vs. archives

Миглена,

Или както любезно се обръщаш към мен: Miglena Nikolchina – благодаря за коментара ти към текста ми „Извинение дадено! Извинение прието! Все още не”, коментиращ определянето на Ани Илков за невменяем от ЛВ, каквото и да означава това ЛВ след текста на Йордан Ефтимов („Спекула с младите”) и текстът на ЛВ (без заглавие: „ЛВ се извинява…”).

Коментарът ти напомня важни неща, свързани с дългото време: „минали са 22 години, откакто Ани не е редактор в този вестник”. Позоваваш се на дългото време, за да обърнеш внимание, че ЛВ от дълго време „същестувва (sic) благодарение на други хора”.

В текстовете си „Спекулата на един някогашен млад или Лоши ли са основанията на скандала” и „Извинение дадено! Извинение прието! Все още не” коментирах именно поведението на тези „други хора”. Някои от тях са в ЛВ благодарение на Ани Илков, някои – благодарение на теб.

Твърдя в прав текст, че ЛВ съществува благодарение на тези други хора като всичко друго – „Университетски глас”, стенвестник на Катедра „Теория на литературата” (СУ), литературно приложение на Департамент „Нова българистика” (НБУ) – но не и като в. „Литературен вестник”, в който ти ме покани да сътруднича през есента на 1994 г. като негов главен редактор тогава.

Отбелязваш също така в многозначителни скоби, успоредяващи твоето отсъствие от ЛВ с това на Ани Илков: „и [са минали] 18, откакто аз не съм там”. Доколкото съм могъл да наблюдавам процесите в това дълго време, което визираш, твоето отсъствие от ЛВ не е от същия порядък като отсъствието на Ани Илков.

Не съм чул редактор, въведен от теб в ЛВ, да се обърне към теб 18 години по-късно с текст, подобен на текста на Йордан Ефтимов „Спекула с младите”, с който той гънещо се обръща към Ани Илков. (Може би ти ще сметнеш, че аз се обръщам към теб в момента с подобен текст, но аз не съм редактор на ЛВ, въведен от теб в ЛВ, и не спадам към „другите хора”. Странно, че дойде време да се гордея с това.)

„Ха малко да замълчим”, казваш като заключение на ентимемата си.

Поздравяваш ме и ми пускаш Вагнер.

Това – да помълча, потънал в слушането на Вагнер – не ме касае, защото не е от порядъка на дискурсната етика, в която участвам в този дебат за ЛВ.

Благодаря все пак за популяризирането на мое литературно произведение, което също не е от порядъка на дискурсната етика на протичащия дебат, доколкото е литературно произведение – поемата ми „Йожени или Новата асамблея „Знаме на мира” (Педагогическа поема)”.

„Всъщност още по-грубо е, отколкото го поменх (sic)” е комплимент за мен в отровното блато на политическата коректност, в което Ани Илков е естествено и дори нормално, нормализирано иронично да бъде обявяван за невменяем.

Може би шерването на поемата ми в този контекст иде да е част от аргументацията ти в дебата около ЛВ.

За мен не е. Имам друг спомен: донос на доц. от ВТУ до ВАК, позоваващ се на поемата ми като аргумент в академична процедура.

Поздрав и успех (без музика),

Владимир

„ЛВ се извинява на своите читатели за инцидента, довел до изтичането на текста „Към защитниците на крепостта”, предназначен очевидно за друг вид издание, но озовал се в предишния брой на вестника. ЛВ се извинява и на своя автор и някогашен редактор Ани Илков за това, че публикувайки текста му, е допринесъл той сам да си нанесе трудно поправими морални и чисто езикови поражения.”

Извинение дадено! Извинение прието! Все още не:

Уважаеми ЛВ,

Като Ваш читател приемам, че извинението Ви е адресирано и до мен, но аз не приемам извинението Ви.

За какво ми се извинявате точно? Наричате го „инцидент”. Възразявам на подобна квалификация по отношение на текст, публикуван от редактор на „Литературен вестник”, оторизиран от редакционния формат на вестника да взима автономно решение какво да публикува в броя си.

Или този неприкосновен статут на ЛВ, отличавал го през годините от всичко друго на пазара на формиране на смисъл, е суспендиран?

Нима въвеждате извънредно положение?

Кой, ако е така, е суверенът, взимащ решение за него? Кои сте Вие, суверенните, узурпиращи правото да се обръщате с извинение към „своите читатели” очевидно от някакъв „свой” ЛВ?

Текстът Ви не е подписан. Ако допуснем, че водещият редактор на броя Ани Бурова е автор на неподписания текст, има ли тя правото да изразява колективния суверен на редакцията на ЛВ? Като читател на ЛВ, скромното ми мнение е, че статутът на колективна суверенност не дава право на нито един редактор, взет поотделно, да се обръща към читателите на ЛВ като към „свои”.

