vs. archives

„Гостилничарят поздрави госта. Беше приготвена стая на първия етаж. „Княжеската стая“ каза гостилничарят. Стаята бе голяма, с два прозореца и стъклена врата помежду им, мъчително голяма в пустотата си. Няколкото мебели, стоящи наоколо[,] бяха със странно тънки крачета, можеше да се стори, че са железни, но бяха от дърво. [„]Моля да не излизате на балкона[“,] каза гостилничарят, когато гостът, хвърлил за кратко поглед през прозореца в нощта навън, се приближи до стъклената врата. „Носещата греда е почнала да поддава.“ Влезе камериерката, зае се с нещо на умивалника и докато шеташе попита дали е добре затоплено. Гостът кимна утвърдително. Макар че до този момент не бе изразил никакво недоволство от стаята, той продължаваше да обикаля напред-назад напълно облечен, без да сваля палтото, държейки в ръка бастуна и шапката си, сякаш още не бе сигурен, дали ще отседне тук. Гостилничарят стоеше до камериерката, когато гостът изведнъж пристъпи към тях отзад и извика: „Защо си шушукате?“ Гостилничарят, стреснато: „само давах указания на момичето за спалното бельо. Стаята за жалост/[,] едва сега го забелязвам, не е подготвена с грижливостта, с която бих искал. Но всичко ще се оправи незабавно.“ „Не става дума за това“ отвърна гостът „не съм очаквал нищо друго освен мръсна дупка и отвратително легло. Не се опитвай да ме баламосваш. Искам да знам едно: кой те уведоми за пристигането ми?“ „Никой, господине[“]// каза гостилничарят. „Ти си ме чакал[.]“ „Аз съм гостилничар и очаквам гости[.]“ „Стаята беше подготвена[.]“ „Както обикновено[.]“ „Добре тогава, ти не си знаел нищо, аз обаче няма да остана тук.[“] И той рязко отвори прозореца и извика на някого навън: „Да не се разпряга, продължаваме.[“] Но като бързаше към вратата, камериерката му препречи пътя, едно слабо, още съвсем младо крехко момиче и каза със склонена глава: „Не си тръгвай. Да[,] очаквахме те, единствено защото сме неумели в отговорите си/[,] несигурни какво желаеш[,] ние премълчахме за това“[.] Видът на момичето трогна госта, думите й му бяха съмнителни. „Остави ме насаме с момичето“ каза той на гостилничаря. Гостилничарят се поколеба, после излезе. „Ела“ каза гостът на момичето и седнаха на масата. „Как се казваш?“ попита гостът и улови през масата ръката на момичето. „Елизабет“ каза тя. „Елизабет“ каза той „чуй ме внимателно. Поставил съм си тежка задача и съм й посветил целия си живот. Правя го с радост и не искам ничие състрадание. Но тъй като това е всичко, което имам – тази задача –/ потискам безогледно всичко, което би могло да ми попречи при изпълнението й. Виж, тази безогледност може да ме доведе до лудост.“ Той стисна ръката й, тя го погледна и кимна. „Разбра това, значи“ каза той „а сега ми обясни как научихте за моето пристигане. Само това искам да знам, не питам за убежденията ви. Тук съм за борба, но не искам да бъда нападнат още преди да съм пристигнал. Та какво се случи преди да пристигна?“ „Цялото село знае за твоето пристигане, не мога да си обясня това, от седмици го знаят всички, сигурно идва от замъка, повече не знам.“ „Някой от замъка е бил тук и е съобщил за пристигането ми?“ „Не[,] никой не е идвал, господата от замъка не общуват с нас, но прислугата горе може да е приказвала за това, хора от селото може да са го дочули, може би така се е разчуло. Тук пристигат толкова малко чужденци, за чужденец се говори много.“ „Малко чужденци?“ попита гостът. „Ах“ отвърна момичето и се усмихна – изглеждаше едновременно доверчиво и отчуждено – [„]никой не идва, все едно светът ни е забравил.“ „Защо да се идва тук“ каза гостът „има ли тук нещо за виждане?“ Момичето бавно изтръгна ръката си от неговата и каза: [„]Ти все още ми нямаш доверие.“ „И с право“ каза гостът и се изправи[.] „Всички сте измет[,] но ти си по-опасна дори от гостилничаря. Ти специално си пратена от замъка да ме обслужваш.“ „Пратена от замъка“ отвърна момичето „колко зле познаваш отношенията ни. Тръгваш си от подозрителност, няма как сега да не заминеш.“ „Не“ каза гостът, рязко свали палтото си и го захвърли върху един стол „няма да замина, не постигна дори това: да ме разкараш оттук.“ Изведнъж обаче залитна, задържа се на крака няколко крачки и падна върху леглото. Момичето се притече: „Какво ти е?“ прошепна и веднага притича до умивалника, наля вода, клекна до него и изми лицето му. „Защо ме мъчите така?“ произнесе той с усилие. „Ние не те мъчим“ отвърна момичето „ти искаш нещо от нас и ние не знаем какво. Говори с мен открито и аз ще ти отговоря открито[.]

