vs. archives

„Един човек застрелял, ритуално и условно, всичките си приятели. Нищо особено не се случило, освен това, че човекът сега трябвало да си говори с лешоядите, дошли за труповете.”

Попаднах на този прелюбопитен текст, защото съм абониран за блога на автора му.

Гугъл може да осветли авторството, което аз няма да си позволя да направя, защото имаме пред себе си басня без имена, която може да мине за колективно творчество.

Навремето авторът на баснята не (ми) говореше само с притчи и без имена.

Е, друго време беше, за което нито той, нито никой друг от ЛВ искат да си спомнят.

Разбирам ги. Настоящите им административно-бюрократични постове не биха толерирали говоренето без притчи и с имена, говоренето на 90-те.

Харесвам тези басни, когато се натъквам на тях в литературното творчество на автора.

Но дебатът около ЛВ не е стихосбирка.

Нека все пак да обърнем полагащото се внимание на тази басня, доколкото тя е ПЪРВОТО ЧЛЕНОРАЗДЕЛНО ИЗКАЗВАНЕ на член на КК ЛВ, пък бил той и в дългогодишна хибернация.

Баснята е басня за приятелството. Затова основният въпрос е: Кои са „всичките приятели” на визирания „един човек”?

Редакторите на КК ЛВ?

Едва ли. В тази сфера няма автентични приятелства, както авторът на текста прекрасно знае. Особено откакто „Литературен вестник” изцяло се превърна в академична Корпорация Катедра ЛВ.

Авторът на баснята също прекрасно знае, че сегашните „приятелства” в КК ЛВ се базират изцяло на административно-академични съображения под формата на определен брой гласове, осигурявани от структуроопределящата Катедра в КК ЛВ.

Защо тогава авторът на баснята говори за „приятели”, при това „всички”?

Нямам отговор на този въпрос и ще се въздържа от допускания, защото авторът на баснята е мой приятел извън Корпорацията.

(Е, има си елемент на сплашване: Нямаш вече приятели, копеле. А в БГ литературата нищо не стаа без приятели, брат.)

В рамките на Корпорацията да се разказват басни, чиято основна тема е приятелството, е израз или на дълбока човешка наивност, или на административно-бюрократична перфидност.

Странно. Не свързвам нито един от двата случая с интелектуално-етическия профил на автора на баснята.

Или просто авторът на баснята с „всичките приятели“ визира себе си?

Да, той е единственият ми приятел там. Но за мен това приятелство е възможно вече само извън Корпорацията Катедра ЛВ.

Негово свободно решение е да остане в Корпорацията.

И да не ми е вече приятел.

Е, чак да е „всички“ мои приятели е прекалено силно допускане.

Пък съм и женен човек, за когото все пак на първо място е семейството.

И съм дълбоко убеден, че авторът на баснята не спада към онези здрави сили в Корпорацията, които очевидно смятат, че най-правилно би било проблемът ВС да бъде разрешен през съпругата му.

Най-забавното развитие в казуса ЛВ след анонимните писма, адресирани към критици на Корпорацията Катедра ЛВ (КК ЛВ) – а забавлението не бива да се пренебрегва, както ми бе обърнато внимание наскоро, дори при крайно принципни казуси – е, че ако не открием конкретното лице извършител на престъпното деяние, негови потенциални извършители могат да са, както следва:

Всички заинтересовани от запазването на сегашното статукво на КК ЛВ, което в конкретна разбивка ще рече:

1) неявният център на властта, разположен извън КК ЛВ

2) настоящата редакционна колегия на КК ЛВ

3) роднините на редакторите на КК ЛВ

4) „своите“ читатели на КК ЛВ.

Забавно, нали?

Е, предпочитаме да открием конкретния извършител.

И да видим какви са конкретните му връзки с КК ЛВ, разбира се.

Поради зачестили запитвания на добронамерени граждани, загрижени за изцяло принципни въпроси, отвъд всичко лично и земно, т.е. за бъдещето на самата БГ литература (предполага се: в небесата), без оглед на нейните автори, съм длъжен да заявя следното:

Владимир Сабоурин НЕ е ПР на ЛВ.

Дори за черен ПР.

