Облаците изплуваха пред луната…
Жаби квакат в мангровото тресавище! Те обичат жаби.
Тъмно е и не виждаш другия, докато правиш любов
Ръцете на мъжа, който е с мен, изведнъж затреперват.
Улиците са тъмни и гъсталакът трепери от вятъра
Господаря на фермата минава покрай храсталака и дочува нещо от правенето на любов.
Той ревнува, защото е пиян и не вижда нищо.
Нощем господаря ревнува от всеки мъж и също от кон, куче и светулки.
1920
Това на нейния триумф часът е –
На сините гори въздигат се железните огледала.
Самата тя стои – бял призрак – обрамчена от блатни пари.
Скала прораства през суровите парцали на плътта ми.
Тя слиза гола от ощавено небе
Без никакво усилие, лицето бледо, зъбите оголени.
Оставям я така да се възправя всяка утрин рано
И лягам за храна на водопада.
И щом се тя насити, тревата пребледнява
Небето в дим съкрива своето лице –
През тъмното небе тогава идва Той отгоре
За който знайно е: обича дроба черен.
1920
Щом чух за мен да казват по пазарищата
Че вътрешно съм празен аз човек
Отвърнах бързо: бих искал аз така да е
И казах го съвсем не с цел да дразня
Не го и казах също, с надежда да е ново.
Празен съм – и гладен затова, затова и мая се:
Обядът ми мучи все още, а вече си мечтая
Изсирам как говедото, преживящо все още.
В мен да има място трябва, тогава не съм сит!
И се надявам силно да не стана никога
Едно е, за което дебна аз сега:
Аз искам да съм плосък, за да надживея всичко!
А как да стана плосък? Говеда цяло стадо
Няма как да стъпче празната стотинка: плоска тя е.
1
На онзи ден в луната синя на септември
Стоейки тихо под сливака млад
Държах я любовта тъй тиха и тъй бледа
В ръцете като прекрасна мечта.
А над нас в красивото лятно небе
Имаше облак – дълго го гледах
Ужасно горе и ужасно бял
Погледнах пак – не беше вече там.
2
От онзи ден тъй много, много месечини
Изтекоха тихо надолу, отминаха
Сливаците отсечени са сигурно
А ти за станалото с любовта ме питаш?
Отвръщам ти: Не мога да си спомня.
Но зная аз добре въпросът за какво е
Лицето й обаче аз наистина забравил съм
И зная само: аз го целунах някога.
3
Целувката аз също отдавна бих забравил
Ако не беше облакът отгоре там
Че още помня го и винаги ще помня
Той беше много бял и идеше отгоре.
Сливаците цъфтят си още може би
Момичето родило е навярно седмото дете
Но онзи облак цъфтя за миг едва
И щом погледнах, изчезнал бе по вятъра.
О, защо оставяте нецелунати да отминат
Последните лица, приличащи на вас
Скоро вече никое няма да видите!
И гласа, който задушихте
Той за последно пя вашата
Песен!
1920
Неер Кас язди едногърба камила през пясъчната пустиня и рисува с водни бои зелена финикова палма
(под тежък картечен огън)
Война е. Ужасяващото небе е по-синьо от обикновено. Някои падат мъртви в тресавищната трева.
Можеш да застрелваш кафяви мъже. Вечер можеш да ги рисуваш.
Те често имат странни ръце.
Неер Кас рисува бледото небе над Ганг под утринния вятър
Седем кулита държат платното му, четиринайсет рикши държат Неер Кас, който е пил.
Защото небето е красиво.
Неер Кас спи нощем върху камъни и псува, щото са твърди.
Но и това му се струва хубаво (включително псуването)
С удоволствие би го нарисувал.
Неер Кас рисува виолетовото небе над Пешавар бяло –
Щото няма вече синьо в тубичката.
Слънцето бавно го дъвче. Душата му се пречиства. Неер Кас продължава да рисува.
От Цейлон за Порт Саид в открито море той рисува върху вътрешната стена на стария платноходен кораб
Най-хубавата си картина с три цвята, на светлината от два илюминатора.
Тогава корабът потъва, той се спасява. Кас се гордее с картината. Тя не се продаваше.
Около 1917
1
Аз, Бертолт Брехт, съм от черните гори.
Майка в градовете ме донесе
Като в тялото й бях. И студът на тези гори
До смъртта ми ще е вътре в мен.
2
В асфалтовия град съм у дома. От самото начало
С последно причастие съм снабден –
С цигари. С ракия. И с вестници.
