Ти, мистико, виждаш значение във всички неща.
За тебе всичко има някакъв забулен смисъл.
Има нещо скрито във всяко нещо, което съзираш.
Това, което съглеждаш, го виждаш, за да видиш нещо друго.
Аз за себе си, тъй като имам очи само за да виждам
Виждам отсъствие на значение във всички неща
Виждам това и обичам себе си, защото да бъдеш нещо означава да не означаваш нищо.
Да бъдеш нещо ще рече да не се поддаваш на тълкуване.
Нощта на Еньовден оттатък стобора на двора ми.
Отсам съм аз без нощта на Еньовден.
Защото Еньовден е там, където го празнуват.
За мен остава сянката от светлина на огньове в нощта
Шум от гръмки изблици на смях, отекващото тупване на скокове.
И случаен крясък на някой, който не знае, че аз съществувам.
Само природата е божествена, а тя не е божествена…
Ако говоря за нея като за някакво същество
Това е защото трябва да използвам език
Който придава личност на нещата
Налага им име.
Но нещата нямат име, нито личност –
Те съществуват: небето е голямо, земята просторна
А сърцето ни с размера на свит юмрук…
Благословен да съм за всичко, което не зная.
Наслаждавам се на всичко това като човек, който знае, че слънцето съществува.
Сапунените мехури, които това дете
Се забавлява да пуска със сламка
Са по един прозрачен начин цяла философия.
Сияйни, безполезни и мимолетни като Природата
Приятели на очите като всички неща в нея
Те са това, което са
С една сферична и въздушна безпогрешност
И никой, дори това дете, което си играе с тях
Няма претенцията, че те са нещо повече от това, което изглеждат.
Някои едва се различават в бистрия въздух.
Те са като бриза, който минава и едва докосва цветята
И знаем, че минава само
Защото нещо в нас добива лекота
И приема всичко с по-голяма отчетливост.
Като някой, който в летен ден отваря вратата на къщата
И потапя в жегата на полята цялото си лице
Понякога, изневиделица Природата ме блъска направо
В лицето на всичките ми възприятия
И аз съм объркан, стъписан, искайки да схвана
Без дори добре да зная как или какво…
Но кой всъщност ме кара да възприемам и схващам?
Кой ми е казал, че трябва да възприемам и зная?
Когато Лятото прокарва по лицето ми
Леката гореща длан на своя бриз
Само трябва да изпитвам удоволствие от бриза
Или пък неприятно чувство от неговия зной
И по какъвто и начин да го чувствам
Така, както го чувствам, е начинът, по който е мой дълг да го чувствам…
Де да бях прахът на пътя
И краката на бедните да ме тъпчат…
Де да бях реките течащи
И перачки да клечат по бреговете ми…
Де да бях тополите покрай реката
И да имам само небето над себе си и водата в краката…
Де да бях магарето на мелничаря
И той да ме налага и да ме обича…
Да бях по-скоро това, отколкото онзи, който прекосява живота
Като хвърля поглед назад и съжалява…
Леко, леко, много леко
Минава едва повяващ вятър
И все тъй леко отминава.
Аз не зная за какво мисля
И не се опитвам да разбера.
Аз съм пазител на стада.
Стадото са моите мисли
И всичките ми мисли са усещания.
Мисля с очите и със слуха
И с ръцете и краката
И с носа и устата.
Да мислиш за едно цвете ще рече да го виждаш и вдишваш
И да ядеш един плод означава да знаеш вкуса му.
Затова когато през някой горещ ден
Се почувствам тъжен от толкова наслада
И се просна в цял ръст в тревата
И затворя разгорещените очи
Чувствам цялото си тяло полегнало в реалността
Зная истината и съм щастлив.
Има достатъчно метафизика в това да не мислиш за нищо.
Какво мисля аз за Света?
Де да знам какво мисля за Света!
Ако се разболея, бих мислил за това.
Каква идея имам аз за нещата?
Какво е моето мнение за причините и следствията?
Какво съм размишлявал за Бог и душата
И за сътворяването на Света?
Не зная. За мен да мисля за това означава да затворя очи
И да не мисля. Да дръпна пердетата
На моя прозорец (но той няма пердета).
Загадката на нещата? Де да знам какво е загадка!
Единствената загадка е да има някой, който мисли за загадката.
Който застане на слънце и затвори очи
Започва да не разбира какво е Слънцето
И да мисли за много неща, изпълнени с топлина.
Ала отваря очи и вижда Слънцето
И вече не може да мисли за нищо
Защото слънчевата светлина струва повече от мислите
На всички философи и всички поети.
Слънчевата светлина не знае какво прави
И затова не греши, и е на всички, и е добра.
Метафизика? Каква метафизика има в онези дървета?
Да са зелени, и с големи корони, и да имат клони
И да дават плод като им дойде времето – това не ни кара да мислим
Нас, които не умеем да ги забелязваме.
