vs. archives

Истината е морален терор.

този цветнокож българин

афробългарин

цветнокожият българин

цветнокожия поет

цветния поет

Месец и отгоре Корпорация Катедра ЛВ се възползваше от правото си да мълчи, въпреки настояванията, че трябва да вземе отношение към събития в литературното пространство, в което доскоро необезпокоявана комфортно и юбилейно многоречиво се разполагаше.

Като форма на говорене бяха предпочетени анонимните писма до критици на Корпорацията или членове на техните семейства.

Тези дни обаче един автор, член на Корпорацията Катедра, написа членоразделен текст, публикуван в органа на Корпорацията, озаглавен „Право на уточнение”, и подписан с името собствено на един автор.

Тук няма да споменаваме името му, за да не накърним правото му да се припознае или НЕ в настоящия текст.

„Право на уточнение” започва с многозначителното словосъчетание „доброволно напускане”.

Да, един автор преди години консумира това свое право напълно доброволно и написа на изпроводяк интересен текст, към който си заслужава човек да се върне в сегашната ситуация (при наличие на повече свободно време).

Един автор обаче сега се завръща и пише друг интересен текст, уточняващ, че Силвия Чолева (извиняваме се за собственото име, което донякъде навярно ще накърни правото на един автор да се припознава или НЕ) разполага с правото доброволно да напусне Корпорацията под формата на „личен житейски избор”.

По стечение на обстоятелствата, които понякога НЕ бонифицират блъфовете и на нелоши покерджии, Е налице разказването в писмена форма на любим на един автор виц, в който той недвусмислено предлага на Силвия Чолева (пардон пак) доброволно да напусне Корпорацията под формата на личен житейски избор.

Повърхностната съпоставка на „Право на уточнение”, от една страна, и любимия на един автор виц, от друга, навежда на мисълта, че един автор се е възползвал в правото си на уточнение от сродно право.

Правото на лъжа.

Обмисля се предоставянето на възможност на четящата публика сама и детайлно да направи съпоставката между „Право на уточнение” и неизвестния засега на широката публика любим виц на един автор.

Предоставяне на възможност под формата на ненуждаещо се от уточнения право на истина.

интересен селяндурско-расистко-хомофобен ОФ се заформя около ЛВ

г-н Boris Rokanov вече говори за „цветния поет“ (всъщност: „този цветнокож българин“)

следете това

хахаххх, както би казала Miglena Nikolchina (но тя мълчи и за расизма, и за мачизма, включително и анонимния), г-н Boris Rokanov напусна сферата на дискурсната етика

а сега „споделя“ и задава некои други въпросчета

грешка

не следете тва

След като главният приватизатор демонстрира в края на 90-те колко лесно е да приватизираш не само ЛВ, но и цялата съвременна БГ литература, асистентка № 1 и асистентка № 2 решиха да демонстрират, дистанционно направлявани, същото в академичната сфера с помощта на вече приватизирания ЛВ.

Асистентка № 1 бива поканена в приватизирания ЛВ от главния приватизатор.

Така възниква Корпорация Катедра ЛВ.

Нека да видим как красотата в този нов приватизационен етап идва също отвътре, от меандрите (свинските черва) на зависимостите.

1) Някой не е в ЛВ от десетки години, а всъщност го управлява по йерархичната академична вертикала между асистентка № 1 и професор № 1. Имаш крава, пиеш мляко дори без да присъстваш. Ражда се дистанционната форма на управление на ЛВ.

2) Някой е в дълбока редакторска хибернация от години, но активно се включва в защитата на Корпорацията, докато останалите й членове предвидливо мълчат. Той, нелош покерджия и баснописец, е избран на бюрократично-административен пост с гласовете на структурообразуващата Катедра на Корпорацията. Ражда се прякото управление на ЛВ чрез академична игра на стъклени перли.

3) Силвия Чолева бива изключена от Корпорация Катедра ЛВ, защото не е част от академичната игра на стъклени перли. Изключването е определено като „доброволно напускане” и „личен житейски избор”. Върху „ненапусналите” започва да се упражнява „морален терор”. Това е наречено „Право на уточнение” и е подписано с име собствено (!) – не е за вярване (но вж. красота № 2).

Присъстваме в реално време на раждането на ЛВ като Министерство на истината на Корпорацията Катедра.

Меандрите (свинските черва) са красиви.

Пишем това писмо, защото ни боли заради нравствената мизерия, в която е изпаднал вестника, който някога създадохме. Защото е омерзително да виждаш как изданието, което осъществи големия пробив в литературата на 90-те, сега изсивява, издребнява, губи дух и хъс, превръща се в трибуна на някаква криво разбрана литературна толерантност от академичен тип.

Вестникът беше създаден от нас като продължение на “самиздата” от последните годни на комунизма. Той беше политически, провокативен, дори контра-културен, ползваше непозволен до тогава “нецензурен” език, редакторите не премълчаваха нищо, с което не се съгласяваха в тогавашния културно-политически контекст, понякога редакторите дори спореха един с друг. Това беше част от общото кредо – за пълна творческа свобода, каквато старата комунистическа цензура не позволяваше.