Хората вече искат всички отговори за ЛВ от ВС. Вж. въпросника към мен от Олга Николова.

Чудесно, но аз не съм ПР на ЛВ.

По-скоро след анонимното писмо започнаха обажданията в извънработно време от скрити номера.

Едва ли е някой досаден мобилен оператор или банка. Въпреки че защо не.

Капитализмът не се оказа толкова различен от реално съществувалия социализъм.

Колко дълбока ще се окаже заешката дупка ЛВ?

Мафията ЛВ?

Силно допускане, дори под формата на въпрос.

Но омертата е налице.

Анонимните писма – също.

Вече са налице и обажданията от скрити телефонни номера.

Упс, прощавайте, че без да искам Ви занимах с частен въпрос на семейство Сабоурин.

С частния въпрос на обажданията от частни телефони.

Остава да се разбере кой краде жетоните, както се пее в парчето на Ъпсурт.

Мдам, Миглена Николчина ме е изтрила от Гугъл+

успех на мълчащите и триещите

Камелия Спасова и Мария Калинова все още не са ме изтрили, странно

каква е тази автономност??!

следяща обстановката?

от името на все по-неприсъстващата, но вероятно управляваща чрез неприсъствиео си М. Николчина

до доказване на противното чрез членоразделна публична реч

От следящи внимателно казуса ЛВ, които не споделят изцяло мнението на явно смазващото мнозинство, че ВС е неадекватен параноик, научих, че Миглена Николчина е обнародвала (не се поинтересувах къде) записа на моята лекция пред Софийския литературоведски семинар.

На фона на трупното мълчание на ЛВ и неявния център на властта извън него подобна публикация е многозначителна.

Ще я коментирам, въпреки че е невербална от страна на М. Николчина, която пак предпочита аз да говоря вместо нея (включително и на запис!).

Вероятно М. Николчина смята, че е злепоставящо да съм участвал в СЛС, където самата тя ме покани да изнеса лекция.

Бях представен нелошо от Мария Калинова. Това сигурно също е злепоставящо. Много добре говориха за научните ми книги Бойко Пенчев, Кирил Василев и Божана Филипова.

Дотук не виждам нищо уличаващо ме.

А подозирам, за жалост, М. Николчина в желание за – в нейните очи – злепоставяне на ВС, откакто шерна и после, след като й отговорих подобаващо, изтри моята поема „Йожени или Новата асамблея Знаме на мира”.

При това – в очите на М. Николчина – злепоставящо ме шерване импликацията беше, че човек, който е написал такова (литературно) произведение няма право да говори за дискурсна етика.

Отговорих на М. Николчина, че литературни текстове не могат да се използват като аргументи в дебат, който касае не спорния въпрос за про-и-контра политически некоректния език в рамките на художествената литература, а нейната неявна власт в ЛВ посредством литературни асистентки, които тя публично дистанционно управлява, казвайки им какво да НЕ правят посредством ФБ.

И тя си изтри поста.

Новият й опит – вече невербален, под формата на звуков файл – да ми обясни, че трябва да замълча дори и тя да не си направи труда публично – и с думи, моля! – да ми отговори, повтаря ченгеджийския модел на първия:

Тя вади от Мрежата неща, които разглежда като компромати против ВС.

Нека пак да повторя, че не виждам нищо компрометиращо, че съм приел поканата й да изнеса лекция пред СЛС.

Или може би импликацията е, че лектор, изнесъл лекция пред СЛС вече няма право да задава публично въпроси на М. Николчина?

Не съм подписвал такава декларация за конфиденциалност (мълчание).

И имам право да адресирам въпроси към М. Николчина в публичното пространство, въпреки че съм изнесъл лекция пред СЛС.

By the way, самата М. Николчина не почете лекцията ми, делегирайки я изцяло на литературните си асистентки.

Но аз не смятам, че това е злепоставящо за нея.

Имаш литературни асистентки, пиеш мляко и без да присъстваш.

Проблемът е, че ЛВ не може и не бива да функционира така!

Това е разговорът, който продължавам да очаквам Миглена Николчина да проведе в публичното пространство с академичните и литературни фигури, усъмняващи се, че тя неявно контролира ЛВ, без да присъства.

