vs. archives

Хайде, холан! Така завършва коментара си към текста ми по казуса Поляндрия-ГГ уважаем колега филолог, който първоначално ме призоваваше към филологическа изрядност при анализа на крещящата в пустинята на един народ аморалност на Велекия Му и Добър народен будител на отделно взетия и непрестанно духовно освобождаващ се и освобождаван посредством смърдящи партенки народ.

След дълъг уатабаутистко-мефистофелски списък на гениалните творби на Духа на злото, Който винаги твори добро, уважаемият колега филолог се пита: „Е, баш писателите ли са най-виновните?!“
Скъпи колега: Никой от уатабаутистки изброените от Вас мефистофелски гении не се е усещал, камо ли самовъздигал с ПР мероприятия 24/7, като морален стожер на един освободен на два пъти от смърдящи партенки отделно взет народ.

Великият гениален Добър народен будител СЕ самовъздига 24/7 като морален стожер на един освободен на два пъти от смърдящи партенки отделно взет народ.

Самовъздига се като ПР конструкция, получаваща пари от освободителите партенконосители, докато същите as we speak убиват, насилват, изравняват със земята, превъзпитават украински деца и заплашват с генитално-ядрен апокалипсис всички небратски „недружествени“ им народи, към които, апропо, спада на два пъти освобождавания един народ на Добрия народен будител, получаващ пари от освободителите партенконосители.

Не си спомням призования от Вас дух на Вернер Хайзенберг да е на Добър народен будител на един отделно взет, по онова време нацистки, народ. Гениален физик – да, Добър народен будител на съвкупния нацистки народ на свещената империя на германската нация – определено не.

Е, Добрият народен будител, без да е гениален физик или писател, работи 24/7 като гениален Добър народен будител на можещия да бъде освободен за трети път отделно взет народ, получавайки същевременно полагащия му се процент от продажбите в страната освободителка, докато тя заявява, че единият народ на Добрия народен будител трябва да бъде освободен, ако се наложи генитално-ядрено, за трети път.

Ай сиктир, уважаеми колега филолог уатабаутист.

Сталин и Горки

Пиша този текст, защото продължават да постъпват явно основателни оплаквания от неяснотите в казуса Поляндрия-ГГ.

Тези, които наистина искат да се информират, а не просто да говорят за любов и завист в ийст сайд стори от Ямбол, Калифорния, препращам директно към публикация в legacy media:

Катерина Василева, Татяна Ваксберг, „Трябва да обяснят“. Уместно ли е по време на война да се участва в културния живот на Русия“, 14 април 2023, Свободна Европа.

За мен казусът е пределно ясен: 1) книга на ГГ излиза в руско издателство година и два месеца след агресията на фашистка Русия срещу Украйна; 2) руското издателство „Поляндрия“ е собственост на снаха на путинския олигарх Владимир Якунин, член на твърдото ядро на путинската ОПГ „Кооператив Озеро“ (вж. за него детайлно в „Хората на Путин“ на Катрин Белтън);

3) след три години и седем месеца агресия на фашистка Русия срещу Украйна руското издание на книгата на ГГ не е забранено и авторът й не е обявен за „чуждестранен агент“ (за каквито фашистка Русия обявява и неруски граждани).

Както ГГ, така и българският му издател са, меко казано, уклончиви, когато коментират тайминга на издаването на книгата, цитирам по статията на Василева/Ваксберг: 1) „Той (ГГ) уточни, че договорът с „Поляндрия NoAge“ е бил сключен „може би [sic!] преди началото на войната“, преди „сигурно повече от година“; 2) „Българският издател на романа Манол Пейков от „Жанет 45″ също не знаеше кога точно е сключен договорът, защото правата за чужбина се държат от агента на Господинов“.

ГГ „уточнява“ бегло артистично „може би [sic!] преди началото на войната“, издателят му е по-внимателен и директно заявява, че не знае дали договорът е сключен ПРЕДИ 24 февруари 2022 година.

А това всъщност е въпросът. Таймингът е въпросът, на който нито авторът, нито българският му издател НЕ дават отговор.

При положение, че нито авторът, нито издателят НЕ държат да внесат яснота по решаващия въпрос за тайминга на руската операция, ще предположа, че договорът с руското издателство, собственост на снаха на путински олигарх от най-тесния кръг на путинската организирана престъпна група „Кооператив Озеро“, е бил сключен „може би“ СЛЕД 24 февруари 2022 г.

