vs. archives

Не когато си свършил работата си
Е постигната целта ти
А когато приключи с теб светът –
Тогава за теб всичко е приключило.

Поддръжката им е прекалено скъпа

В подобни домове
Нещастието се нанася на бърза ръка
Все едно го гонят по петите профучава нагоре по стълбите
Във всички стаи мята куфарите си и окача
На входната врата табелата „заето“.

Който има желязно чело
Казва: черното е черно
Бялото е бяло – вика безсрамникът
Само защото е било така, той казва: така е било.
Само защото онзи го е направил, той казва: онзи го направи.
Който се занимава с нас – как да го взимаш такъв на сериозно?
Който не го е срам да е близък с нас – как да общуваш с подобен човек.
Кои сме ние, за бога? Какво значение има, че ние сме
Казали нещо?

От всички произведения любими
Са ми употребяваните.
Очукани бакърени съдове със сплескани хълбоци
Ножове и вилици, чиито дървени дръжки
Са изтъркани от много ръце – подобни форми
Ми се струват най-благородните. Също и плочките около стари къщи
Втъпкани от много крака, изтрити
Между които прорастват снопчета трева – това
Са щастливи произведения.

Станали предмет на употреба на много хора
Често променяни, те подобравят облика си и стават изискани
Защото често ги искат.
Дори отломки от скулптури
С техните отсечени ръце обичам. И те
Живели са в нечии ръце. Макар и изоставени, били са някога носени.
Макар и прегазени, едно време не са били недосегаеми.
Полуразпадналите се строежи
Приличат на още недовършени
Планирани мащабно – красивите им пропорции
Вече се предугаждат. Те обаче се нуждаят
Да ги допълним с разбирането си. От друга страна
Те вече са послужили за нещо, дори вече са преодолени. Всичко това
Изпълва ме с щастие.

Как, наистина, човекът си докарва кинтите?
В кантора, хладна като лед
Седи банкерът Маки Ножа, когото
Никой не пита и който знае отговора.
На сухата морава на Хайд Парк
Седи разорен човек
А по Пикадили с бастунче и бомбе, с изпитателен поглед
Върви си банкерът Маки Ножа
За когото нищо не може да се докаже.

След трийсет години усилия и заблуди стана
Му най-сетне по-леко, той се оттегли
С лекота заличавайки издълбани в бронз имена
Смесвайки се с мнозинствата на улиците
Забравяйки лицето си, жаден
Да гледа сродни неща
Ала след още четиресет години
Той рисуваше четириъгълници в пясъка с палеца на крака
Те се променяха, нараствайки или
Смалявайки се и постоянно умножавайки се
На същата повърхност
Последните години
Той виждаше обаче само стъпки в пясъка
На изселници, защото му се струваше
Че съглежда закона тук по-действителен, ще рече
По-ненамираем
По-късно той се върна обратно в света
Да яде и да пие и
Да взима участие в неразумности и намерения

Един песимистично настроен човек
Е търпелив.
Той умее да остави фината куртоазия да се топи на езика
Когато някой мъж не претрепва от бой жена
И саможертвата на жена, която прави на любимия си кафе
С бели крака под своя пеньоар
Го трогва.
От угризенята на съвестта на мъж, който своя другар
Продал е
Той е потресен – той познава студенината на света
И знае колко мъдро е
Да говориш уверено и на висок глас
В нощта.

1
В най-мрачните времена, преди години, в асфалтовата джунгла

2
Когато пълзях наоколо между влажни тапети като полуизсъхнал молец

3
И мигайки долавях една противно кисела светлина

4
Някой ми прати в писмо тенекиена муска с мой образ.

5
Този ден не се напих, окачих муската на врата

6
И начаса ми стана по-добре, направо почти добре.

Нощта на първото й раждане беше
Студена. По-късно обаче
Тя напълно забрави
Мразовития дъх под проядените греди и пушещата печка
И гаденето преди съмване от последъка.

Но най-вече забрави горчивия срам
Да не си сама
Този срам, присъщ на бедните.

Основно затова
По-късно направиха тържество, при което
Всичко живо беше там.

Грубите приказки на овчарите
Заглъхнаха.
По-късно
В историите те станаха царе.
Вятърът, студен и режещ
Стана ангелско песнопение.
А от дупката в стряхата, отдето влизаше студ, остана само
Звездата, която надничаше през нея.

Всичко това
Стана така поради лика на сина й, той бе ведър
Обичаше песни
Канеше при себе си бедните
И
Имаше навика да живее сред царе
И нощем да вижда звезда над себе си.

1
Аз, Бертолт Брехт, съм от черните гори.
Майка в градовете ме донесе
Като в тялото й лежах. Но горите
Сигурно останали са в мен.

2
В асфалтовия град съм у дома. От доста години
Живея там като мъж, който градовете познава,
Между вестници с тютюн и ракия
Подозрителен, мързелив и доволен накрая.

3
Но винаги в леглата от чам
Студувах и най-лошото беше нощта.
От многото стаи, където живях
Никоя за живеене не направих.

4
Нощем черните гори са пълни с размирици.
Може би животни щъкат сред клонака!
Улисани в дела са големите елхи.
Бледото небе на гората не те оставя да спиш, по дяволите!

5
Елхите мочат в сивата дрезгавина преди разсъмване
Гадинките им почват да надават крясък.
Ракията допивам в този час и хвърлям
Пурата, идва време безпокойно да заспя.

6
Понякога подрънквам с много физиономии китара
И не разбирам себе си добре, и случва се да съм самотен.
А те поглъщат думите сурови. Това са друг вид животни.
Аз обаче лежа си и усещам все още с гърба някакъв камък.

7
Може би, мисля си, в хартия и жени съм се заплеснал
И от асфалтовия град не ще изляза никога.
Затуй обаче над покривите си имам бледо горско небе само за мен си.
И вътре в мене – черна тишина, бучене на елхите.

8
Пия или не – щом виждам черните гори –
Добър човек съм в свойта кожа и неуязвим.
Аз, Бертолт Брехт, в асфалтовите градове запратен
От черните гори едно време вътре в майка си.