Нещо, което тя явно обича, имайки предвид моята лекция пред СЛС.

Никак не е лоша лекцията ми, между другото.

Забавна е.

Приятно слушане.

Г-жо Николова,

Благодаря за любезното Ви разяснение, което разсейва създалото се криворазбиране.

Нещата взеха наистина твърде личен обрат – въпреки мен, предполагам ще се съгласите.

Твърдя в прав текст, че те взеха такъв обрат поради странното мълчание на ЛВ, на което идеално пасва анонимното говерене на подателя на анонимното писмо до съпругата ми.

Спорът, в който говоря (за разлика от мълчащите в него) Е за литературата.

Но съм длъжен да защитя и честта на съпругата си, към което се надявам да проявите разбиране или поне снизхождение, въпреки нетърпеливото очакване на „развръзката“.

Не държа да ми симпатизирате, доколкото участвам в дебата около ЛВ с ясното съзнание, че съм в малцинство, да не кажа сам.

Нямам проблем с тази самота и не търся подкрепата Ви.

Имам противоположна на Вашата преценка за качествата на Силвия Чолева, но няма да Ви досаждам лично с нея.

Не съм от ничия групичка, дори, както правилно забелязвате, аз пребивавам по-скоро в ситуация на остракизъм, за което дори ми симпатизирате.

Приемам и Ви благодаря за човешката симпатия, която никога не бива да се подценява дори и във ФБ говоренето.

Любезно ще отклоня обаче основанието на тази симпатия.

Чувствам се напълно адекватен и непараноичен за разлика от Мълчащите и Подателите на анонимни писма.

Докато извънлитературните формалности около анонимката продължават своя ход, искам да откликна на адресирано до мен във ФБ желание за повече информация за съдържанието й. За жалост това не може да стане под формата на интегралното обнародване на документа, доколкото негова жертва е съпругата ми и само тя има правото да вземе това решение.

А тя категорично е взела решение да не публикуваме гнусното анонимно писмо.

При това положение имаме на разположение само възможностите на преразказа с елементи на разсъждение (рефериране) на съдържанието на пасквила. Надявам се, че това ще успокои донякъде духовете, безпокоящи се, че напълно възможно е изобщо да няма такова анонимно писмо, адресирано до съпругата ми. Де да беше така.

Налице е и друго, много по-солидно основание за приемане и имане на доверие, че за съжаление има такова анонимно писмо: аналогично – за да не кажем идентично като почерк на пощенския плик, провинциално-селяндурски стил на изразяване и гнусно съдържание – писмо е получил и другият човек, позволил си публично да реагира на пасквила на Й Е(а).

Този човек, чието свободно и решително поведение спрямо гнусотиите на Й Е(а) по необходимост изискваше да му се прати анонимно писмо, е Ани Илков.

Двамата души, които си позволиха публично да отвърнат на гнусния пасквил на Й Е(а) – Ани Илков и Владимир Сабоурин (по перфидно заобиколния път, страхливо атакуващ съпругата му Сирма Данова) – получиха подобаващи на недопустимото си поведение анонимни писма.

С други думи, усъмняващите се в реалното съществуване на анонимното писмо до съпругата ми, ще се наложи сега двойно да се усъмнят и в съществуването на аналогично-идентично анонимно писмо, адресирано до А. Илков.

Както Сирма Данова, така и Ани Илков са взели решение да не обнародват получените от тях анонимни писма.

Това е тяхно легитимно право на обругани жертви на подателката на анонимните писма.

Ние смятаме, че Тя е един и същ човек.

„Тя“ не означана, че не може да е мъж, а просто, че е путка човек, страхлив помияр с изразени расистки наклонности и неизкоренима провинциално-селяндурска фрустрация.

Но нека да се върнем към обявеното в началото на този текст продължение на преразказа с елементи на разсъждение, рефериращо съдържанието на анонимното писмо до моята съпруга.

Освен провинциално-селяндурските расистки попържни, подхванати от г-н Boris Rokanov („този цветнокож българин”) услужливо спрямо ЛВ и с необходимата политкокоректна предпазливост, която да му спести иначе неизбежното съдебно дело за обида на расова основа, анонимното писмо до съпругата ми съдържа интересни също така от съдебна гледна точка обиди, касаещи нейното добро име на български литературен историк.