прев. от немски Vladimir Sabourín

Написах си книгата за лятото и вече мога да отделя малко междинно време на две мизерийки: 1) доскорошните заслужили борци за демокрация, респ. бенифициари на правилните демократични пари и 2) настоящия бенифициент (лицето, юридическо или физическо, което предоставя дадено право или благо на друго лице) на същите пари.

Първата мизерийка се е завряла в мишата дупка да изчака да разбере дали правилните демократични пари са спрени временно или поне само за 4-8 години. Явно още няма пълна яснота. Залогът на евентуалните пропуснати ползи за този срок е сериозен.

Името на заслужил борец за демокрация не бива да струва толкова скъпо. Това е просто правилен факт от правилно CV, което не бива нетактично да се преекспонира при неочаквана смяна на властта.

Едно е да издаваш подривно-демократичен роман в путинска Русия, призоваващ от недрата на сибирските руди на издателство на снаха на путински олигарх цялата прогресивна общественост на един фашистки народ да се надигне като един срещу путинския режим.

Издадена на правилното путинско-олигархично място, подривно-демократичната книга не е забранена, разбира се, всичко е точно и видимо задълго точно.

Втората мизерийка: съвсем друго е да прецениш дали му е дошло времето подривно-демократично да се изокаш вече срещу Тръмп великолепни. Или да поизчакаш още малко, още 4-8 години.

През тези години ще трябва да се пътува до Америка при скъпите издатели и скъпите итн-сънародници там. На границата ще ти проверят демократично телефона и може да видят, че демократично си се изокал. И да те върнат демократично в самолета.

При целия великолепен авторитаризъм на Тръмп за жалост нещата в Америка още не са толкова дългосрочно ясни, колкото във великолепната завинаги путинска Русия.

Но ако не се изокаш сега, а великолепието на Тръмп не трае толкова дълго, колкото великолепието на путинска Русия? Дилемата не е за подценяване, на нивото е на всеки народен и глобален бъдещ нобелист. Предстоят тежки решения, касаещи пряко борбата за демокрация, правилните пари и най-правилната награда.

Глобалната и добре платена борба за демокрация беше пожизнена рента – и изведнъж спряха плащанията. Достатъчно основание ли е обаче това да се изокаш в близките години срещу великолепния бенефициент (лицето, юридическо или физическо, което предоставя дадено право или благо на друго лице) на настоящите пари и достъпа до настоящата великолепна страна Америка?

Въпрос с повишена трудност в отколе предпенсионна възраст.

Преди време дъщеря ми ми беше показала шортче, в което 50 cent намигва на един млад путин от времената, когато той беше никой и си седеше на бензиностанцията с ядрени оръжия.

Дъщеря ми ме бомбардира всекидневно с всякакви шортчета, повечето от които са детски, в смисъл инфантилни. Това с рапъра и путин не беше такова обаче.

Беше стара колкото сталинската индустриализация мокра руска мечта Америка да им намигне. Е, сбъдна се.

Тогава за пръв път си дадох сметка, че руската пропаганда стига до децата ни не само през нас, ако сме русофили, каквито мнозина в тази страна безгрижно сме.

Тази сутрин започна с поредното шортче, което я беше спечелило. Беше елементарен дърварски монтаж на две изображения: едното със знамето на Европейския съюз, другото вътрешен изглед на затвор.

Обясни ми щастлива, че това е много яко, защото протестира срещу някакъв нов контрол в месинджърите, свързан със защитата на децата и непълнолетните.

