vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Fernando Pessoa

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

 

Ти, английски моряко, Джим Барнс, приятелю, ти ме научи
На този прадревен английски вик,
Дето тъй дълбоко завлича
Сложни души като моята
В тъмния повик на водите,
Нечувания глас, живеещ във всички морски неща,
Гласа на корабокрушенците, далечните пътувания, опасните прекосявания,
Този твой английски вик, превърнат във всеобщ в кръвта ми,
Без форма на крясък, без човешка форма, без глас,
Този страховит крясък, дето сякаш отеква
Из пещера, чийто свод е небето,
И сякаш повествува за всички зловещи неща,
Дето дебнат в Далечното, в Морето, Нощем…
(Винаги сякаш викаше някаква шхуна,
Правеше от големите си загрубели тъмни ръце
Рупор и надаваше вик:

Ахо о-о о-о-о-о-о о-о о – – – – ииии…
Шхууна ахо-о-о о-о-о-о – – – – ииии…)

 

 

 

 

 

 

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

 

Завладява ме малко по малко възторгът на морските неща,
Проникват в мен физически кеят и неговата атмосфера,
Вълнението на Тежу преплисва през сетивата ми
И започвам да сънувам, започвам да се обгръщам в съня на водите,
Трансмисиите на душата ми започват да се задвижват
И ускорението на кормилото в мен ме разтриса.

Призовават ме водите,
Призовават ме моретата,
Призовават ме, надигайки телесен глас, далечините,
Всички морски епохи, преживени в миналото, призовават.

 

 

 

 

 

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

 

Океанските лайнери, кораби за превоз на въглища, платноходи!
Все по-редки са – горко ми! – платноходите по моретата!
И аз, който обичам модерната цивилизация, аз, който целувам с душата си машините,
Аз, инженерът, аз, човекът на цивилизацията, аз, училият в чужбина,
Бих искал да виждам пред себе си само платноходи и дървени кораби,
Да не знам за никакъв друг живот, освен за древния в моретата!
Защото древните морета са Абсолютното Разстояние,
Чистата Далечина, свободна от тежестта на Настоящото…
О, как всичко тук ми напомня за този по-добър живот,
Тези морета, по-големи, защото се пътуваше по-бавно.
Тези морета, загадъчни, защото се знаеше по-малко за тях.

Всеки параход в далечината е отблизо платноход.
Всеки далечен кораб, забелязан току-що, е кораб в миналото, видян отблизо.
Всички невидими моряци на борда на кораби на хоризонта
Са видимите моряци от времето на старите кораби,
От бавното ветроходно време на опасните мореплавания,
От времето на дървото и лена на пътувания, траещи месеци.

 

 

 

 

 

 

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

 

Някъде по реката отеква откъслечна свирка.
Тресе се вече под краката ми пода на моята психика.
Кормилото в мен ускорява все повече движението си.

Океански лайнери, пътувания, неизвестното-местонахождение
На Еди-кой-си, моряк, наш стар познат!
Славата някой, с когото сме имали вземане-даване,
Да се е удавил край остров в Тихия океан!
Ние, дето го познаваме, ще съобщим това на всички
С оправдана гордост, с невидимата вяра,
Че всичко това има един по-красив и дълбок смисъл
От просто неговият кораб да потъне
И дробовете му да се изпълнят със вода!

 

 

 

 

 

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

 

И вие, корабни предмети, старите играчки на мечтите ми!
Изградете извън мен моя вътрешен живот!
Килове, мачти, платна, кормила, корабни въжета,
Параходни комини, витла, марсове, флагчета,
Рулове, люкове, котли, колектори, вентили,
В мен стоварете се накуп, като грамада,
Безредно съдържание на чекмедже, изпразнено на пода!
Бъдете съкровището на трескавата ми алчност,
Бъдете плодовете на дървото на моето въображение,
Тема на моите песни, кръв във вените на интелекта ми,
Бъдете вие връзката, естетически свързваща ме с външния свят,
Захранвайте ме с метафори, образи, литература,
Защото в действителност и наистина, на сериозно, буквално
Усещанията ми са кораб, обърнат със кила нагоре,
Моето въображение – спусната наполовина във водата котва,
Моите стремежи – счупени весла
И тъканта на нервите ми – мрежа, дето се суши на плажа!

 

 

 

 

 

 

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

 

Целият живот в открито море! Всичко в живота в открито море!
В кръвта ми се прокрадва цялата тази изтънчена съблазън,
Неопределено съм обсебен от манията на пътуванията.
Очертанията на далечни крайбрежия, плоски на линията на хоризонта!
Носовете, островите, пясъчните плажове!
Морските усамотения подобни на определени моменти в Пасифика,
Когато под влиянието на някакво внушение от училищните години
Чувстваш как върху нервите ти тегне фактът, че това е най-големият сред океаните
И светът, и вкусът на нещата се превръщат в пустиня вътре в нас!
По-човешката, по-окъпаната в пръски шир на Атлантика!
Индийският – най-мистериозният от всички океани!
Средиземно море, ласкаво, лишено от всякаква тайна, класическо, създадено
Прибоят му да се разбива в еспланади, съзерцаван от бели статуи в близките градини!
Всички морета, всички проливи, всички малки и големи заливи
Да ви притисна искам до гърдите си, да ви усетя цял и да умра!

