vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: a.k.a. Розата на Рая

Поколението и бъдещето

 

Когато правеше първите стъпки на литературната си кариера, той имаше нужда от „литературното поколение“ с оглед на едно така и ненастъпило бъдеще.

После го заеба, замени го с един от многото коректни евфемизми.

Поколението.

Остава да се види дали така бъдещето ще настъпи.

Поне за него.

 

 

 

Метаморфози Х. Керасти

 

… нещо, което стои между смърт и прокуда.
А за възмездие що пò подхожда от метаморфоза?

 

 

 

Симеон в Бояна (Fr. 122 W)

 

Нищо ненадейно не е вече неоспоримо нищо
достойно нищо за дивене откакто Зевс на Олимпийците бащата
от пладнето направи нощ като сиянието на светлината
на слънцето съкри и блед захлас налегна хората
от този час възможно всичко стана достойно за доверие
сред човеците в почуда не изпада вече никой
щом види сухоземни твари с делфини да разменят паша
в морето и ревящите вълни са по-желани за родените
на суша за обитателите морски обраслите с дървета планини

 

 

 

Рибата

 

сетих рибата
изплуваща от бездните
боящи се от себе си

миришеше на риба
бялото месо
където зъби в празното захапваха
началото
на дясната гърда

отметналите клепки бледи устни
утробна влага хапеща
езика

опашката
която се изплъзва

 

 

 

Из Хайнер Мюлер „Мисията“

 

РЕВОЛЮЦИЯТА Е МАСКА НА СМЪРТТА. СМЪРТТА Е МАСКА НА РЕВОЛЮЦИЯТА.

LA REVOLUCIÓN ES LA MÁSCARA DE LA MUERTE. LA MUERTE ES LA MÁSCARA DE LA REVOLUCIÓN.

 

 

 

 

Златомир Златанов „Палинодия*“

 

Пероните ще ги разиграят
на среднощната си рулетка
и крупиета със железничарски фуражки
гръмогласно ще известяват печеливши числа.
Те загубиха, не направиха добре своята сметка
и ще заминат с последния влак.

Хоризонтът пред тях накален ще изчисти
трескавото знамение за нов хазартен кураж.
Зад стъклата ще просветват
в стоически афоризми
разорени модели на някогашен бляскав пейзаж.

Тяхната пияна компания не ще изтрезнее,
докато стигнат морето,
продължавайки изтощения си гуляй.
И в поетиката на нощните плажове ще светлее
проточената агония на вълнолом самурай.

Те са свободни,
те могат да видят каквото поискат…
През разредена мъгла ще лумне лъч светлина
и довян от капризно течение,
ще се разискри
КОРАБЪТ НА ЕЛЕНА с разнобагрените платна.

Те ще си спомнят,
ще се втурнат към платната опънати,
на пристана ще се струпат светлини, светлини.
През огън и сеч над вълните огънати
светът ще се впусне отново в любовни войни.

Възторгът пред толкова пъти преправяната Поема
ще нахлуе на жадни талази в кръвта.
И съдбата ще отключи предначертаната схема
в новото прекрояване
и проиграване на плътта.

Те са белязани, готови на всичко,
и ако боговете с укори ги посипят,
ще се превърнат по собствена воля в лъжци.
КОРАБЪТ НА ЕЛЕНА послушно ще отклонят към Египет
намазани с благовонно масло гребци.

Ще извикат срещу Горгоната, невъзможно е другояче,
ала в изкуството е простено
гибелния курс да сменим.
Египет, Египет, спасителен начин
съдбите си в абаносов покой да смекчим.

Морето пред тях бушува с първичен напор,
те са поети,
те дават на нещата благоприятен обрат.
И КОРАБЪТ НА ЕЛЕНА с попътен вятър
все още плува отвъд хоризонта
на виновния свят.

 

 

* Палинодия (гр.) – пре-върната песен, със смисъл, обратен на първоначалния, песен с нов обрат. В една от версиите корабът на Елена се отклонява към Египет, а в Троя пристига нейната сянка.

 

 

 

 

Златомир Златанов „Ариадна и Дионис на остров Наксос“

 

Нагазила вълните, в лека дреха,
със сянката на сън в очите, недоумяваща
каква ли участ й отрежда хоризонтът пуст,
тя глезените си оголва и проклина яростно Тезей.

