Като се събудих в бялата болнична стая на Шарите
Някъде с наближаването на утрото
И чух кос, знаех вече
По-добре. От доста време
Нямах повече страх от смъртта, защото нали нищо
Не може да ми липсва, при положение че
Аз самият липсвам. Тази предутрин
Успях да се зарадвам
И на всички песни на косове след мен.
Ако продължавахме да съществуваме вечно
Би се променяло всичко
Тъй като обаче ние сме крайни
Много неща остават все същите
1
Под слънце с телесен цвят, което изсветлява небето на изток четири вдишвания след полунощ, под една грамада вятър, която покрива на тласъци като с ленено платно ливадите, те разгръщат от Фюсен до Пасау своята пропаганда в полза на насладата от живота.
2
От време на време влаковете, пълни с мляко и пътници, разделят моретата на полята с пшеница. Ала въздухът спира около гърмящите композиции, светлината всред големите вкаменелости, пладнето над недвижните поля.
3
Силуетите в полята, безпътни образи, се трудят с мудни движения за бледоликите във вкаменелостите, както е предвидено на хартия.
4
Защото Бог е сътворил земята, за да ражда хляб, и ни даде онези със смуглите пазви, за да стигне той до корема, смесен с млякото на кравите, сътворени от него. Ала за какво е този вятър, великолепен във върховете на дърветата?
5
Вятърът прави облаците, за да пада дъжд над нивите, за да произлезе хлябът. Нека сега от похоти по хляба направим деца, за да бъде изяден.
6
Това е лятото. Алени ветрове възбунват равнините, миризмите стават безмерни към края на юни. Грамадни лица на зъбещи се голи мъже се носят във висините на юг.
7
В колибите светлината на нощите е като сьомга. Празнува се възкресението на плътта.
Аз съм малък оркестър в Чикаго. Негри барабанят по пейките и шляпат с мазни стъпала по охраченото дюшеме, с фасове между бивните. Свиря Марсилезата.
Аз съм касапски тезгях в Нижни Новгород. Червени крещящи момци купуват месото ми и го нагъват на слънце. Когато вечер месото свършва, на мен ми олеква.
Аз съм потънал кораб на морското дъно. В мен квартируват дебела електрическа змиорка, дето един ден ще я хапне някой холандец, няколко подпухнали човешки буци, които се потят от надменност и плуват в ризите си. Оборудван съм с машини и кухненската посуда пее, щом риби се проврат през нея. Дотегна ми да лежа на лявата си страна.
Аз съм снежен връх в Хималаите за лечение с високопланински въздух. Размислям с каква цел съм на този свят.
Аз изпих чашата до дъно. Истината е , че бях подведен.
Аз бяха дете и ме обичаха.
Светът изпадаше в отчаяние, защото аз оставах чист. Той се валяше на пода пред мен, с нежни крайници и примамливи задни части. Аз оставах непоколебим.
За да го уталожа, когато съвсем прекаляваше, легнах с него и станах нечист.
Грехът ме удовлетвори. Философията ми помагаше в сутрешната дрезгавина, когата лежах буден. Станах такъв, какъвто ме искаха.
Дълго гледах нагоре и мислех, че небето тъгува за мен. Но забелязах, че аз съм му безразличен. То обичаше себе си.
Сега отдавна съм удавен. Лежа разлато на дъното. Риби обитават в мен. Морето клони към края си.
Панталоните ми миришат безсрамно на любов. Вече изобщо не се къпя: плувам в басейна за подрастващи, с лицето надолу.
Моят ангел-хранител се опитва от време на време да ме издърпа за косата от водата. Тогава космите ми падат като на куче през ноември. Но аз си оставам във водата, макар и плешив.
Често ангелът ми напомпва цялата глава с въздух, за да изплувам нагоре. Но аз забивам зъби в морската трева, защото главите са ненадеждна работа.
Една дарохранителница не ми стига, все се задавям с нафорите, иначе обаче ми стига яйца и какао, за които жадува душата ми – така си е.
Нощем се будя, облян в пот, от кашлица, която ми стяга гърлото. Моята стая е тясна. Пълна е с архангели.
Знам си: прекалил съм с любовта. Запълвал съм прекалено много тела, изразходвал премного оранжеви небеса. Трябва да бъда изтребен.
Белите тела, най-меките от тях, ограбиха топлината ми, тръгнаха си от мен оядени. Сега мръзна. Покриват ме с много завивки, задушавам се.
Подозирам, че ще искат да опушат леговището ми с тамян. Стаята ми е залята със светена вода. Казват, че имам светена воднянка. Това е в крайна сметка смъртоносно.
Моите любовници донасят малко вар, в ръцете, дето съм целувал. Идва сметката за портокаловите небеса, телата и останалото. Не мога да платя.
По-добре да умра – облягам се назад. Затварям очи. Архангелите ръкопляскат.
1
На ранина, още същата нощ се дигнах от нейното легло, оцапан сякаш от гълъби, и отплавах. Пристъпвах внимателно, възлюбени мои, кривокрако, като шалупа под вятъра с прекалено голямо платно, капнал от умора, се щурах наоколо като малък таралеж, останка от една горда нощ.
2
Като се върнах, натежал от вятър, тя още спеше, като труп върху чаршафа, черен въздух висеше между стените, наситен от миризмата на любов. Аз изпуших една хаванска пура.
4
Аз знам какво ми трябва.
Поглеждам просто в огледалото
И виждам: трябва
Повече да спя; мъжът
С когото съм, ми действа зле.
Когато чуя се да пея, казвам:
Днес съм радостна; това добре е
За тена ми.
Полагам усилия
Да се съхранявам свежа и корава, ала
Да се насилвам няма; това
Води до бръчки.
Нямам неща за раздаване, но
Моята порция стига.
Ям предпазливо. Живея
Бавно. Привърженик съм
На усреднените неща.
(Тъй виждала съм някои да се напъват.)
2
Ние сме с тебе в часа, когато разбираш
Че ти си петото колело
И твоята надежда си отива.
Обаче ние
Не сме го още проумели.
Забелязваме, че
Нещо приказките ти забързват
Ти търсиш думата, с която
Да можеш да се махнеш
Защот’ за теб е важно
Да не се превръщаш в център на внимание.
Насред изречението ти се изправяш
Казваш троснато, че искаш да си ходиш
Отвръщаме ти: остани! и проумяваме
Че ти си пето колело.
Ти обаче сядаш.
Оставаш значи да седиш със нас в часа
Когато схващаме, че ти си пето колело.
Ти обаче
Вече не го проумяваш.
Нека ти го кажем: ти си
Петото колело
Не си мисли, че аз, дето ти казвам това
Съм някакъв гадняр
Недей посяга за брадва, а пресегни се
За чаша вода.
Аз знам, че вече не слушаш
Ала
Не казвай на висок глас, че калпав е света
Кажи го тихо.
Защото в повече са не четирите
А петото колело
И не лош е света
А просто
Пълен.
(Ти чувал си вече това.)
vs. archives 