И тъй, какво точно остава неясно в казуса Поляндрия-ГГ, освен че участниците в руската операция избягват да внесат яснота по въпроса за датата на сключването на договора? Очевидно е в техен интерес да го направят, но те не го правят.

При следващите твърдения ще изхождам от допускането, че договорът със снахата на путинския олигарх Владимир Якунин „може би“ е бил сключен СЛЕД 24 февруари 2022 година.

1) Морално осъдимо е да издаваш във фашистка Русия СЛЕД 24 февруари 2022 година.

2) Морално осъдимо е да издаваш в издателство на снаха на путински олигарх, който СЛЕД 24 февруари 2022 година не е осъдил изрично и публично агресията срещу Украйна.

А ето некои нюанси: „От комуникацията, която е имал с руските си издатели, той е доловил и тяхната позиция против Путин, стана ясно от разговора с Господинов.“

Как точно снахата на путински олигарх може да даде да се разбере по какъвто и да е „доловим“ начин, че е против капото ди тути капи на свекъра си? И ако по какъвто и да е начин наистина е дала „доловимо“ да се разбере каквато и да е „позиция против Путин“, защо тя, съпругът й и свекърът й не са изпопадали още самоволно през прозореца?

Най-малкото след интервюто на ГГ пред „Свободна Европа“ през пролетта на 2023-а, невинно споделящо „доловеното“, Якунини би трябвало да са изпопадали през прозореца като Хармсови бабички.

Едно-единствено нещо е доловимо и без комуникация с г-жа снахата: „Поляндрия“ има крыша (мафиотска закрила) в лицето на свекъра й. От същата мафиотска закрила се ползва до ден-днешен и ГГ като автор на „Поляндрия“, чиято книга не е забранена и той самият не е обявен за „чуждестранен агент“.

Ето и още един нюанс: според Георги Лозанов (от правилната десница), издаването на книгата във фашистка Русия СЛЕД 24 февруари 2022 година е „опит за диалог с тази част от руското общество и руската интелигенция, която във всички случаи има нужда от окуражаване.“

Диалогът с демократичната част на руското общество и интелигенция под височайшия мафиотски покрив на Владимир Якунин, член-съосновател на путинската ОПГ „Кооператив Озеро“, очевидно не се е състоял: книгата не е забранена и авторът не е обявен за „чуждестранен агент“.

Или може би КГБ не е забелязало? Може би.

Заключение: в нито един от фактите (и несподелянето на ключов такъв) около руската операция Поляндрия-ГГ няма никакъв нюанс в моралната осъдимост да издаваш във фашистка Русия СЛЕД 24 февруари 2022 година под мафиотската закрила на приближен путински олигарх.

ПП. Владимир Якунин е внесен в украински санкционен списък още ОТ 2019 година. A piece of advice, нюансчо: украинците трябва да се прегръщат по-усърдно, току-виж попаднеш в това нобелово списъче.

Владимир Якунин и Владимир Путин пият чай

След доста информативните коментари към проучвателното постче сонда, което пуснах в Деня на народните будители, посветено на двамата най-велики живи народни будители – едно следпразнично обобщение на постъпилите оплаквания и препоръки относно липсата на лишен от завист патриотизъм и на филологическа задълбоченост на празничното ми приветствие.

Поздравът ми бе елементарен и семпъл: най-великите живи народни будители вършат чудесна работа на традиционните и вечни народни освободители по тия земи. Тази проста констатация на една автентична народна съдба предизвика неочаквано бурна реакция.

С изненада установих, че очевидно задълбочени читатели на Добрия народен будител не знаят за напълно естествените му издателски връзки със снахата на олигарха Владимир Якунин, „най-близкия до Путин човек“ (според в. „Монд“).

Издателски връзки, чиято естественост квазификционално се подчертава от напълно случайното съвпадение между излизането на книга на Добрия народен будител в издателство, финансирано с парите на путински олигарх, и една пренебрежима специална военна операция някъде по периферията на голямата му фикция.

Тази духовно, а и финансово пренебрежима специална военна операция доведе в страната освободителка до забраната на всички значими тамошни писатели, но не и до забраната на естествено излезлия по същото време в страната освободителка роман на Добрия народен будител от правилно освободената на два пъти от все същите освободители страна.