Какво да кажа, изпълва ме гняв, страх и безпомощност. Няма лошо да си тъп русофил след определена възраст. Дъщеря ми е на 12. путин, отвличащ украински деца, вече си говори с нея.

Трябва повече да се говори с децата за надвисналата над свободата ни опасност. Америка вече я няма.

При една вечна война, успоредна на путинската вечност, е добре от време на време, веднъж на пет или десет години да се напомня:

След 24.02.2022 Русия е нацистка държава. От гледна точка на държавното устройство, на историята на московското государство, понятието рашизъм е коректно. Рашизмът е руската форма на нацизма.

Путинска Русия създава в реално време в жанра на алтернативната история едно многократно надхвърлило 12-годишния срок на Третия Райх наистина Хилядогодишно нацистко Царство, православен Иран или Хамаз, разпрострял се върху една девета част от сушата.

С оглед на стратегията на едно банализиране на всекидневното радикално зло на хилядолетния руски райх е добре поне веднъж на няколко години война да си припомняме, че руският нацизъм е радикално зло sub specie aeternitatis.

Вчера случайно бяхме в центъра, курсът на дъщеря ми в Сервантес приключи миналата събота и вчерашното излизане от махалата беше инцидентно.

Маршрутът ни беше първо с трамвай № 20 (или 22, или 21, не си спомням) от Подуене до Операта. Още с влизането на мотрисата на Дондуков почнахме да забелязваме полицаи, всъщност дъщеря ми първа ги забеляза. Почнахме да спорим на колко метра са, аз казах 100, дъщеря ми каза 50.

Пеш нагоре по Раковска вече виждаме периодичността на равнището на очите и в крачки, метрите може би бяха все пак 50. След като оставихме лаптопа за ремонт на Ангел Кънчев, отбелязахме края на учебните години при любимия италианец с любимите талиатели ала болонезе и нелюбимото пепси. Бяхме забравили за полицейското присъствие и също да се питаме за причината му. Следобедът на един буржоазен фавън и фавънче.

На връщане към спирката на трамвая трябваше да прекосим площада пред Народния театър и жълтите павета пред двореца на Батемберг. На влизане в площада двама моторизирани полицаи във всеоръжие и с мисия в движенията и очите в движение препречиха пътя на три момчета с обичайните за София извън идеалния център бръснати глави и черни аутфити.

Разказах на дъщеря ми за фразата на Пазолини, че при сблъсъка на децата на римската буржоазия и тежковъоръжените полицаи от селата край Рим той е бил на страната на полицаите. Тя се засмя, стана й забавно, без да трябва да разбира цялата политическа сложност на казаното и видяното.

Не, тези момчета не бяха от добрите квартали, в един от които живеем. И не че бих искал да ги срещна на тъмно, безлюдно място. Още по-малко да срещнат дъщеря ми, не е расово изрядна, на подобно място. Но беше наистина смешно как полицаите се правеха на робокопи, спасяващи доброто в планетарен или галактически мащаб.

Пред Народния театър видяхме инсталация, която беше първият знак какво може би се охраняваше. Голям български писател, не най-големият и народен, но голям все пак говореше правилни и прочувствани неща от екрани, образуващи куб. (Има една стара реклама на Ейпъл vs. Майкрософт, подобен куб.)

Кубът беше обграден от чували за противовъздушна отбрана с надписи върху тях в подкрепа на Украйна. Вътре в квадрата, маркиран от чувалите, седяха хора на диванчета или нещо подобно удобно и градскодясно и се информираха за правилното послание на големия писател.

Макар и с вътрешна съпротива, започнах да обяснявам на дъщеря ми, че мерките за сигурност явно са оправдани, защото нищо не е по-силно от повечето руски пари, от парите в повече, които просто аритметически са руски, купуващи това, което не се купува и продава с по-скромните демократични пари. Затова, все по-тегаво продължих да обяснявам, трябва да се похарчат по-малкото демократични пари за това полицейско присъствие.

Дъщеря ми кимаше, добре индоктринирана от мен в последните две-три години. Подминахме правилната инсталация, бях пропуснал да отбележа пред дъщеря ми, че тя също е дело на по-скромните демократични пари, които обаче за артистите и писателите са всъщност много повече пари, отколкото правилните пари, отделени за правилната работа на полицаите.

