vs. archives

Аз ви завещавам синьото и
Неразвалящо се небе
Аз – крясъците на човешките пазари
Сутрин
Аз – сините плодове
Аз – сладострастните тела
Аз – едно човешко лице
Аз – коне под снега!
Аз – вятър!
Аз – вода!
Аз – земя!

По-рано си мислех: бих умрял с удоволствие в собствено спално бельо
Днес
Не подравнявам вече картина, която виси криво на стената
Оставям пердетата да тънат в прах, отварям стаята на дъжда
Изтривам си устата с чужда салфетка.
За една стая, която държах четири месеца
Не знаех, че прозорците се отварят навън (а аз харесвам това)
Всичко това се дължи на факта
Че харесвам временното и не вярвам в себе си достатъчно
Затова се подслонявам както дойде и когато мръзна, си казвам
Аз мръзна още.
И тъй дълбоко вкоренен е моят възглед
Че той все пак ми позволява да си сменям бельото
От куртоазия спрямо дамите и щото
Все пак не вечно
Човек се нуждае от бельо.

Може някой да дойде от Улм и да ме заколи.
Тогава във въздуха избледнява денят
Трептенето на няколко стръкчета трева, които забелязах преди време
Спира сега най-накрая.
Един умрял човек, който бе приятел с мен
Вече си няма никого, който да знае как изглежда той.
Тютюневият ми дим
Който междувременно се е издигнал през милиард небеса
Губи своята вяра в Бога
И
Продължава да се издига.

1
Ние не мигахме, щом белите води ни стигнаха до вратовете

2
Ние пушехме пури, когато тъмните кафяви вечери ни разяждаха

3
Ние не се противяхме, когато се удавихме в небето

4
Водите не казаха на никого, че са стигнали до вратовете ни

5
Във вестниците не пишеше, че ние сме мълчали

6
Небесата не чуват крясъците на давещите се.

7
И тъй, ние седяхме върху големите камъни като щастливците

8
И тъй, ние видяхме сметката на младоците, които приказваха за нашите мълчаливи лица

9
Кой приказва за камъните?

10
И на кого му влиза в работа какво са за нас водата, вечерите и небето!

По пътя от Аугсбург за Тимбукту се засякох с Мариане Цоф
Тя пееше в операта, изглеждаше като жена от племето маори
И бе красива в тревата, също така изглеждаше добре в леглото и с дрехи
И аз легнах с нея и й направих дете.
(Тя се свиваше като таралеж насън.
Тя бе по животински хитра и без лукавство бяха делата й
При смях тя кимаше с глава, гледаше те отдолу изкосо, със сламка между зъбите
Тя ходеше радостна
Тя веднъж ми каза: Ахмак!
Тя се гордееше с краката си.
В плама на страстта тя приличаше на изгоряла трева.)

Първо свалям си обувките, за да се изтегна
После три дни не се мия
И заради вас се тровя със сливовици
Оставям косата си да расте както й кефне
И само с жалузи се боря  срещу светлината

Едва на четвъртия ден чувствам леко подобрение
Но често едвам на шестия ден вземам
Да забелязвам на Ахилес петата

Признавам си: аз
Нямам никаква надежда.
Слепите говорят за изход. Аз
Гледам.

Когато грешките са изконсумирани
Остава като последна компания
Да седи срещу нас нищото.

Насън стоях на един строеж. Аз бях
Зидар. В ръката
Държах мистрия. Но когато се наведох
За хоросана, отекна изстрел
Който отнесе от мистрията ми
Половината желязо.

Високо над езерото лети бомбардировач.
Отдолу от гребните лодки
Гледат деца, жени, един старец. Отдалече
Приличат на млади скорци, раззяващи човки
По посока на храната.

Дори потопът
Не е траел вечно.
Най-сетне се оттекли
Черните води.
Ала колко същества
Изтраяха по-дълго?