Подозрителен и мързелив, и доволен накрая.
3
С хората съм мил. Аз нося
Твърда шапка какъвто е редът им.
И казвам: това са особено миришещи животни
И добавям: няма проблем, и аз съм такъв.
4
Предобед в празните люлеещи се столове
Понякога разполагам няколко жени
Безгрижно гледам ги и викам им:
В мое лице имате човек, на когото не може да разчитате.
5
Привечер събирам се с мъже
Един на друг си викаме „джентълмен“
На мойта маса слагат си краката
И казват: ще се оправим. Аз не питам кога.
6
Призори елхите мочат утринното сиво
И буболечките им – птиците – почват да крещят.
В тоя час допивам чашата си аз в града
Изхвърлям фаса и разтревожено заспивам.
7
Лековато поколение ние сме седели
В минаващи за неразрушими домове
(Така построихме островния Манхатън
И тънките антени, дето Атлантика забавляват).
8
От тези градове единствен ще остане вятърът, през тях преминал!
Домът с радост прави седящия на масата – и той го изпразва.
Ние знаем, че сме временни, нали
И след нас ще дойде: нищо особено пак.
9
При идещите земетресения, надявам се
Че няма пурата ми да угасне от горчивина
Аз, Бертолт Брехт, в асфалтовите градове запратен
От черните гори още в корема на майка си.
1 август 2019
Заедно с Рембо ние сме сезонни работници в ада
ЗЛАТОМИР ЗЛАТАНОВ
Защо е трябвало да си измисляте този objet a, както наивно питали Лакан.
На едно друго питане възможно ли е световно първенство по футбол в България, един известен българин отговаря така – шансът е нула до процент никакъв.
Защо тази перверзна извивка, патологичен тик, вкаран в езика, излишна катахреза, вместо нормален отговор?
Тук не се касае за истина или смисъл, а за извличане на принадено наслаждение от ресурсите на езика.
Фактически сме тероризирани от нищото на един несъизмерим surplus.
Наясно сме, че при режима на Живков това нямаше да е правилното говорене.
В универсализирането на такива патологични тикове във всеобща перверзия се състои и цялата история на капитализма.
В капитализма нищо не е ненормално, освен самият капитал(изъм).
Перверзията циркулира около отвора на една пустота заради изблиците на наслаждение, които изригват оттам.
Жаргонът е циничната гледна точка, от която е възможна съпротива срещу желанието на Другия.
Или когато стане въпрос за…
View original post 1 212 more words
Нека други за нейния срам
говорят, аз говоря за моя
О, Германийо, бледа майко!
Как седиш в скверна
Сред народите.
Сред осквернените
Ти се набиваш на очи.
От твоите синове най-бедният
Лежи убит.
Когато голям бе гладът му
Други твои синове
Вдигнаха ръка срещу него.
Това се е разчуло.
Така с вдигнати ръце
Вдигнати срещу брата си
Те нагло обикалят пред теб
И се смеят в лицето ти
Това е всеизвестно.
В твоя дом
Крещи се това, което е лъжа
Но истината
Трябва да мълчи.
Така ли е?
Защо вредом те славят потисниците, ала
Потисканите те обвиняват?
Ограбваните
Те сочат с пръст, ала
Грабителите хвалят системата
Изнамерена в дома ти!
И при все това всички те виждат
Да криеш крайчеца на дрехата си, който е кървав
Подгизнал от кръвта на твоя
Най-добър син.
Слушат ли речите, които отекват в дома ти, смеят се хората.
Ала който те види, се хваща за ножа
Като да е видял разбойник.
О, Германийо, бледа майко!
Как те подредиха синовете ти
Че седиш сред народите
За посмешище или страх!
1937
Хубаво е
Да вземеш думата в класовата борба.
Високо и кънтящо да призовеш към борбата на масите.
Да смачкаш потисниците, да освободиш потисканите.
Трудна и полезна е всекидневната дребна работа
Жилавото и тайно плетене
На мрежата на партията под
Дулата на пушките на предприемачите:
Да говориш, но
Да скриваш говорещия
Да побеждаваш, но
Да скриваш победителя.
Да умираш, но
Да спотайваш смъртта.
Кой не би направил много за слава, но кой
Да го направи за мълчанието?
Защото славата пита напразно
За извършителите на голямото дело.
Излезте напред
За миг
Непознати, скрити лица и приемете
Благодарността ни!
vs. archives 