Излязохме от парка и тръгнахме да заобикаляме оцепения периметър на правилното събитие, което още мислехме, че е подкрепата на Украйна. Преглътнах и не казах на дъщеря ми, че правилните граждански събития трябва сами да се охраняват, че гражданското е самоохраняващото се, другото е платена артистична продукция под платена политическа закрила на към момента по-силния.

Заобикаляме, но не се вижда краят на охраняемия периметър на правилното добро. Полицай небрежно посочва и смотолевя капепету. Абсолютно не загрявам, че казва КПП, но стигаме до него. Виждам, че претърсват и слагат лентички на влизащите. В последния момент, на прага на доброто питам как можем да стигнем до трамвая на Дондуков. С облекчение разбирам, че на косъм сме избегнали влизането в доброто, в което не сме планирали да влизаме. Това наистина е КПП, ние се прибираме вкъщи.

Преди лягане разбрах от телефона, че събитието е „Хора сме, а не пропаганда“. Но това е тема на друг текст, който не знам кога ще напиша, но няма да е скоро. Може би след като се изкажат правилните интелектуалци от високата трибуна на правилното добро и правилните грантове. Но той от доста време следи и се ослушва кой и колко е международното положение. А аз нямам бърза работа с правилното добро и монетарно полагащото му се.

Ще обяснявам междувременно на дъщеря ми, но без да бързам и с точното знание на колко метра са полицаите, за по-скромните демократични пари за правилните художествени борци със злото за всичко добро. И че гражданското е самоохраняващото се.

Един писател, за чието име не искам да си спомня, майстор на жанра In Memoriam на по-добрите от него, преди десетина години написа след смъртта на поета Мария Вирхов за нея като за своя градска. По-късно я издаде под семейно прикритие, придавайки на голото сладострастие на надживелия в пробива си чак до вилната зона на недостижимата софийска буржоазия на 20-те (на миналия век) литературноисторически, всъщност банаджийски статут.

Алек Попов не е Мария Вирхов, но писателят, междувременно членкор и световен, е от все същото място, за което не искам си спомням, съизмерващ успеха на надживяването на несъизмеримо или просто значително по-добрите с престижността на настоящите си локации. При Мария това беше просто София, при софиянецът Попов вече е светът, значително по-голям от този на покойния.

Все същия се сбогува със значително по-добрия от него (и членкор вече от десетина години), умеещ да разказва добре разказани истории и нямащ нужда от постмодерни алибита, когато пише романи. Все същия от вечната небесна провинция, за чието име не искам да си спомня, се обръща към Попов като към браточката си от българския литературен jet set.

Смъртта е Майстор от провинцията.

Вчера, докато са убивали Алексей Навални на тихия фронт зад Полярния кръг, извършвах брауново движение из града като представител на социологическата категория мъж, грижещ се за невръстно дете, ако го е имал късно, и престарял родител, ако тя го е имала късно. В рамките на това социологическо движение имах две също толкова стохастически безутешни срещи. Новината за убийството на Алексей Навални ги подреди в разказ.

Първата беше на автобусна спирка в полите на Витоша в близост до метростанция. Известно време бях сам на спирката и неизбежно забелязвах всеки новопристигнал. Тримата явно идваха като мен от метрото, но пресякоха на зебрата. Когато ги видях вече на спирката, си спомних, че ги бях проследил още преди да пресекат булеварда и за пореден път си казах, че не си струва да не ползвам зебрата, почти нищо не се спестява. Първият път, когато минах по този маршрут, тичах, за да не изпусна автобуса, валеше леден зимен дъжд. Този път денят беше сияйно пролетен, нямаше приближаващ автобус, но пак пресякох на същото място.

Бяха мъж на средна възраст и две тийнейджърки. Мъжът беше нисък, по-високата тийнейджърка му стигаше до над рамото, но спортно сух и жилав. Дадох си сметка, че съм ги забелязал отдалече заради кинематографично яркочервеното петно от червило върху широкото бяло лице на блондинка на едната тийнейджърка. Другата беше с големи тюркоазени слушалки, вероятно бяха сестри, но не си приличаха. Мъжът носеше през рамо елегантна туристическа чанта, на затворения й страничен цип висеше метален изтегляч с I, сърце и цветовете на знамето на Русия. Качиха се в рейса за Бояна.