 

 

 

 

 

 

Алвару д’Кампуш „Морска ода. Част І“

 

На Санта Рита Пинтор

Сам на пустинния кей тази лятна утрин
Загледан в речното устие на пристанището, гледам към Безкрая
Гледам и ме радва гледката:
Малък, черен и отчетлив приближава параход.
Навлиза от много далеч, ясно очертан, по свой начин класически.
Оставя във въздушната далечина след себе си изтляващия кант на пушек.
Навлиза – и утринта навлиза с него, и на реката
То тук, то там пробужда се морският живот
Вдигат се платна, придвижват се влекачи
Изникват корабчета иззад големите туловища на съдовете във пристанището.
Повява колебливо бриз.
Ала душата ми е там, където виждам смътно
Там, при приближаващия параход
Защото той стои в Далечината, в Утринта
В усещането за море на този Час
В болезнената сладост, надигаща се в мен като повдигане
Като началото на морска болест, но в духа.

Проследявам отдалече парахода, в душата ми приижда волност
И вътре в мен едно кормило бавно-бавно започва да се завърта.

Параходите, които сутрин навлизат в устието
Довяват пред очите ми
Радостната или тъжна тайна на този, който идва или отпътува.
Довяват спомени за далечни кейове, за друг момент
По друг начин на същото човечество на други пристани.
Всяко акостиране, всяко отплаване на кораб
Е – усещам го като кръвта, течаща в мен –
Неосъзнато символично, ужасно
Застрашаващо с метафизически значения
Объркващи във мен това, което бил съм…

Целият кей – една носталгия от камък!
И щом съдът отделя се от пристана
И изведнъж усещащ зейването на пространство
Помежду кей и кораб
Връхлита ме, не знам защо, изплуващата с нова свежест горест
Мъгла от скръбни чувства
Проблясваща под слънцето на вече буренясала печал
Подобно първия прозорец, във който удря утринта,
И ме обгръща като спомена на някой друг човек
Който тайнствено е мой.

Знае ли човек! Кой знае
Дали не съм отплавал някога, преди самия себе си
От някой кей, корабът под косо биещото слънце
На утринта дали не е напускал
Друг вид пристанище?
Знае ли човек дали не съм напуснал, преди часа
На този външен свят, тъй както аз го виждам,
За мен да е дошъл
Един обширен пристан с малко хора
На голям полупробуден град
Внушителна търговска метрополия, хипертрофирана, апоплектична
До степента, в която е възможно извън Пространството и Времето?

Да, пристан, един донякъде веществен кей
Реален, видим като кей, кей в действителност
Онзи Абсолютен Пристан, по образец на който, несъзнато подражаван,
Неусетно призоваван
Ние, човеците, съграждаме
Нашите кейове на нашите пристанища
Нашите кейове от действителен камък над истински води
Които, едва построени, изведнъж се оказват
Реални-Неща, Духове-Вещи, Същности от Камък-Душа
В моментите на преживяване на чувството-корен
Когато във външното-свят отваря се сякаш врата
И, без нещо да претърпи промяна,
Всичко се разкрива различно.

Големият Пристан, от който отплаваме на Кораби-Нации!
Големият Предхождащ Пристан, вечен и божествен!
От кое пристанище потегляме? В какви води се впускаме? И защо ли мисля за това?
Велик Пристан, той е като други пристани, ала Единственият.
Изпълнен като тях в предутринна дрезгавина със шумоленето на тишината
Разгръщащ се със утринта в шума на кранове
И пристигането на товарни влакове
Под черния облак, случаен и лек
От димящите комини на близките фабрики
Засенчващ възчерния кей, посипан с бляскав въглищен прах,
Като сянката на облак, който минава над тъмни води.

Коя есенция от тайнство и сетива, застинали
В божествено екстазно откровение
В часовете, оцветени от тишина и страх –
Не хвърля мост помежду всеки кей и Пристана!

Кей, черно отразен в застинали води
Суетене на борда на корабите
О, странстваща и неустойчива душа на хората, качили се на борд,
На тези символични фигури, с които всичко отминава и няма трайност нищо
Защото върне ли се корабът в пристанището
На борда все ще има някаква промяна!

О, непрестанни бягства, отпътувания, опиянение от Различното!
Вечната душа на мореплаватели и мореплаване!
Отразени бавно във водите корпуси
Когато корабът напуска пристана!
Да се полюшвам на водите като душата на живота, да отпътувам като глас
Да живея трептящо мига върху вечни води.
Да се пробуждам в дни по-непосредствени от дните на Европа
Да съглеждам тайнствени пристанища в самотата на морето
Да свивам зад далечни носове, изневиделица изправяйки се пред необятните пейзажи
През неизчислими секващи дъха планински скатове…

О, далечните плажове, отдалеч съгледаните носове
И сетне тъй близките плажове, носовете, видени отблизо.
Тайната на всяко отпътуване и на всяко пристигане
Болезнената неустойчивост, непостижимост
На този невъзможен универсум
Изпитван с всеки морски час все по-осезаемо върху собствената кожа!
Абсурдното ридание, избликващо в душите ни
Пред простори на други морета с острови в далечината
Пред далечни острови на оставени далеч зад кърмата крайбрежия
Пред различимото нарастване на пристанищата с техните къщи и хора
Когато корабът ги наближава.

