Сънувах, че майка е млада и красива и губи паметта си. Току влиза през няма и минута в стаята ми да провери дали съм вкъщи. Не смея да реша от какво повече ме е страх: дали че майка е толкова млада и красива, или че губи паметта си, или че съм вкъщи.
Сънувам, че съм Роберто Боланьо и вдовицата му ме съди за неплащане на авторски права. Но аз съм Роберто Боланьо, твърдя в отчаяние със сълзи на очи. Въпреки топлотата на далечен спомен за мигове на щастие в погледа й, минаваща като сянка над някогашно море, тя остава непреклонна, че трябва да платя авторски права.
Сънувах, че сънувам, че съм на възрастта на покойния ми баща и в рамките на секунди трябва да се вземе решение дали да бъда интубиран аз от съня или аз от реалността. Татко ще ме спаси, минава като мълния през съзнанието на сънуващото ми, че сънува аз, и изтръпвам от ужас.
Сънувах, че отивам да видя Златомир Златанов като скрития праведник, отговарящ за спасението на работническите предградия. Въпреки карантината го откривах в читалището до Централна гара, превърнало се в отдалечена зала на императорската библиотека от стихотворение от династията Тан. Оставили са ме тук да я преустроя за шест дни в болницата в Ухан, казва ми. Суверен е който решава за превръщането на поезията в извънредно положение.
Сънувах, че робството е възстановено, защото отново е икономически целесъобразно. Тъй като не е лично, не е обидно, мислех си. Можем да бъдем солидарни като роби, дори с господарите, ако са със същия цвят на кожата. С облекчение се сещах, че не съм бял.
Сънувах, че съм роб в плантация край Сантяго де Куба и са ми сложили маска, за да не ям тръстиката. Изведнъж забелязвам, че надзирателят също носи маска. Какво ли е станало с белите хора, си казвам.
Сънувах, че влизам през масивни дървени врата в православна църква с размерите на Сан Пиетро и италианска пустота. Странно, мисля си, отворено е – и мигновено си давам сметка, още преди вратата да се е захлопнала зад мен, че ще бъда наказан със заразяване именно тук, заради желанието ми църквите да се затворят. Само молитвите на вярващите ми приятели могат да ме спасят, проблясва в ужасеното ми, все едно не е мое, просветено съзнание.
Сънувах, че съм Гео Милев и британските журналисти вече са разкрили източника си на вътрешна информация за безчинствата на Извънредното положение в България, мен тоест. Мамка му, мислех си, либералната демокрация пак прави прави пътищата пред фашизма, идещ в името на Здравето на Народното Тяло.
По информация на Костадин Бонев
Присъниха ми се едновременно и събрани на едно място всички чудати възрастни хора, с които съм се сблъсквал като дете: полуделият инженер от долния етаж, по цяла нощ слушащ музика под стаята ми; хомосексуалният частен учител по химия, чиято нежност не разбирах; възрастните, които стояха като предупреждение да не стана като тях. Изведнъж си давах сметка, че те са били щастливи и се питах за кого сега съм предупреждение и дали съм щастлив.
Сънувах, че български е станал световен литературен език и вече нищо не се превежда от български, а само на него. С потрес се питах защо са били всички усилия да пиша на този език, щом вече няма да се превежда от него.