Втората среща беше в заведение за бързо хранене на Графа, където можеш да се наядеш за десетина лева с добре сготвена супа. Беше пълно, масите, които обичах и където всяка събота сядахме с дъщеря ми, бяха заети. Беше заето дори мястото до тоалетната, където не помнех да има маса за посетители, а нещо сервизно, там две момичета оживено разговаряха, все едно са на първа линия на Витошка. Седнах на единствената свободна маса до вратата, поръчах си двойна супа.

Отдясно на мен, на последното диванче, след което започваха малките масички със столове, седяха двама млади мъже, може би дори младежи. Говореха, без да спират, бързо, почти един през друг, но тихо, не разбирах нито дума, но нямах усещането, че говорят на чужд език, може би на силен диалект. Много бавно, учудващо бавно, седях близо до тях, разбрах, именно разбрах, а не чух, че говорят на руски.

Продължавах да не различавам думи и словосъчетания, но почувствах, че бързината е на говор на големия град, а тихото е сподавено. Явно се бяха нахранили отдавна, пред всеки имаше празна чиния от супа, със засъхнала коричка, и от салата. Помислих си, че са искали да се нахранят добре за малко пари, там салатите са лоши, за разлика от супите. На столовете от другата страна на масата им внимателно бяха сложени невзрачни пухенки. Единият беше с брада, другият с изпито безбрадо лице на ученик от горните класове. Не спираха, препускайки и сподавено, да говорят.

Бог да прости Алексей.

Днес, 28 септември, в 2 часа следобед е починал Светлозар Игов. За смъртта му ми съобщи Златомир Златанов, един от малкото му приятели. Единствената книга за един от двамата поети живи класици на съвременната българска литература, е написана от Светлозар Игов. Златомир Златанов и модерният обрат се оказа последната му литературоведска книга.

Смъртта и предшествалото я няколкогодишно оттегляне на Светлозар Игов от литературната публичност слагат край на епоха, в която литературната история все още беше възможна като индивидуален проект и тази възможност беше реализирана в литературния историк Светлозар Игов. Реализирана като концепция, алтернативна на академично-корпоративната, и буквално въплътена като живот, свързвал ни доскоро на живо с Дора Габе и Виктор Шкловски.

Да чуеш живия глас на Бабата, имитиран от Бебо (прякор, който отиваше на Светлозар Игов почти до края) – „Какви две хубави очи, тя имаше очи на бурсук“, натъртвайки у-тата – или да видиш почерка на Шкловски (тази лисица в кожухарския магазин на комунизма) в книга с посвещение, чието име сигурно му е звучало хлебниковски, това беше автентиката на литературната история, въплътена в Светлозар Игов, легнала в основата на неговата История на българската литература.

Израсъл по време, когато едни презирахме литературната история, а други твърдяха на маса, дълго преди да са станали реални апаратни мандарини, че те я пишат, Светлозар Игов беше за мен първата среща с една история на българската литература, за която френският екзистенциализъм и структурализъм, югославският ляв ревизионизъм и общуването на Андрич с Карл Шмит бяха естествено синхронни събития. Техническият термин за това е компаративистика и Светлозар Игов беше блестящ компаративист, без което историите на малките национални литератури си остават и при теоретично най-похватните и идеологически своевременни в най-добрия случай големи комплексарски наративи.

Всичко казано за щастливите идиосинкразии на Светлозар-Иговата литературна история може да се синтезира и възведе към поета Светлозар Игов. Литературната история като стриктно индивидуален проект има в крайна сметка за праобраз, последно основание и сертификат за автентичност поетическата харизма, която от модерността насетне може да бъде единствено и само индивидуално-автономна. Чифтосването на институционално-апаратна и поетическа харизма е първородният грях на съвременната българска литература. При Светлозар Игов както фигурата на добре познатия литературен историк, така и фигурата на слабо познатия поет са продукт на индивидуална харизма.

Един от нереализираните проекти на поета Светлозар Игов беше, ако правилно съм го разбрал, сборник с преводи на български на Раздялата на Фридрих Хьолдерлин, любимо негово стихотворение, със строфа от което искам да си вземем сбогом:

Нека. Знаех отпреди. Откак преплетеното коренище
на лишения от образ страх разделя богове и хора
трябва – за да го изкупи с кръв –
трябва да погине сърцето на влюбените.