По повод четвъртвековния юбилей на „Литературен вестник“ неговата сегашна главна редакторка Амелия Личева напомни, че „от самото му създаване да ден днешен той е вестник, в който водещият броя има абсолютната свобода да включи каквито текстове и автори иска, той сам си е главен редактор“. Уви, това казване е фасадно. Посоченото различие, което действително открояваше ЛВ на посттоталитарния културен фон, е суспендирано. Седмици след нейното интервю вестникът публикува анонимна редакционна бележка, с която се извинява на читателите за публикация в предишния си брой. Паралелно с това бяха поднесени извинения и на автора на същата тази публикация – за това, „че публикувайки текста му, е допринесъл той сам да си нанесе трудно поправими морални и езикови поражения“.

Името на този автор е Ани Илков. Анонимката, пледираща де факто за неговата невменяемост, нанася трудно поправими морални поражения на самия вестник. (Езиковите са нанесени отдавна.)

Още по-тежки морални щети нанася неогласеното, но вече взето решение да бъде отстранена от редакторския екип Силвия Чолева, допуснала инкриминирания с тази бележка „инцидент“, който според анонимното колективно писание бил довел до „изтичането“ на текста „Към защитниците на крепостта“. Явно свободата на избор на водещите редактори, щедро рекламирана публично покрай комично празнувания юбилей, днес подлежи на санкции – както колективната анонимка, така и мижитурския опит да бъде отстранена Силвия Чолева чрез сговаряне по онлайн-кьошетата, го доказват.

И най-сетне нещо абсолютно непростимо: ЛВ се извинява на своите читатели и бастисва своята редакторка единствено защото си е позволила да публикува в своя брой откритото писмо на Ани Илков, един от основателите на вестника. Очевидно за извиняващите се моралната позиция е това писмо (а с него и целия напълно заслужен скандал, сполетял ЛВ) да бъдат заметени под килима – и да се правим на ни чули, ни видели – в името на литературната толерантност.

За разлика от днешните редактори на ЛВ ние, неговите основатели, не се извиняваме на читателите. И напук на добрия тон ще си позволим да наречем сътворения от тях инцидент с истинското му име: цензура. За съжаление ни се налага да добавим още няколко определения: нравствен недоимък, наглост, подлост. Най-малкото защото откритото писмо на Ани Илков не се е появило от нищото, а е отговор на една изключително недостойна статия на Йордан Ефтимов, в която се визират някакви неназовани шестдесетгодишни поети, но се има предвид именно Ани, охулен заради искането редакционната щафета да бъде предадена в ръцете на младите писатели – така, както ние през 90-те години го оставихме в ръцете на тъй наречената „знаменита четворка“.

Нека прочее си спомним, че тогава всичките доморасли постмодернисти, изпъплили до един изпод ямурлука на Ани, пледираха за ритуалното убийство на литературните бащи – в полза на дядовците. Сега обаче – когато самите те са в категорията на бащите – сега какво? В името на какво са се вкопчили в редакторските си столове – и в името на какво пледират за по-умерен тон – като че ли не са чели ЛВ от 90-те, като че ли не познават текстовете, публикувани там от Ани Илков, но и от доста сродни автори, а в някои случаи и от тях самите?

Съжаляваме, че се налага да го кажем, но проблемът не е в литературният бон тон, нито пък в старомоминското смайване по въпроса: как може така. Ами така, може. И може, защото става дума за кражба. Литературен вестник е не само осквернен – той е похитен. Това, което правите в момента, е преточване на неговия престиж и история във ваша частна полза, подмяна на неговите ценности с някакво семинароподобно битие. Унищожавате неговата свобода, за да наложите сътворените от самите вас йерархии – които важат единствено в един измислен, псевдистки свят, крепящ се на взаимни възхвали и апокрифна търговия с позиции и влияния.

Това вече не можем да ви простим – не и на територията на Литературен вестник. Не можем да ви простим оеснафяването, превръщането ви в книжни плъхове, пилигримстването в земите на „жестоката нормализация“. Не можем да простим беззъбото битие на вестника, неговата всеядност и безпроблемност, превръщането му в културна притурка на два университета. Не можем да простим и на себе си – за това, че с оттеглянето си допуснахме да се случи всичко това.

Нека горното не ви звучи като заяждане на дребно и разчистване на сметки. Симтоматично ни се струва, че с времето залиня и днес отсъства важната рубрика „Непремълчано“. Това писмо е открито и неанонимно поради желанието истинският разговор за съдбата на ЛВ да не бъде премълчаван. Накрая бихме искали да припомним, че през годините вестникът е имал множество редактори и главни редактори, десетки млади автори са прохождали по неговите страници, бил е в центъра на какви ли не полемики и скандали, понасял е спорове и различия – но е оцелял четвърт век защото никой не си е представял, че е по-голям от него. Бил е свод – а не инструмент, не люпилня за академични кариери. И се надяваме да продължи да бъде.

Едвин Сугарев
Владимир Левчев
Румен Леонидов
Ани Илков
Ирма Димитрова

Красотата идва отвътре, твърди реклама за мултивитамини и минерали, обещаваща блясък на ноктите и косите.

