Очаквайте
в БРОЙ ХХХІІ (ЯНУАРИ) на сп. Нова социална поезия
ВЕЛИНА КАРАИВАНОВА (Велина Караиванова)
Излизам, бързам, вървя,
забавям ход,
имам ли нещо забравено:
пари, телефон, очила,
цигари, запалка,
и в най-малкия вътрешен джоб,
затворила жълти очи,
смъртта
& Dimitar Yaranov, Цитадела I,120 х 60 см., масл. бои, платно, 2021
Очаквайте
в БРОЙ ХХХІІ (ЯНУАРИ) на сп. Нова социална поезия
ЕДВИН СУГАРЕВ (Edvin Sugarev / Едвин Сугарев)
Когато говорим за българите в Западните покрайнини, трябва да имаме предвид едно обстоятелство, което е очевидно, но което често сме склонни да пренебрегваме и забравяме: те, както и техните събратя от Македония и Беломорска Тракия, не са имигранти
& Dimitar Yaranov, Някъде в Македония, 80 х 100 см., масл. бои, платно, 1998
Очаквайте
в БРОЙ ХХХІІ (ЯНУАРИ) на сп. Нова социална поезия
БОРИСЛАВ ИГНАТОВ (Borislav Ignatov)
Танцувам
в празната стая
за която давам половината си заплата
сам.
Разглобявам се
на съставни ампери
въртя се сякаш светът е в джоба ми
а джобът ми е скъсан
& Dimitar Yaranov, Детектор на лъжата II, 46 х 55 см., сух пастел, хартия, 1991
Очаквайте
в БРОЙ ХХХІІ (ЯНУАРИ) на сп. Нова социална поезия
ЛОРНА ГУДИСЪН в превод на Yuliyana Todorova
Жена с жълтеникавокафява кожа
пръстите винаги лъхат на лук
Майка ми отглежда редки цветя
и ги полива с чай
околоплодните й води пееха като реки
майка ми сега съм аз самата
& Dimitar Yaranov, Негативи-диптих 2, 50 х 60 см., масл. бои, платно, 1995
Очаквайте
в БРОЙ ХХХІІ (ЯНУАРИ) на сп. Нова социална поезия
ЕЛЕНА АЛЕКСИЕВА
Идеалният оранжев кръг беше пронизан от множество начупени червени линии, които се разпадаха на тънки и още по-тънки разклонения и макар да тръгваха от една и съща точка, не водеха никъде. Приличаха на оголените стъбла на пълзящо растение или на речна мрежа. Помнеше такива карти от часовете по география
& Dimitar Yaranov, Гранични пространства I, 110 x 110 см., акрил, платно, 2021
Очаквайте
ДИМИТЪР ЯРАНОВ (Dimitar Yaranov)
Художник на БРОЙ ХХХІІ (ЯНУАРИ) на сп. Нова социална поезия
& Димитър Яранов, Деца на войната I, 100 x 100 см., акрил, платно, 2005
Да имаш баща, срещу когото не е необходимо да се бунтуваш и да го убиваш, е рядко благословение, каквото и да говорят терапевтите и както и да се оправдава теоретически, литературноисторически и политикономически необходимостта на отцеубийството. В поезията бащата е този, който категорично и благо кара да замълчи у синовете тревожността от повлияване.
Ако следвам тази интуиция за поетическото бащинство, вариация на Карл-Шмитовата дефиниция на суверена, който решава за извънредното положение, бих самоопределил Ани Илков като мой български жив баща в поезията. Български, защото изрично не се причислявам към българската поезия, само пиша на езика; жив, защото обикновено смъртта е тази, която успешно заглушава т. нар. амбивалентност на синовното чувство.
Ани Илков беше суверенът, който през 90-те взимаше решението за извънредното положение, наречено поезия. Той беше детрониран заедно с нея от консумирания Мирен преход, необратимо триумфирал със Симеон ІІ и народния писател.
Поезията на Ани Илков достигна до мен късно, бях влязъл в трийсетте, той беше отгледал вече първото поколение синове, мои връстници, аз попаднах сред изтърсаците на това поколение. Първата книга, която прочетох от него в момента на излизането й – момент, бележещ ключов край – бяха Зверовете на Август (1999).
Горчиво-възвишената рекапитулация и закриване на епохата на 90-те, чийто августейши звяр и суверен е Илков, ми даде това, от което имах нужда още преди да имам каквато и да било идея как би могло да звучи то на езика, на който пишех:
Възвишеното като естетически застъпник и наместник на теолого-политическото след суспендирането на правата му като поетически, т.е. утопичен проект. Така през Зверовете на Август прочетох по-късно „пиесата за четене“ Bulgaria Limited (2002) и събраната публицистика Похищението на България (2014).