О, свежестта на утрините на пристигането
И на заминаването бледите сутрини
Когато свиват се коремите
И едно смътно усещане подобно на страх –
Прадревният страх да се отдалечиш, да отпътуваш
Загадъчното древно подозрение към Новото и към Пристигането –
Набръчква кожата ни, предизвиква гадене
И цялото ни тяло в смъртен страх изпитва –
Все едно е нашата душа –
Необяснимо въжделение да чувства по различен начин:
Носталгия, но по какво ли
Объркана привързаност към каква ли смътна родина?
Към какви брегове? Към какъв кораб? Към кой кей?
До степен да се поболее мисълта във нас
И да се отвори в нас голяма празнота
Куха ситост, отброявана от морските минути
И неопределим копнеж, който би бил скука или болка
Само да знаеше как…

Ала лятната сутрин напомня за себе си с прохладата.
Лека нощна вцепененост се долавя още в разбунения въздух.
Кормилото в мен леко ускорява завъртането си.
И параходът навлиза в устието като нещо несъмнено, неизбежно,
А не защото аз го наблюдавам как се движи вдън далечината му.

Във въображението ми той е вече близо и видим
По цялото протежение на редиците на илюминаторите
И в мен трепери всичко, цялата плът, цялата кожа
Заради онова създание, което не пристига с никой кораб,
И днес дойдох да чакам на кея, последвал някаква двусмислена повеля.

Кораби, влизащи в устието,
Кораби, напускащи пристанището,
Кораби, преминаващи в далечината
(Представям си как ги наблюдавам от пустинен плаж) –
Всички тези кораби почти абстрактни в техния път,
Всички тези кораби ме вълнуват сякаш са нещо друго
А не просто кораби, напускащи и пристигащи.

А корабите, видени отблизо, дори да не се качваш на борда,
Видени отдолу, от лодките, извисяващи се стени от стоманени плочи,
Видени отвътре, през каюти, салони, багажни отделения, трюмове,
Гледайки отблизо мачтите как изтъняват високо нагоре,
Докосвайки мимоходом корабните въжета, спускайки се по неудобните стълби,
Вдъхвайки сместа от метал, машинно масло и море, пропита навсякъде –
Корабите, видени отблизо, са нещо друго и същевременно същото нещо,
Изпълват със същия повик и същия порив по един различен начин.

 

(to be continued)

 

 

 

 

 

 

 

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

 

А корабите, видени отблизо, дори да не се качваш на борда,
Видени отдолу, от лодките, извисяващи се стени от стоманени плочи,
Видени отвътре, през каюти, салони, багажни отделения, трюмове,
Гледайки отблизо мачтите как изтъняват високо нагоре,
Докосвайки мимоходом корабните въжета, спускайки се по неудобните стълби,
Вдъхвайки сместа от метал, машинно масло и море, пропита навсякъде –
Корабите, видени отблизо, са нещо друго и същевременно същото нещо,
Изпълват със същия повик и същия порив по един различен начин.

 

 

 

 

 

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

 

Ала лятната сутрин напомня за себе си с прохладата.
Лека нощна вцепененост се долавя още в разбунения въздух.
Кормилото в мен леко ускорява завъртането си.
И параходът навлиза в устието като нещо несъмнено, неизбежно,
А не защото аз го наблюдавам как се движи вдън далечината му.

Във въображението ми той е вече близо и видим
По цялото протежение на редиците на илюминаторите
И в мен трепери всичко, цялата плът, цялата кожа
Заради онова създание, което не пристига с никой кораб,
И днес дойдох да чакам на кея, последвал някаква двусмислена повеля.

Кораби, влизащи в устието,
Кораби, напускащи пристанището,
Кораби, преминаващи в далечината
(Представям си как ги наблюдавам от пустинен плаж) –
Всички тези кораби почти абстрактни в техния път,
Всички тези кораби ме вълнуват сякаш са нещо друго
А не просто кораби, напускащи и пристигащи.

 

 

 

 

 

 

Рикарду Рейш „Не искам да си спомням, нито да познавам себе си“

Не искам да си спомням, нито да познавам себе си.
Предостатъчно е да се виждаме каквито сме.
Да не знаем, че живеем
Изпълва доволно живота.

Докато живеем, живее часът
В който живеем, също толкова мъртъв
Когато той с нас си отиде
Или ние с него отминем.

Ако да знаеш това, не си заслужава знанието
(Без да можем, какво струва да се познаваме?)
Най-добрият живот е животът
Който пребъдва без измерителна единица.