Но каква по-добра метафизика от тяхната –
Метафизиката да не знаеш защо живееш
Нито да не знаеш, че не го знаеш?
„Съкровеното основание на нещата“…
„Съкровеният смисъл на Вселената“…
Всичко това е фалшиво, всичко това не означава нищо.
Невероятно е, че може да се мисли за подобни неща.
Все едно да мислиш за основания и цели
В дрезгавината на началото на утринта, когато по стволовете на дърветата
Смътна гланцирана позлата просветлява в тъмнината.
Да мислиш за съкровения смисъл на нещата
Е нещо принадено като да мислиш за здравето
Или да носиш чаша вода на някой извор.
Единственият съкровен смисъл на нещата
Е, че те нямат никакъв съкровен смисъл.
Не вярвам в Бог, защото никога не съм го виждал.
Ако той искаше да повярвам в него
Без съмнение би дошъл да говори с мене
И би влязъл при мен през вратата
Казвайки: Ето ме тук!
(Това навярно звучи нелепо за ушите
На някого, който без да знае какво означава да гледаш нещата
Не разбира този, който говори за тях
По начина, на който се научаваш, когато ги залебязваш.)
Но ако Бог е цветята и дърветата
И хълмовете, слънцето и луната
Тогава вярвам в него
Тогава вярвам в него по всяко време
И целият ми живот е молитва и богослужение
И моето причастие с очите и слуха.
Но ако Бог е дърветата и цветята
И хълмовете, луната и слънцето
Защо го наричам Бог?
Наричам го цветя и дървета, хълмове и слънце, и луна
Защото ако той се е направил, за да го видя
На слънце и луна, цветя и дървета, и хълмове
Ако той ми се явява, бидейки дървета и хълмове
Луна и слънце, цветя
Това е защото той иска аз да го позная
Като дървета и хълмове, цветя и луна, и слънце.
И затова аз му се подчинявам
(Какво повече знам аз за Бог от това, което знае Бог за самия себе си?)
Подчинявам се като живея непосредствено
Като някой, който отваря очите и вижда
И го наричам луна и слънце, цветя и дървета, и хълмове
И го обичам, без да мисля за него
И мисля за него като виждам и чувам
И съм с него по всяко време.
Аз никога не съм пазил стада
Но е все едно съм ги пазил.
Душата ми е като овчар
Познава слънцето и вятъра
И върви за ръката на Сезоните
За да продължава и гледа.
Цялата умиротвореност на лишената от хора Природа
Идва да приседне край мене.
Но аз си оставам тъжен като слънчев залез
Както го вижда въображението ни
Когато изстива в дъното на равнината
И усещаш нощта като влязла
През прозореца пеперуда.
Но моята тъга е спокойствие
Защото е естествена и правдива
Тя е това, което трябва да има в душата
Когато тя вече мисли, че съществува
И ръцете събират цветя, без тя да забележи.
С шума на хлопатарите
Зад завоя на пътя
Мислите ми се задоволяват.
Съжалявам само, че зная, че те са доволни
Защото, ако не знаех
Вместо да са доволни и тъжни
Те биха били радостни и доволни.
Да мислиш е неудобно като да ходиш под дъжда
Когато се надига вятър и сякаш вали по-силно.
Нямам амбиции нито желания.
Да съм поет за мен не е амбиция.
Това е моят начин да остана насаме със себе си.
И ако ми се иска понякога –
За да си въобразявам – да съм агне
(Или да съм цялото стадо
За да бродя пръснат по целия склон
Като много щастливи неща навъднъж)
Това е само защото усещам написаното от мен при залез слънце
Или когато облак прокарва ръка по светлината
И тишина пробягва навън по тревата.
Когато сядам да пиша стихове
Или разхождайки се по пътища или горски пътеки
Записвам стихове на лист хартия в моето въображение
Усещам в ръката си овчарска тояга
И съглеждам своя силует
На билото на хълм
Наглеждайки стадото си и съзерцавайки идеите си
Или наглеждайки идеите си и съзерцавайки стадото си
Със смътна усмивка на човек, който не разбира казаното
И иска да си дава вид, че разбира.
Поздравявам всички, които биха ме прочели
Сваляйки широкополата си шапка
Когато ме виждат застанал до вратата
На билото на хълма, въпреки усилието.
Поздравявам ги и им пожелавам слънце
И дъжд, когато има нужда от дъжд
И къщите им да имат
Под някой отворен прозорец
Един любим стол
Където да седнат, четейки моите стихове.
И като четат стиховете ми да си представят
Че аз съм нещо естествено, каквото и да е то
Например старото дърво
Под чиято сянка като деца
Са тупвали от раз, капнали от играта
И са избърсвали потта от разгорещената глава
С ръкава на дрешката на райета.
vs. archives 