Още в началото на 00-те в един надрусан в поетически и буквален смисъл на думата текст, на който днес гледам единствено като на частен документ на психическо и социално състояние на духа – и сега мога да го цитирам в това му качество на документ отвъд литературното – определих за себе си Илков като „августейши татко“.
Десет години по-късно, когато Мирният преход в съвременната българска литература беше финализиран до степен да може да се пристъпи към юридическото оформяне на де факто случилото се, написах рецензия за публицистиката на Илков и я публикувах в издание, сред чиито създатели беше той, без все още да знам, че то е обект на рейдърска приватизация от страна на синовете, към които възрастово спадам.
Една от участничките в рейда, протичащ все още неформално, пусна рецензията ми в сложна игра на коткане и мишкане около предстоящото коливо, тази добре описана от Илков местна идиосинкразия, при която рейдърите държат да бъдат обичани. Приватизацията стана публичен факт две години по-късно, подготвена от политикономически необходимата инсценировка на убийство на бащината фигура.
Така през лятото на 2016-а, когато се стигна до ритуалното отцеубийство и реалното изповядване на сделката по приватизацията на материалните активи и символния капитал на 90-те, някогашното поетически наивно-безпоследствено и химически надрусано „августейши татко“ изведнъж се сдоби с екзистенциална кръв и трезвост в момента на взимане на решение дали да се присъединя към рейда на синовете, които току-що бяха показали публично хляба и ножа, вдигайки ги леко конфузно високо над главите си.
Няма да е убедително да твърдя, че изборът между Ани Илков, от едната страна, и световноизвестния народен писател доц. член-кореспондент и обслужващия персонал на поколението наоколо, от другата, беше много труден. Не беше трудно също така да откажа на неолибералните комсомолци познатата оферта да бъдат обичани.
Щастлив съм, че изборът и отказът бяха естествени. Благодарен съм, че не по-малко естественото желание да си с връстниците си, когато убиват бащата, ми се стори неоправдан морален хазарт.
Само бащата може да дари с избягването на сляпата съдба на убийството му.
Невъзможен Че явно току-що беше станал. Зърната на едрите му цици бяха щръкнали под нежното ефирно комбинизонче. Брадата, наситено черна, беше рошава и сплъстена, а по мустаците личаха следи от нощните приключения…
Огледа се в огледалото. С небрежен жест посегна и сложи фуражката на главата си. Хммм… Стои добре, дори много добре! Висока, с червена околожка и едри златни листа. Аугусто има вкус, си помисли и се отправи към леглото и спящия…
ШАМИЛ КОБАЛТ БОЛОКУДО (Shamil Kobalt Bolokudo)
Антология ІІІ. Hard Copy & Ния Якимова, Златни зъби, 2019 г., 145/108 см, въглен, акрилна боя, хартия
В съобщение от 4.11.2021 г. Българската академия на науките (БАН) уведомява на официалния си сайт, че събранието на академиците е избрало за член-кореспондент в отделение „Изкуство и изкуствознание“, направление „Изкуство“ Георги Господинов Георгиев. В обосновката на избора се посочва, че „Сляпата Вайша“, късометражен филм по неговия едноименен разказ, стига до финалните номинации за Оскар през 2017 г.“ и че новоизбраният не на последно място въз основа на номинацията за Оскар член-кореспондент „работи в Института за литература при БАН“.
Ако съдим по авторството на разказа „Сляпата Вайша“, избраният за член-кореспондент на БАН и работещ в Института за литература при БАН Георги Господинов Георгиев би трябвало да е писателят, известен като Георги Господинов.
Далеч от самоочевидно е обаче допускането, че новоизбраният за член-кореспондент и работещ в Института за литература при БАН Георги Господинов Георгиев и известният като Георги Господинов писател са едно и също лице.
От една страна, имаме един хабилитирал се през септември със сборник с есета гл. ас. д-р от БАН, който едновременно с хабилитацията си става член-кореспондент в отделение „Изкуство и изкуствознание“, направление „Изкуство“ на същия БАН, достойно представлявано от фигури с калибъра на Антон Дончев, Вежди Рашидов и Иван Гранитски.
От друга, световноизвестен писател, емблематично лице на „градската десница“ и съответно на най-коректните и правилни ляво-неолиберални ценности, които не би трябвало да имат нищо или съвсем малко общо с националсоциалистическите, гербаджийските и чистокомунистическите мутри.
За едно и също лице ли става дума? Кой от двамата е истинският господин Голядкин, кой – неговият двойник? Кой от двамата е самозванецът?
БРОЙ ХХХІ (НОЕМВРИ)
Линковете към публикациите ще бъдат активирани между 1 и 7 ноември
