ще ни води разговор,
колебливо, потънали в мисли, но сега на забравените
напомня тук мястото на раздялата,
сгрява в нас едно сърце,

в почуда те гледам, дочувам гласове и сладост на песен,
като от време отминало и игра на струни,
и лилията ухае за нас
златопръстта над ручея.

Надвиснала със жълти круши
И пълна с диви рози
Земята в езерото
Вие, свидни лебеди
И пияни от целувки
Потапяте глава
В свещенотрезвите води.

Горко ми, отде да взема, щом
Зима е, цветята и къде
На слънцето блясъка
И сенките на земята?
Стените стоят
Безмълвни и хладни, във вятъра
Звънтят ветропоказателите.