Кому е обещана гледката,
замръзнала подобно сянка, без изтичане на време,
ще можеш ли да я приемеш, тъй както мъж приема
изоставена от друг любима, необещаната…

Покорителят на Азия,
по-славен пълководец от Александър Македонски,
веселият бог на виното, той идва неочаквано,
от кораба се срива шумната му свита,
с цимбали, свирки, тъпани и флейти
направлява танца на жени и змии
в замайващи обрати,
във въздуха над дюните се разминават
скокливи рисове, пантери,
и с лапите си лъвовете будят
силени и сатири в пиянската им дрямка.
Поднесената чаша е изпита чаша,
прояснените очи са замъглени очи,
прекъснатият ни живот е непрекъснат танц
покрай острови на изоставени любовници,
в морета подир бягащи любовници,
където паметта е постоянно отучване да сме реални.
Ще отплуваме със жестове,
изчистени към първоначалния им смисъл,
само с това дихание, което никой
не успява да задържи, ни минало, ни бъдно,
вездесъщ без същност дъх… О, не това
кислородно вдишавне за здраве,
не въглеродната въздишка,
не тия редувания на ритмичен ужас
по устните ни слети…
Морето е женствено, открито, влачи
пръчки лозови, с гроздове отрупани,
и нефтените сонди подобно на вакханки
танцуват покрай нас, загърнати с бръшлян отровен.
Последните ни сокове са първите ни сокове,
печалният ни танц е веселият танц,
ни повече и ни по-малко.
Твоето лице и устни бяха ли ми обещани,
както светликът на зората,
обещано ли ми бе лицето на моя син,
моето лице, главата ми, шишарка на лудешки тирс…
Нима ни бяха обещани
тези острови и брегове, морета,
и родината ни – много пъти обещавана,
ни повече и ни по-малко, отколкото способни сме
в ръце да задържим…
Не тия замърсени извори,
не тия отключени енергии на руди,
по-пагубни от гроздовия сок
и от менади по-беснеещи,
не тия изоставени любими,
не тая неразумна жажда
да пленявате и да убивате, моряци,
не за такова безумие отключих
мъзгата лозова, не на това ви учих.
Но стига… Всички посоки
на екстаза съгрешени са – и обещани.

 

 

 

Хайнер Мюлер „Филоктет 1950“ (2)

 

Филоктет, държащ в ръка лъка на Херакъл, болен от
Проказа зарязан на Лемнос – който без него бе празен –
С оскъдни провизии от царете, не се показа никак
Горд, не спря да вика, додето корабът се скри от погледа, незадържан от неговия крясък.
И свикна с това, господар на острова и негов роб
Към него прикован с веригите на морския прибой, със зеленина
Прехранващ се и с твари, ловна плячка, изкарал така десет лета.
Но на десетата напразна година на войната царете се сетили
За изоставения. Как боравел с лъка, отдалеч
Смъртоносен. Пратили кораби да приберат героя
За да ги покрие тях със слава. Ала тогава той се показал от своята
Най-горделива страна. Насила трябвало да го замъкнат на борда
За да заситят неговата гордост. Така той наваксал пропуснатото.

 

 

 

 

Силвия Плат „Колосът“

Да те сглобя не ще успея никога изцяло

Съединен, слепен и свързан както трябва.
Катърски рев, грухтене на свиня и неприлично кудкудякане
Се носи от грамадните ти бърни.
По-лошо е от гюрултия в двора на обор.

Ти може би се смяташ за оракул
На мъртви рупор, на някой бог или на друг.
От тридесет години тук се трудя
Да изгреба от гърлото ти наносите.
И не помъдрявам ни на йота.

По стълбици катерейки се с кофи разтопен туткал и дезинфекция
Аз пъпля рано сутрин като мравка
По буренясалите скатове на твоя лоб
Да кърпя черепните необятни плочи, да прочиствам
Празни бели надгробните могили на очите ти.

Синьото небе направо от Орестия над нас
Извива арка. О, татко, напълно сам
Ти мощ си и история като на римски форум.
Разстилам кърпата си за обяд на хълма с чер кипарис.
Костите ти, кухи канелюри, косите ти, акантус на колони, разпилени

В анархията си архаична чак до линията на хоризонта.
Трябвало е повече от удар на светкавица
Да сътвори подобна руина.
Нощите се подслонявам в рог на изобилието
На лявото ухо, от ветрове на завет,

Броя звезди, червените и с цвят на слива.
Слънцето възхожда изпод стълбовете на езика ти.
Часовете ми венчани са за сянката.
И вече не надавам слух дали не стърже кил
В измитите до бяло камъни на пристана.

Като дете водено за ръка

 

като дете водено за ръка
обръщаш поглед назад

но никой не те води