тази нощ ми се отвори глътка за работа и спретнах ръкописа за второто издание на „Работникът и смъртта“

изпитах нещо, което отдавна го знам на теория, но сега го изпитах в реалното време на нощта

теорията остарява, поезията не

или хайде по-обрано, въпреки младостта на нощта: теорията остарява по-бързо от поезията

ето детайлите: през първата половина на 2016-та написах поетическата книга „Работникът и смъртта“, която до момента смятам за най-силната си книга

след написването й усетих, че съм направил нещо, което може да породи нещо извън поезията – и написах Манифеста на Нова социална поезия

с други думи, поезията породи теорията, която породи практиката под формата на списание

сега във второто издание на книгата седем години по-късно реших да включа Манифеста като пряко следствие от първото издание на „Работникът и смъртта“

и усетих, че Манифестът се е състарил повече от поезията, която го породи

може би това е донякъде ефект на младостта на нощта, но това е, което изпитах

тя каза: Аз съм Алфата и Омегата

от нея тръгва всичко и към нея покаяно се връща, ако е истинско, т.е. ако смее да си признае произхода

Снощи случайно видях един пост, който ме накара да се замисля за работата ми в Нова социална поезия, нещо, за което за щастие имам все по-малко поводи да мисля.

От самото начало преди 7 години гледам на Нова социална поезия като на втората ми дъщеря, по-малката сестра на първородната. Този септември можеше да тръгне на училище с кака си, ако буквализираме метафората.

Когато реално се грижиш за дете, като цяло не го мислиш много, не го възприемаш като работа, въпреки че е работа и че като закоравял работохолик поначало имам подобна нагласа. Това обаче е благодат и дар, който не може да бъде сведен до етиката на труда, която иначе е гръбнакът на моята вяра и творчество. Икономиката на дара просто е различна от икономиката на труда.

В еуфорията на началото, когато около новороденото се беше насъбрало доста народ, имах откровено нереалистични планове за бъдещето на Нова социална поезия. След първите седем години с резигнация и благодарност мога да констатирам, че това, което в политическата суматоха след горещото лято на 2016-та беше привидяно като проект, всъщност е обикновено отношение между дъщеря и баща.

Като всеки нормален баща искам най-доброто за дъщеря си. Отговарям лично за най-добрата среда за развитие, която за разлика от тази на децата ни в реалния свят, зависи изцяло и индивидуално от мен и съответно за всяка грешка отговарям лично аз, не всевъзможните мутри наоколо, от зърнените до литературните.

През годините се разделих с мнозина, чиито очаквания за израстването на детето бяха фрустрирани от неговата резервираност спрямо успешните игри в един все по-вмирисан на котешка пикня и фекалии пясъчник. Колкото по-високо се вдигаше прахолякът, толкова повече се отдръпваше тя. В крайна сметка става дума, надявам се, за вродено чувство за хигиена.

За някои от напусналите референцията Нова социална поезия е важна точка в сивито и биографията им, други гледат на нея като на стигма, която може да попречи да кариерата им, на трети тепърва им предстои да научат в какво са се били забъркали. Под чертата обаче остава и се затвърждава усещането, че не става дума за краткосрочен или дори дългосрочен проект, в който си заслужава да участваш.

Благодаря на всички, участвали в затвърждаването на това усещане. Нова социална поезия не е проект в рамките на съвременната българска литература, а отношение между баща и дъщеря, което може да предизвиква симпатия с екзотизма си по тези земи или антипатия поради същата или друга местна причина.

Към момента, както казват политиците, в рамките на съвременната българска литература има два основни работещи модела за правене на периодично литературно издание: 1) академично-апаратен и 2) роднински (в буквалния смисъл на българската дума „родà“). При първия модел редакторите са в отношение на университетски апаратни зависимости, при втория са кръвно свързани по характерния за българската култура аграрно-родови принцип.

В този контекст е страно наистина да съществува работещ модел на периодично издание за литература, в който редакторите на изданието да не са в академични зависимости и да не са родà, въпреки метафората за дъщерята и бащата. Неметафоричната реалност на принципа на функциониране на настоящата българска литературна периодика е тази: апаратчици или роднини.

Спомням си обаче и постоянно си напомням, че още от дете си мечтая да бъда част от някакво въображаемо семейство и литература. Най-добре в ролята на детето. Но когато това е обективно невъзможно, може и в ролята на работещ родител номер едно.