vs. archives

И през кръчмето, болницата, храма
Тътри крак небрежно Баал – и отвиква, ако трябва
Може морен да е Баал – не овесва нос
Баал сваля си небето долу просто.

Все там си бе небето и в похот, и в грижа
И щом Баал спеше, блажен и без да го вижда –
Нощем то бе виолетово, а Баал пиян.
Набожен сутрин Баал, а то с кайсиев цвят.

От крясък на петел до полунощ
Скубят като бесни лешоядите самотното дърво.
Толкова криле смрачават небето, че часове наред не вижда слънце.
Свисти пространството от стоманени криле.
И шибащите криле, надвиснали над него
Съсичат главоломно треперещото тяло, разпарчетосват крайници и цветни пъпки.
Когато удар на криле се врязва в клоните
Разкъсва кората му, изпокъсва короната
То стои клечащо и превито
Запуснато кървящо насечено раздърпано
От стоманен замах като фучащи мечове
Олюляващо се, мрачно насред унесената тясна нивица.
Душащите криле с такава сила впиват се в проскубаните клони
Че то тресящо се допитва до корените си дали ще го държат –
И коренът разтриса се дълбоко, чак в недрата, дълбоко под земята
Но то притиска здраво тяло към земята, изложено и беззащитно към небето –
То опира се и устоява право.
Навярно то сънува пладне, вечер, полунощ – всичко в мрачен сън.
Но то стои, навярно с мъка устоява под чудовищния хрясък
С мъка олюлявайки се вдига високо горе разранено чело –
Хулеше то нощем с пълен глас отрудените лешояди, подиграваше им се на всички.
Ала лешоядите поклащаха се уморено в лунната светлина, изпълвайки пространството с железен крясък.
И пак свистят потрепвайки крилете – дървото забелязва може би
Как лешоядите се ужасяват от безсмъртието му.
О, то разпъваше с ликуване далече клоните си, далече, че падаше пролетна нощ.
Да, сега от умора налегнат е този смъртен народ, а дървото ще цъфти насечено, оскубано
Днес искаше да разцъфти – и дървото прихна в смях.
Ала лешоядите се поклащаха по-уморено в лунната светлина, изпълвайки пространството с железен крясък.
Те чуваха как то се смее тихичко – а не простенва – във съня си.
На сутринта те щяха да се чудят като видят как великолепно и свободно то цъфти…
Натежаваха перата им, тъга налягаше ги и умора
Тежко се надигаха в небето и падаха връхлитайки оловнотежко
Върху израненото дърво – а то превърна се в железен хълм.

Защото те клечаха скупчени в съня си върху всеки клон
Вкопчили в съня си смъртноуморени нокти
В клони издънки пъпки.
Огънали криле като железни щитове
Покриха те от горе до долу учуденото дърво със стоманени пера.

Потрепвайки от уморено бреме –
Дървото не пророни звук.

От полунощ до крясък на петел едва
Дремещите лешояди клечат с потръпващи криле и понякога с пресипнал крясък
Угрижено върху стенещото дърво.
Ноктите са изтъпени, изгнили са крилете –
И те сънуват, че дървото е безсмъртно.
Когато те в червеното на утрото, реейки се с болка,
Сънени в дрезгавината на пролетната сутрин се надигат
Уморените криле изпълват въздуха с железни остриета
И съглеждат отвисоко като нечиста сила, призрачно съновидение –
Долу дървото,
Дървото умряло.

1917

Сега будуват само котки и луна
И са в леглата всички хора
Тогава тътри през площада
Берт Брехт със своя лампион.

Когато май се буди млад
Разцъфват пъпките безпир
Тогава клати се пиян в нощта
Берт Брехт със своята китара.

И щом навеки идете си с миром
Блажени от небесната заплата
Берт Брехт със своя лампион
Безспир се спъва в жегата на ада.

1917

Той вървеше с учениците си през полята – вечерта скланяше меката си сянка
Върху златните блестящи жита, скоро ще заспи света.
Високо се възправят стъблата в златна мощ, сънуват в залезната мараня
И наоколо всичко дишаше тежък аромат, билковия аромат на земния плод
Вкоренен в земята със сила и власт.
Стъблата въздигат високо клас, протягат високо властни чела – – –
Ала щом Господа премина през тях, наклониха тържествено лица
Все едно минава цар.

1913

През вечерните изпарения на червена мъгла
Видяхме червените, избиващи нагоре пламъци
Набъбващи да плющят в черното небе.
В полята там в задушна тишина
Пращейки
Гореше дърво.

Възбог простираха ръце във ужас вкаменени клони
Черни, от червен дъжд искри
Танцуващ в дива бъркотия обкръжени.
През мъглата биеше прибой от огнени вълни.
Танцуваха във танц зловещ безреден изсъхнали листа
Възкликвайки, на свобода, за да бъдат овъглени
С кикот във вихъра около стария ствол.

Ала тихо и голямо, озарявайки нощта
Като древен войн, отпаднал, уморен до смърт
Но царствен в своята беда
Стоеше горящото дърво.

И изведнъж протяга нависоко черни вкаменени клони
Възбог избива пламъка пълзящ нагоре
Високо в черното небе възправя се за миг –

И стволът, обкръжен в искри от танц червен
Се срутва с трясък.

1913

Аз, Бертолт Брехт, син на буржоазни родители
Прелистих това лято, чувствайки
Че времето накъсява, съвестта си
Страница по страница

Щом в бялото майчино тяло зрееше Баал
Небето бе вече тъй бледо, голямо
Тъй синьо и голо, неизказано чудно
Такова обичаше Баал – дошъл на белия свят трудно.

Признавам си: аз
Нямам надежда.
Слепите говорят за изход. Аз
Гледам.

Когато грешките са изконсумирани
Остава да седи срещу нас като последна
Компания нищото.

Неправдата шества днес с твърда стъпка.
Потисниците се устройват като за десет хиляди години.
Насилието уверява: както е, така ще си остане.
Не отеква друг глас освен гласът на властващите.
По пазарищата грабежът заявява на висок глас: Тепърва започвам.
А мнозина потиснати казват днес:
Това, което искаме, никога няма да стане.

Живият още нека не казва: никога!
Сигурното не е сигурно.
Тъй, както е, няма да продължи вечно.
След като властващите си казаха думата
Ще кажат думата си подчинените.
Кой смее да каже: никога?
На кого се дължи продължаването на потисничеството? На нас.
На кого се дължи разрушаването му? Също на нас.
Когото са смазали, нека се изправи!
Когото са победили, нека се бори!
Осъзналият положението си, как може да бъде спрян?
Защото днешните победени са утрешните победители
И от Никога ще стане: Още днес!