При Корпорация Катедра ЛВ красотата също идва отвътре, от сложността на меандрите (свинските черва) на зависимостите.

Първичната красота, която привидно квазитрансцендентно стои отвъд зависмимостите, е, разбира се, на главния приватизатор.

Блясъкът на тъгата на стоката. Всичко останало в КК ЛВ свети с неговата отразена светлина, дори медийно рицарските отражения на гагата.

За всички – и преди всичко за самия главен приватизатор – е пределно ясно, че КК ЛВ вече няма някогашния приватизационен потенциал и сексапил. Въпрос на сантимент е празната черупка да не бъде колкото се може по-скоро изоставена от него. (Театърът на прощаването и оставането по молба на КК ЛВ предстои да го гледаме.)

Но пък сантиментът е запазената марка – най-добре продаващата се марка – на главния приватизатор. Интересна зависимост и напрежение между първоначалното натрупване на капитала и настоящите изисквания за рентабилност.

По-нататъшните меандри (свински черва) на зависимостите ще проследим в „Прекрасна гледка 3”.

6) Анонимността преди всичко. В тази поредност: Анонимен № 1, Анонимен № 2 (за предпочитане е Анонимен № 1 и Анонимен № 2 да са един същ човек).

Редакторът на Корпорация Катедра ЛВ е длъжен стриктно и под страх от провал на академичната й кариера и спиране на достъпа до всеки ресурс на Корпорацията да се придържа към следните категорически императиви (корпоративни закони):

1) Академичната кариера е крайната цел на редактора на КК ЛВ, оправдаваща всички средства. Литературата трябва да бъде използвана изцяло като средство с оглед на крайната цел дори когато редакторът има непреодолими илюзии относно литературните си способности.

2) Крайната цел на редактора на КК ЛВ трябва да се прикрива посредством занимания с литература чрез прокарването (пробутването) на идеята за изоморфност (съвпадение на интересите) на академия и литература. Редакторът трябва умело да използва този паралогизъм, без обаче да му се поддава.

3) Редакторът на КК ЛВ трябва да прилага към литературата всички особености на националния академичен риболов, както следва: желязно йерархично подчинение, подлизурство до степен на лизане, ако се изиска от висшестоящата; непрестанно плетене на мрежи от зависимости на академичния принцип „ти на мене, аз на тебе” (цитирания, рецензии, журита, награди, административно-бюрократични постове).

4) Редакторът на КК ЛВ се стреми към пълна интеграция в мрежата от академични зависимости, която максимално да минимализира възможността за взимане на самостоятелни решения, застрашаващи йерархичната структура на Корпорацията. Само пълната интеграция в плетеницата от зависимости гарантира на редактора академична кариера в платното за изпреварване (турбодокторат, турбохабилитация, мълниеносно издаване на нАучните и литературни, което е едно и също, трудове).

5) Корпоративният принцип, към който трябва да се придържа редакторът, е принципът на катедрената глутница, т.е. разкъсването и рязането без жал на всеки, нарушил катедрената омерта (мълчанието, пазещо вътрешната информация за провала на ЛВ, перфектно устройващ академичните кариери на редакторите).

(Извлечение от „Професионалният профил на редактора на КК ЛВ”)

За правилното боравене с уреда е препоръчително да сте амбициозна второкурсничка от СУ или НБУ (в случай че сте свръхамбициозна се допуска да сте първокурсничка и/или от провинциален ВУЗ).

1) Харесайте ГГ. Направете си селфи с него и го качете във ФБ.

2) Бъдете упорита в ухажването на МН и докажете, че можете да издържите приклекнала до нея (при липса на свободен стол или без такава) в продължение на цяла лекция или Семинар.

3) Цитирайте в началото и края на всеки написан от Вас текст БМ (когато бързате, може да го цитирате и през ДТ).

4) Твърдете с вътрешна убеденост, че схващането на Ги Дебор за обществото на спектакъла е остаряло, подкрепяйки твърдението си с цитат от БМ и практикувайки обществото на спектакъла във всеки Семинар.

5) Дръжте по възможност всеки мъж на разстояние, освен ако не е член на пипи или на други формати, одобрени от МН. (В случай че се е стигнало дотам да се омъжите, помолете за нови инструкции.)

6) Най-добре е ГГ да ви въведе в ЛВ. Така от самото начало ще бъдете лоялна на идеята за свещения характер на частната собственост върху вестника и неприкосновеността на всяка приватизация (политически некоректно: открадване).

7) Рецензирането винаги трябва да е в затворен кръг, както и цитирането. Не забравяйте, че ЛВ е само и единствено трамплин за академичната ви кариера: брой публикации, индекс на цитиране.

8) Когато стигнете до ранга на асистентки, можете вече да демонстрирате самостоятелна власт, без разбира се да забравяте за свещения й източник в Царицата Майка.

9) Никога не използвайте ЛВ по непредназначение, примерно за тоалетна хартия или литература.

(Одобрено от Корпорация Катедра ЛВ)