Добрият народен будител филологически изрядно, за да не кажем академично прецизно, следва автентичната народна съдба на освободения си от освободителите народ, без да пренебрегва и освободителните западни грантове. Защо тази семпла констатация предизвиква такава бурна реакция?

Нима Класикът на този народ, чиято нова инкарнация е Добрият народен будител, не е направил същия правилен и разумен народен избор, успешно чифтосвайки братушките и алафрангата Юго в игото на един народ?

Добрият народен будител би трябвало да е ясен: никоя финансова транзакция с посредничеството на сенчест флот по време на санкции срещу освободителите и традиционните господари, чието трето завръщане по тия лимитрофи би трябвало да е исторически неизбежно и въпрос на време, не може да мине без високодуховен и будителски лубрикант.

Но защо Лошият народен будител, тъй системно различен от Добрия, също е поздравен в Деня на народните будители заедно с Добрия?

Бях уведомен в коментарите към постчето сонда, че силният му народен жест може и би трябвало да бъде разчетен като жест на гений, Достоевски също е правил такива жестове, гениално обхващащи не само една отделно взета освободена страна, но и неосвободените проливи, и неосвободения Константинопол.

Нима геният, какъвто Добрият и по-успешен народен будител определено не е, а Лошият народен будител на негов фон и по тези земи определено е, не е по дефиниция лошо момче, несистемно лошо момче?

Дори това гениално лошо момче едно време написа текст за дясната и лявата литературна мафия в недокрай освободената литература, давайки да се разбере, че има какво да се освобождава още и че той в своята несистемност и гениална лошавина ще я освобождава.

В пристъп на непатриотична завист и непочтителност към гения – за лакея няма гений, казва Хегел – съм длъжен да призная, че не споделям визията за Лошия народен будител като лошо несистемно момче. Всеки гений е лошо момче, но не всяко гениално лошо момче е несистемно.

Докато осмислях и се вчувствувах в текста му за дясната и лявата мафия в недокрай освободената литература, което продължи доста дълго, защото текстът ми бе допаднал, лошото момче ми писа на лични, за да ходатайства за един дебел светлозарен, както се казва в Азбучна молитва, субект на най-дебелото литературно статукво, обединяващ и обединяващо в мирно съвместно съществуване дясната и лявата литературна мафия.

Ходатайството на гениалното лошо момче бе свързано с разумното системно допускане, че не бива да се къса задника, с което се бях захванал, на дебелия светлозарен субект на най-дебелото литературно статукво, обединяващ и обединяващо в мирно съвместно съществуване дясната и лявата литературни мафии.

След това системно съобщение на лични престанах да чета Лошия народен будител. Така и не разбрах защо реши, че може да ме постави в положението на лакей, който вижда мръсното бельо на гениалния си господар, ходатайствайки същевременно за един от господата и господарите, самият той собственост на господарите, господинов.

Не съм чел и последния му антиколониален манифест, дочух само, че ще разстрелва в отделно взетата освободена страна русофоби и лакеи като мен.

Като всеки нормален лакей, аз съм горещ привърженик на евроколониализма, евронацизма и просто на сухото евро на гърба на неосвободения трудов народ, който и без друго ще намери начин за пореден път да се възроди и да бъде за пореден път освободен.

Но стъпка по стъпка: първо еврото, после освобождението. Надявам се освобождението да не го доживея.