В познатия ни вече от расистките обиди селяндурско-провинциален стил анонимното писмо твърди – и това е обида, подлежаща на съдебно преследване – че съпругата ми Сирма Данова НЕ е автор на собствените си научни текстове.

Чийто автор според Селяндурката съм аз, Владимир Сабоурин.

Тя, Селяндурката, разбира се грубо си противоречи, доколкото началните расистки обиди на практика изключват възможността аз, Владимир Сабоурин, да съм способен да съм автор на научните текстове на Сирма Данова, моята съпруга, доколкото по дифолт същества от животинското царство не пишат научни текстове.

Но нека не придиряме рационално за налудното Й говорене, доколкото то ще получи напълно рационален практически отговор в нормалния свят извън лудостта на анонимните пасквили, пуснати от Нея в циркулация в литературното пространство, което споделяме.

В този текст искам преди всичко изрично да изразя отношението и преценката си за научните текстове на българския литературен историк Сирма Данова, моя съпруга.

За мен като поет и участник в литературния живот е чест и рядък шанс да мога от първа ръка да се запознавам с научните изследвания на С. Данова, които непосредствено обогатяват познанията ми по история на българската литература, над която, признавам, не съм и не се очертава да залягам особено старателно, доколкото не възприемам себе си като български писател, а само по-скромно като писател с небългарски произход и идентичност, пишещ на български език.

По мое скромно мнение научната проза на Сирма Данова притежава неподлежащ на смесване с друг стил, който ми допада и който в най-добрите си постижения се доближава до един идеал за научен стил, познат ни от англосаксонския plane style.

Който стил аз лично, макар и да харесвам, не само че не владея, но дори се намирам в абсолютната противоположност спрямо него, съзнателно практикувайки както в научната си проза, така и в поезията си бароковите особености на любимите ми испано- и немскоезични образци.

Истината е обаче, че не ние – Сирма Данова и Владимир Сабоурин – ще трябва да доказваме, че не преписваме един от друг.

На Вас, Селяндурко (може и м. р.), ще Ви се наложи да доказвате, че не сте автор на анонимното писмо до съпругата ми.

И, by the way, грешите, че не сме щастлива двойка.

Лично аз смятам, че ние – Сирма Данова и Владимир Сабоурин – сме най-щастливата двойка в историята на българската литература.

Е, не я познавам толкова добре (БГ литературата), но съм щастлив със Сирма.

Проблемът с нещастната литературна двойка си е изцяло Ваш, селско Пощальонче.

Отговаряйки съвестно на въпроси относно ЛВ и анонимното писмо, забелязвам една интересна тенденция, която искам да споделя:

Наблюдавам желанието – трепетното очакване – за обнародване на анонимката и същевременното усъмняване в крайна сметка дали изобщо има такава.

Също така се наблюдава интересна умора сред някои очевидно ревностни наблюдатели на казуса ЛВ и анонимното писмо.

Набелязва се сякаш морно ведър повик:

Нека да дойдат зверовете на лятото и всичко да приключи.

Налага се да разочаровам обаче пряко замесените в престъпното деяние, свързано с изпращането на анонимното писмо до съпругата ми.

Това лято ще настъпи доста по-късно от желаното.

Ако е необходимо през септември, примерно.

След получаването на гнусната анонимка, изпълнена със селяндурски расистки попържни, в мен нахлуха скъпи спомени:

За един разговор със сърцето не е създател на жена ми винаги казва, в който тя с видимо клюкарско удоволствие на храмова проститутка ми снесе селяндурско расистко изказване за мен на високопоставен представител на академичния БГ елит.

Беше видимо подмокрена от удоволствието да преповтори селяндурските лафове на академичния мандарин.

Анонимното писмо, което вече е предмет на експертиза, също капе от тази селяндурска еротика.

Първо подмокрящ Я преразказ.

После подмокрено от селяндурската Й еротика анонимно писмо.

Пощальонката става все по-добра.

Не я подценявайте.

Рано или късно и вие ще станете негри за нея.

Докато не бъде спряна, тя ще твори.

Без лявата ръка да знае какво прави дясната.

Работим по въпроса, скъпа.