vs. archives

Събуждам се изведнъж в нощта.
И моят часовник я изпълва цялата.
Не усещам присъствието на Природата някъде там навън.
Моята стая е нещо тъмно със смътно бели стени.
Навън е такова спокойствие сякаш нищо не съществува.

Само часовникът продължава със своя шум.
И това мъничко нещо от зъбни колела върху моята маса
Заглушава съвкупното съществуване на земята и небето…
Почти изпадам в заблудата да се замисля какво означава това
Но се сепвам и усещам как се усмихвам в нощта с крайчеца на устата
Защото единственото нещо, което моят часовник символизира или означава
Изпълвайки, какъвто е малък, огромната нощ
Е странното усещане, че изпълва огромната нощ
Какъвто е малък…

Като широко палмово листо от мръсен огън
Залязлото слънце се бави по неподвижните облаци.
Отдалеч долита смътно изсвирване в тъй тихата вечер.

В този миг ме обхваща смътна тъга
И едно смътно безметежно желание
Което се появява и пак изчезва.

Така понякога на повръхнини на поток
Образуват се водни мехури
Пораждат се и се стапят.
И нямат никакъв друг смисъл
Освен че са водни мехури
Които се раждат и стапят.

Това, което виждаме в нещата, са самите неща.
Защо бихме виждали нещо, ако на негово място има друго?
Защо да виждаш и да чуваш би означавало да се заблуждаваш
Щом да виждаш и чуваш е да виждаш и чуваш?

Същественото е да умееш да виждаш
Да умееш да виждаш без в същото време да мислиш
Да умееш да виждаш, когато гледаш
И нито да мислиш, когато гледаш
Нито да гледаш, когато мислиш.

Но това (бедните ние, дето носим душата облечена!)
Това изисква дълбоко познание
Едно научаване на отучването
И едно затваряне в свободата на онзи манастир
За който казват поетите, че звездите са неговите вечни монахини
А цветята неговите послушници за един ден
Но където в крайна сметка зведите не са друго освен звезди
И цветята нищо друго освен цветя
Поради което именно ги наричаме звезди и цветя.

Де да можеше животът ми да е волска каруца
Която рано-рано скрибуца по пътя.
И която после се връща отдето е ходила
Почти по нощите по същия път.

Нямаше да имам нужда от надежди, а само от колела…
Моята старост нямаше да има бръчки и бели коси…
Когато вече не върша работа, щяха да ми свалят колелата
И щях да се валям преобърнат и строшен на дъното на някое дере.

Снегът постла смълчана кърпа над всичко.
Не се чува нищо освен случващото се вътре вкъщи.
Загръщам се в одеяло и не помислям дори да помисля.
Усещам насладата на животно, смътно размислям
И се унасям също толкова смислено, колкото всички деяния на света.

Тази сутрин излязох много рано
Защото се събудих още по-рано
И нямах нищо, което да искам да правя…

Не знаех кой път да хвана
Но вятърът духаше силно, влачеше на една страна
И поех по пътя, по който вятърът ми духаше в гърба.

Така е било винаги в моя живот и
Така искам да може винаги да остане –
Отивам, където вятърът ме води и не усещам
Да мисля за каквото и да било.

Наслаждавам се на полята, без да ги забелязвам.
Питаш ме защо им се наслаждавам.
Защото им се наслеждавам, отговарям.
Да се наслаждаваш на едно цвете ще рече несъзнавано да си до него
И да имаш идея за неговия аромат в най-смътната си представа.
Когато забелязвам нещо, не му се наслаждавам – виждам го.
Затварям очи и тялото ми сред тревата
Изцяло принадлежи на външния свят на онзи, който затваря очи –
Свежата твърдост на земята, ароматна и неравна
И нещо от неразличимите шумове на съществуването на нещата
И само червена сянка от светлината леко изпълва орбитите на очите ми
И само някакъв остатък живот в мене чува.

Изумителната реалност на нещата
Е моето всекидневно откритие.
Всяко нещо е това, което е
И ми е трудно да обясня на някой как това ме изпълва с радост
И как това ми е достатъчно.

Достатъчно е да съществуваш, за да си цялостен.

Написал съм доста стихотворения.
Ще напиша естествено още много.
Всяко мое стихотворение казва това
И всички мои стихотворения са различни
Защото всяко съществуващо нещо е своят начин да каже това.

Понякога се вглеждам в някой камък.
Не се замислям дали той чувства.
Не се заблуждавам да го нарека свой брат.
Но ми харесва, защото е камък.
Харесва ми, защото не чувства нищо
Харесва ми, защото нищо не ни сродява.

Друг път чувам как минава вятъра
И усещам, че само заради това да чуваш как минава вятъра си заслужава да си се родил.
Не знам какво ще си помислят другите като четат това
Но ми се струва, че това е нещо добро, защото го мисля без усилие
И без представа за други хора, които да ме чуват как го мисля
Защото го мисля без мисли
Защото го казвам както го казват думите ми.

Веднъж ме нарекоха поет материалист
И аз се учудих, защото не смятах
Че мога да бъда неречен каквото и да било.
Аз дори не съм поет – аз просто виждам.
Ако написаното от мен има стойност, тя не ми принадлежи –
Стойността е някъде там в моите стихотворения.
Всичко това е абсолютно независимо от моята воля.

Казваш ми: ти си нещо повече
От един камък или едно цвете.
Казваш ми: чувстваш, мислиш и знаеш
Че мислиш и чувстваш.
Нима камъните пишат стихове?
Нима растенията имат идеи за света?

Да, има разлика.
Но не е тази, която ти откриваш
Защото наличието на съзнание не ме принуждава да имам теории за нещата
Само ме принуждава да имам съзнание.
Дали съм нещо повече от един камък или едно растение? Не зная.
Нещо различно съм. Не знам кое е повече и кое по-малко.

Да имаш съзнание е нещо повече от това да имаш цвят?
Може да е така, а може и да не e.
Зная, че просто е нещо различно.
Никой не може да докаже, че е нещо повече от просто различно.

Зная, че камъкът е реален и че растението съществува.
Зная това, защото те съществуват.
Зная това, защото моите сетива ми го показват.
Зная, че и аз съм реален.
Зная това, защото моите сетива ми го показват
Макар и с по-малка яснота, отколкото ми показват камъка и растението.
Не зная нищо друго.

Да, пиша стихове, а камъкът не пише стихове.
Да, съставям си идеи за света, а растението – никакви.
Но това е защото камъните не са поети, а камъни
И растенията са само растения, а не мислители.
Със същото основание мога да кажа, че поради това съм нещо повече от тях
Както и че съм нещо по-малко.
Но не казвам това – казвам за камъка „това е камък“
Казвам за растението „това е растение“
Казвам за себе си „това съм аз“.
И друго не казвам. Какво друго има за казване?

Овчарю от планината, тъй далече от мен с овцете си
Що за щастие е това, коeто сякаш притежаваш – твое ли е то или мое?
Умиротворението, което изпитвам, когато те виждам – мое притежание ли е или твое?
Не, овчарю – то не е нито твое, нито мое.
То е притежание само на щастието и умиротворението;
Нито ти го притежаваш, защото не знаеш, че го притежаваш.
Нито аз го притежавам, защото зная, че го притежавам.
То е само себе си и низпада върху нас като слънцето
Което бие в гърба ти и те грее, а ти безразлично мислиш за нещо друго.
И бие в лицето ми и ме заслепява – и аз мисля само за слънцето.