„Гостилничарят поздрави госта. Беше приготвена стая на първия етаж. „Княжеската стая“ каза гостилничарят. Стаята бе голяма, с два прозореца и стъклена врата помежду им, мъчително голяма в пустотата си. Няколкото мебели, стоящи наоколо[,] бяха със странно тънки крачета, можеше да се стори, че са железни, но бяха от дърво. [„]Моля да не излизате на балкона[“,] каза гостилничарят, когато гостът, хвърлил за кратко поглед през прозореца в нощта навън, се приближи до стъклената врата. „Носещата греда е почнала да поддава.“ Влезе камериерката, зае се с нещо на умивалника и докато шеташе попита дали е добре затоплено. Гостът кимна утвърдително. Макар че до този момент не бе изразил никакво недоволство от стаята, той продължаваше да обикаля напред-назад напълно облечен, без да сваля палтото, държейки в ръка бастуна и шапката си, сякаш още не бе сигурен, дали ще отседне тук. Гостилничарят стоеше до камериерката, когато гостът изведнъж пристъпи към тях отзад и извика: „Защо си шушукате?“ Гостилничарят, стреснато: „само давах указания на момичето за спалното бельо. Стаята за жалост/[,] едва сега го забелязвам, не е подготвена с грижливостта, с която бих искал. Но всичко ще се оправи незабавно.“ „Не става дума за това“ отвърна гостът „не съм очаквал нищо друго освен мръсна дупка и отвратително легло. Не се опитвай да ме баламосваш. Искам да знам едно: кой те уведоми за пристигането ми?“ „Никой, господине[“]// каза гостилничарят. „Ти си ме чакал[.]“ „Аз съм гостилничар и очаквам гости[.]“ „Стаята беше подготвена[.]“ „Както обикновено[.]“ „Добре тогава, ти не си знаел нищо, аз обаче няма да остана тук.[“] И той рязко отвори прозореца и извика на някого навън: „Да не се разпряга, продължаваме.[“] Но като бързаше към вратата, камериерката му препречи пътя, едно слабо, още съвсем младо крехко момиче и каза със склонена глава: „Не си тръгвай. Да[,] очаквахме те, единствено защото сме неумели в отговорите си/[,] несигурни какво желаеш[,] ние премълчахме за това“[.] Видът на момичето трогна госта, думите й му бяха съмнителни. „Остави ме насаме с момичето“ каза той на гостилничаря. Гостилничарят се поколеба, после излезе. „Ела“ каза гостът на момичето и седнаха на масата. „Как се казваш?“ попита гостът и улови през масата ръката на момичето. „Елизабет“ каза тя. „Елизабет“ каза той „чуй ме внимателно. Поставил съм си тежка задача и съм й посветил целия си живот. Правя го с радост и не искам ничие състрадание. Но тъй като това е всичко, което имам – тази задача –/ потискам безогледно всичко, което би могло да ми попречи при изпълнението й. Виж, тази безогледност може да ме доведе до лудост.“ Той стисна ръката й, тя го погледна и кимна. „Разбра това, значи“ каза той „а сега ми обясни как научихте за моето пристигане. Само това искам да знам, не питам за убежденията ви. Тук съм за борба, но не искам да бъда нападнат още преди да съм пристигнал. Та какво се случи преди да пристигна?“ „Цялото село знае за твоето пристигане, не мога да си обясня това, от седмици го знаят всички, сигурно идва от замъка, повече не знам.“ „Някой от замъка е бил тук и е съобщил за пристигането ми?“ „Не[,] никой не е идвал, господата от замъка не общуват с нас, но прислугата горе може да е приказвала за това, хора от селото може да са го дочули, може би така се е разчуло. Тук пристигат толкова малко чужденци, за чужденец се говори много.“ „Малко чужденци?“ попита гостът. „Ах“ отвърна момичето и се усмихна – изглеждаше едновременно доверчиво и отчуждено – [„]никой не идва, все едно светът ни е забравил.“ „Защо да се идва тук“ каза гостът „има ли тук нещо за виждане?“ Момичето бавно изтръгна ръката си от неговата и каза: [„]Ти все още ми нямаш доверие.“ „И с право“ каза гостът и се изправи[.] „Всички сте измет[,] но ти си по-опасна дори от гостилничаря. Ти специално си пратена от замъка да ме обслужваш.“ „Пратена от замъка“ отвърна момичето „колко зле познаваш отношенията ни. Тръгваш си от подозрителност, няма как сега да не заминеш.“ „Не“ каза гостът, рязко свали палтото си и го захвърли върху един стол „няма да замина, не постигна дори това: да ме разкараш оттук.“ Изведнъж обаче залитна, задържа се на крака няколко крачки и падна върху леглото. Момичето се притече: „Какво ти е?“ прошепна и веднага притича до умивалника, наля вода, клекна до него и изми лицето му. „Защо ме мъчите така?“ произнесе той с усилие. „Ние не те мъчим“ отвърна момичето „ти искаш нещо от нас и ние не знаем какво. Говори с мен открито и аз ще ти отговоря открито[.]

прев. от немски Vladimir Sabourín

Написах си книгата за лятото и вече мога да отделя малко междинно време на две мизерийки: 1) доскорошните заслужили борци за демокрация, респ. бенифициари на правилните демократични пари и 2) настоящия бенифициент (лицето, юридическо или физическо, което предоставя дадено право или благо на друго лице) на същите пари.

