vs. archives

Всред двора сливово дърво
вирее от немай-какво
и плет го пази як,
да го не сгази крак.

Недоразвитото дете
напъва се, но не расте.
Ах, ясно е защо –
не вижда слънце то!

Сливово дърво от немай-какво
няма плод и за очи.
Че е сливово дърво,
по листака си личи.

1934

Ние произхождаме
От оръжейна фабрика
Малката ни сестра е
Манлихерата
А нашата майка –
Една рудница в Щайр.

Ние имаме:
Шест цилиндъра и трийсет конски сили.
Ние тежим:
Двайсет и два центнера.

Разстоянието между колелата ни:
Три метра.
Всяко задно колело е с отделно окачване: ние имаме
Завиваща ос.
В завоя залепваме като скоч.
Нашият мотор е
Мислеща стомана.

Човече, карай ни!!

Ние те караме тъй без следа от друсане
Че мислиш, че лежиш отпуснат
Във вода.
Ние те караме толкова леко
Че мислиш, че трябва само
Да ни притиснеш с палеца си към шосето и
Тъй безшумно те караме ние
Че мислиш, че караш
На колата си сянката.

1927

Наврял съм се осем фута под повърхността в Капитала. Сега трябва да знам това с точност.

1926

Световната история би изглеждала другояче, ако човечеството си седеше повече на задника. Седенето е лишено от всякакъв патос.

Отново и отново забравям убежденията си, все не мога да се реша да ги науча наизуст.

24 август 1920

Да се примириш с държавата е също толкова необходимо, колкото да се примириш със срането. Но да обичаш държавата не е толкова необходимо.

Януари 1920

Вярно, живея във времена мрачни.
Беззлобното слово е глупост. Челото без бръчки
показва безчувствие. Който се смее,
още не знае
страшната вест.
(…)
Бях невнимателен с мойта любима
и търпеливо не гледах природата.
Тъй отлетяха годините,
отредени за мене на тая земя.
В моето време в тресавища водеха моите пътища.
Моят език ме предаваше сам на врага.
(…)
Сили не стигаха.
Целта бе далечна.
Но виждах я ясно, макар да не можех
да я досегна.
Тъй отлетяха годините,
отредени за мене на тая земя.
(…)
При все това знаехме:
омразата към подлостта
разяжда лицето,
гневът срещу неправдата
прави гласа ни по-дрезгав.
(…)

Слънцето пече цели седем години
Върху тялото и бузата ми
Стигна до червения ми врат
И през плътта ми свети в костите.
Слънцето кожата ми духна
Трябваше да се овалям в бурените
Светлината му не ме остави на мира, мой лебеде любими
Нищо не свърших седем години.
С мозъка си и коляното
С нея съм. Обичам я…

Реката славослови. Звезди в гъсталака!
Миризма на мента и мащерка!
Слаб ветрец освежава челата ни
Това Бог прави за нас, децата
Тревата е мека, жената – без горчилка
Всичко е радостно в красивите ливади
Днес за съгласните насладата е сигурна
Никога-да-не-си-тръгнеш – така са нещата.

Вижте! Високи небесата, набъбнали от похот!
Потопете се във вълната, която завлича зад борда!
Рухвайте ревящи платна, издути до хоризонтите!
Изливане на водопади, сини, зелено-тюркоазени!
Млади!

Избликват трупове от дълбокото – кафяви водорасли в килватера!
Измъкнете ги на палубата!
Ареали на спомени, плувнали в сланина!
На отвеяни копнежи гларусите!
Мърша от акула, проядена от молци!
Хвърлете ги обратно в прииждащите води
Измийте си ръцете!

Необятни хоризонти от времената на император Диоклециан!
Изпълнени с потъващи кораби, полупълни с нагнили потоци солена вода
Трупове на междинната палуба! Изхвърлете ги вън!

О, оранжево зазоряване! О, море без дъно и основание! О, паст на смъртта като празни детски усти! О, отплуване призори!

Вижте, високо небето, набъбнало от похот
Пие, смуче, лочи, налива се!