Първата мизерийка се е завряла в мишата дупка да изчака да разбере дали правилните демократични пари са спрени временно или поне само за 4-8 години. Явно още няма пълна яснота. Залогът на евентуалните пропуснати ползи за този срок е сериозен.

Името на заслужил борец за демокрация не бива да струва толкова скъпо. Това е просто правилен факт от правилно CV, което не бива нетактично да се преекспонира при неочаквана смяна на властта.

Едно е да издаваш подривно-демократичен роман в путинска Русия, призоваващ от недрата на сибирските руди на издателство на снаха на путински олигарх цялата прогресивна общественост на един фашистки народ да се надигне като един срещу путинския режим.

Издадена на правилното путинско-олигархично място, подривно-демократичната книга не е забранена, разбира се, всичко е точно и видимо задълго точно.

Втората мизерийка: съвсем друго е да прецениш дали му е дошло времето подривно-демократично да се изокаш вече срещу Тръмп великолепни. Или да поизчакаш още малко, още 4-8 години.

През тези години ще трябва да се пътува до Америка при скъпите издатели и скъпите итн-сънародници там. На границата ще ти проверят демократично телефона и може да видят, че демократично си се изокал. И да те върнат демократично в самолета.

При целия великолепен авторитаризъм на Тръмп за жалост нещата в Америка още не са толкова дългосрочно ясни, колкото във великолепната завинаги путинска Русия.

Но ако не се изокаш сега, а великолепието на Тръмп не трае толкова дълго, колкото великолепието на путинска Русия? Дилемата не е за подценяване, на нивото е на всеки народен и глобален бъдещ нобелист. Предстоят тежки решения, касаещи пряко борбата за демокрация, правилните пари и най-правилната награда.

Глобалната и добре платена борба за демокрация беше пожизнена рента – и изведнъж спряха плащанията. Достатъчно основание ли е обаче това да се изокаш в близките години срещу великолепния бенефициент (лицето, юридическо или физическо, което предоставя дадено право или благо на друго лице) на настоящите пари и достъпа до настоящата великолепна страна Америка?

Въпрос с повишена трудност в отколе предпенсионна възраст.

Преди време дъщеря ми ми беше показала шортче, в което 50 cent намигва на един млад путин от времената, когато той беше никой и си седеше на бензиностанцията с ядрени оръжия.

Дъщеря ми ме бомбардира всекидневно с всякакви шортчета, повечето от които са детски, в смисъл инфантилни. Това с рапъра и путин не беше такова обаче.

Беше стара колкото сталинската индустриализация мокра руска мечта Америка да им намигне. Е, сбъдна се.

Тогава за пръв път си дадох сметка, че руската пропаганда стига до децата ни не само през нас, ако сме русофили, каквито мнозина в тази страна безгрижно сме.

Тази сутрин започна с поредното шортче, което я беше спечелило. Беше елементарен дърварски монтаж на две изображения: едното със знамето на Европейския съюз, другото вътрешен изглед на затвор.

Обясни ми щастлива, че това е много яко, защото протестира срещу някакъв нов контрол в месинджърите, свързан със защитата на децата и непълнолетните.

Какво да кажа, изпълва ме гняв, страх и безпомощност. Няма лошо да си тъп русофил след определена възраст. Дъщеря ми е на 12. путин, отвличащ украински деца, вече си говори с нея.

Трябва повече да се говори с децата за надвисналата над свободата ни опасност. Америка вече я няма.

При една вечна война, успоредна на путинската вечност, е добре от време на време, веднъж на пет или десет години да се напомня:

След 24.02.2022 Русия е нацистка държава. От гледна точка на държавното устройство, на историята на московското государство, понятието рашизъм е коректно. Рашизмът е руската форма на нацизма.

Путинска Русия създава в реално време в жанра на алтернативната история едно многократно надхвърлило 12-годишния срок на Третия Райх наистина Хилядогодишно нацистко Царство, православен Иран или Хамаз, разпрострял се върху една девета част от сушата.

С оглед на стратегията на едно банализиране на всекидневното радикално зло на хилядолетния руски райх е добре поне веднъж на няколко години война да си припомняме, че руският нацизъм е радикално зло sub specie aeternitatis.

Вчера случайно бяхме в центъра, курсът на дъщеря ми в Сервантес приключи миналата събота и вчерашното излизане от махалата беше инцидентно.

Маршрутът ни беше първо с трамвай № 20 (или 22, или 21, не си спомням) от Подуене до Операта. Още с влизането на мотрисата на Дондуков почнахме да забелязваме полицаи, всъщност дъщеря ми първа ги забеляза. Почнахме да спорим на колко метра са, аз казах 100, дъщеря ми каза 50.

Пеш нагоре по Раковска вече виждаме периодичността на равнището на очите и в крачки, метрите може би бяха все пак 50. След като оставихме лаптопа за ремонт на Ангел Кънчев, отбелязахме края на учебните години при любимия италианец с любимите талиатели ала болонезе и нелюбимото пепси. Бяхме забравили за полицейското присъствие и също да се питаме за причината му. Следобедът на един буржоазен фавън и фавънче.

На връщане към спирката на трамвая трябваше да прекосим площада пред Народния театър и жълтите павета пред двореца на Батемберг. На влизане в площада двама моторизирани полицаи във всеоръжие и с мисия в движенията и очите в движение препречиха пътя на три момчета с обичайните за София извън идеалния център бръснати глави и черни аутфити.

Разказах на дъщеря ми за фразата на Пазолини, че при сблъсъка на децата на римската буржоазия и тежковъоръжените полицаи от селата край Рим той е бил на страната на полицаите. Тя се засмя, стана й забавно, без да трябва да разбира цялата политическа сложност на казаното и видяното.

Не, тези момчета не бяха от добрите квартали, в един от които живеем. И не че бих искал да ги срещна на тъмно, безлюдно място. Още по-малко да срещнат дъщеря ми, не е расово изрядна, на подобно място. Но беше наистина смешно как полицаите се правеха на робокопи, спасяващи доброто в планетарен или галактически мащаб.

Пред Народния театър видяхме инсталация, която беше първият знак какво може би се охраняваше. Голям български писател, не най-големият и народен, но голям все пак говореше правилни и прочувствани неща от екрани, образуващи куб. (Има една стара реклама на Ейпъл vs. Майкрософт, подобен куб.)

Кубът беше обграден от чували за противовъздушна отбрана с надписи върху тях в подкрепа на Украйна. Вътре в квадрата, маркиран от чувалите, седяха хора на диванчета или нещо подобно удобно и градскодясно и се информираха за правилното послание на големия писател.

Макар и с вътрешна съпротива, започнах да обяснявам на дъщеря ми, че мерките за сигурност явно са оправдани, защото нищо не е по-силно от повечето руски пари, от парите в повече, които просто аритметически са руски, купуващи това, което не се купува и продава с по-скромните демократични пари. Затова, все по-тегаво продължих да обяснявам, трябва да се похарчат по-малкото демократични пари за това полицейско присъствие.

Дъщеря ми кимаше, добре индоктринирана от мен в последните две-три години. Подминахме правилната инсталация, бях пропуснал да отбележа пред дъщеря ми, че тя също е дело на по-скромните демократични пари, които обаче за артистите и писателите са всъщност много повече пари, отколкото правилните пари, отделени за правилната работа на полицаите.

Излязохме от парка и тръгнахме да заобикаляме оцепения периметър на правилното събитие, което още мислехме, че е подкрепата на Украйна. Преглътнах и не казах на дъщеря ми, че правилните граждански събития трябва сами да се охраняват, че гражданското е самоохраняващото се, другото е платена артистична продукция под платена политическа закрила на към момента по-силния.

Заобикаляме, но не се вижда краят на охраняемия периметър на правилното добро. Полицай небрежно посочва и смотолевя капепету. Абсолютно не загрявам, че казва КПП, но стигаме до него. Виждам, че претърсват и слагат лентички на влизащите. В последния момент, на прага на доброто питам как можем да стигнем до трамвая на Дондуков. С облекчение разбирам, че на косъм сме избегнали влизането в доброто, в което не сме планирали да влизаме. Това наистина е КПП, ние се прибираме вкъщи.

Преди лягане разбрах от телефона, че събитието е „Хора сме, а не пропаганда“. Но това е тема на друг текст, който не знам кога ще напиша, но няма да е скоро. Може би след като се изкажат правилните интелектуалци от високата трибуна на правилното добро и правилните грантове. Но той от доста време следи и се ослушва кой и колко е международното положение. А аз нямам бърза работа с правилното добро и монетарно полагащото му се.

Ще обяснявам междувременно на дъщеря ми, но без да бързам и с точното знание на колко метра са полицаите, за по-скромните демократични пари за правилните художествени борци със злото за всичко добро. И че гражданското е самоохраняващото се.

Един писател, за чието име не искам да си спомня, майстор на жанра In Memoriam на по-добрите от него, преди десетина години написа след смъртта на поета Мария Вирхов за нея като за своя градска. По-късно я издаде под семейно прикритие, придавайки на голото сладострастие на надживелия в пробива си чак до вилната зона на недостижимата софийска буржоазия на 20-те (на миналия век) литературноисторически, всъщност банаджийски статут.

Алек Попов не е Мария Вирхов, но писателят, междувременно членкор и световен, е от все същото място, за което не искам си спомням, съизмерващ успеха на надживяването на несъизмеримо или просто значително по-добрите с престижността на настоящите си локации. При Мария това беше просто София, при софиянецът Попов вече е светът, значително по-голям от този на покойния.

Все същия се сбогува със значително по-добрия от него (и членкор вече от десетина години), умеещ да разказва добре разказани истории и нямащ нужда от постмодерни алибита, когато пише романи. Все същия от вечната небесна провинция, за чието име не искам да си спомня, се обръща към Попов като към браточката си от българския литературен jet set.

Смъртта е Майстор от провинцията.

Вчера, докато са убивали Алексей Навални на тихия фронт зад Полярния кръг, извършвах брауново движение из града като представител на социологическата категория мъж, грижещ се за невръстно дете, ако го е имал късно, и престарял родител, ако тя го е имала късно. В рамките на това социологическо движение имах две също толкова стохастически безутешни срещи. Новината за убийството на Алексей Навални ги подреди в разказ.

Първата беше на автобусна спирка в полите на Витоша в близост до метростанция. Известно време бях сам на спирката и неизбежно забелязвах всеки новопристигнал. Тримата явно идваха като мен от метрото, но пресякоха на зебрата. Когато ги видях вече на спирката, си спомних, че ги бях проследил още преди да пресекат булеварда и за пореден път си казах, че не си струва да не ползвам зебрата, почти нищо не се спестява. Първият път, когато минах по този маршрут, тичах, за да не изпусна автобуса, валеше леден зимен дъжд. Този път денят беше сияйно пролетен, нямаше приближаващ автобус, но пак пресякох на същото място.

Бяха мъж на средна възраст и две тийнейджърки. Мъжът беше нисък, по-високата тийнейджърка му стигаше до над рамото, но спортно сух и жилав. Дадох си сметка, че съм ги забелязал отдалече заради кинематографично яркочервеното петно от червило върху широкото бяло лице на блондинка на едната тийнейджърка. Другата беше с големи тюркоазени слушалки, вероятно бяха сестри, но не си приличаха. Мъжът носеше през рамо елегантна туристическа чанта, на затворения й страничен цип висеше метален изтегляч с I, сърце и цветовете на знамето на Русия. Качиха се в рейса за Бояна.

Втората среща беше в заведение за бързо хранене на Графа, където можеш да се наядеш за десетина лева с добре сготвена супа. Беше пълно, масите, които обичах и където всяка събота сядахме с дъщеря ми, бяха заети. Беше заето дори мястото до тоалетната, където не помнех да има маса за посетители, а нещо сервизно, там две момичета оживено разговаряха, все едно са на първа линия на Витошка. Седнах на единствената свободна маса до вратата, поръчах си двойна супа.

Отдясно на мен, на последното диванче, след което започваха малките масички със столове, седяха двама млади мъже, може би дори младежи. Говореха, без да спират, бързо, почти един през друг, но тихо, не разбирах нито дума, но нямах усещането, че говорят на чужд език, може би на силен диалект. Много бавно, учудващо бавно, седях близо до тях, разбрах, именно разбрах, а не чух, че говорят на руски.

Продължавах да не различавам думи и словосъчетания, но почувствах, че бързината е на говор на големия град, а тихото е сподавено. Явно се бяха нахранили отдавна, пред всеки имаше празна чиния от супа, със засъхнала коричка, и от салата. Помислих си, че са искали да се нахранят добре за малко пари, там салатите са лоши, за разлика от супите. На столовете от другата страна на масата им внимателно бяха сложени невзрачни пухенки. Единият беше с брада, другият с изпито безбрадо лице на ученик от горните класове. Не спираха, препускайки и сподавено, да говорят.

Бог да прости Алексей.