Вие говорите за „изтичане на текст”. Текстове изтичат обикновено от информационни цитадели на властта от рода на секретни служби, военни министерства, външни министерства, корпорации.

Вие, които и да сте, безименни и неподписали се, криещи се зад някакъв „Ваш” ЛВ и някакви „свои” читатели, така ли се изживявате? Ако сте това, което имплицира стилистиката Ви с „изтичането”, аз лично бих приветствал всеки лийк.

Твърдите, че „изтеклият” текст на Ани Илков е „за друг вид издание”. Вие чели ли сте броеве на ЛВ от преди 2001-а година? Или за Вас ЛВ започва с идването на Симеон ІІ, разграждането на политическата сфера, деполитизацията и политическата коректност, обслужваща мутрите?

Вие се извинявате и на Ани Илков, чийто текст от 11 май 2016 г. по нищо не се отличава от неговите текстове през 90-те, които очевидно са „изтекли” масово без Ваше знание и суверенно дозволение. Имате ли памет за тези текстове на Ани Илков от 90-те?

Имате ли право да се изказвате за настоящия му текст очевидно без тази памет?

Извинявате се на Ани Илков, че Вие – „вашия” ЛВ и „своите“ му читатели – сте публикували текста му. Не сте го публикували Вие, а Силвия Чолева, съответно нямате право да се извинявате от нейно име.

Смятате, че сте допринесли нещо за моралния и езиков облик на Ани Илков.

Надценявате се. Силно.

Вие ще кажете, че не разбирам тънката Ви ирония. Не, не я разбирам.

Как искате като читател на ЛВ да улавям тънките Ви иронии, когато на практика, извинявайки се иронично може би на Ани Илков, всъщност го третирате като невменяемо лице, което не контролира суверенното си право да отговаря за текстовете си?

Вие, ирониците, отговаряте с извинението си за един невменяем Ани Илков!

Все още нямате право да правите това с авторите на ЛВ.

Пък било то и от името на „своите” читатели.

Все още не.

С уважение Ваш,

Владимир Сабоурин

За дебютна книга Сферата на света (2016) на Андриана Спасова е зряла, сякаш е втора книга след отказ от някаква първа.

В сферата на света й харесвам преди всичко стихотворенията за реални грижи – например „Най-топлото семейство“ (любимото ми), „И днес“, „Жената на виртуоза“, „Сутрешна наслада“ – от които грижи обаче лирическата героиня изрично се срамува в „Срам“. За щастие книгата завършва с тях, завършва силно.

Зрелостта на книгата проличава най-отчетливо в апофтегмите, в апофтегматичните жестове: „не боравя с тези инструменти“, „влюбването/ е чужд център,/ да бъдеш център за друг“, „Друг вкус има виното/ при причастие – друг/ по време на чума“, „да вярваме в любовта,/ докато научаваме/ обратното“, „Почти всяко действие/ е не любов“. И естетски злополучното „Срам ме е,/ че някои измежду нас/ имат реални грижи.“, където стихотворната цялост съвпада с апофтегмата.

Ако античната сила на апофтегматичното говорене е неразделна от зрелостта на говорещия, реалните грижи би трябвало да са загърбеното сърце на тази поезия.

Зрелостта проличава също така и на тематично равнище не на последно място във фигурата на „никаквеца“, експлицирана в случката с настойчиво бутащия в претъпкан рейс: „Извъртам се да видя кой е./ Мъж. Аз също се оказвам/ Мъж. Един никаквец“. Това не е Никой от епизода с циклопа, това е просто един никаквец, поредният. Понякога ти става жал за поредния никаквец: „Нямаш срам – стоиш сам/ до грозен влак без изпращачи“. Тук нямането на срам е на никаквец с реални сякаш грижи, без изпращачи. Малко неубедително и изневеряващо на силата на трезвия поглед, падащ върху никаквците, Сферата на света завършва с „Преди сън обаче/ дясната ми ръка/ топли лявото ти ухо“. Но предхождащата апофтегма – „Почти всяко действие/ е не любов“ – припомня да не се отдаваме на разнежването преди сън. За мен последното стихотворение, вярно на трезвата зрялост на книгата, е предпоследното „И днес“.

Зрялото отношение към никаквците добива най-силен израз, отворен към емпатията и на читател от другия родов пол, какъвто съм аз, в „Красиви лъжи“: „Гневът/ ме върна към живота./ Но първо поседях/ с него“. Преподписвам това. Харесвам тази гневна Сафо.

Любимата ми античност в Сферата на света, нескъпяща на античности: „Хилеше се/ дори когато се давех“, по-скоро по Архилох.

Хиленето и гневът, които ни връщат към живота и неговите реални грижи отвъд стъклената сфера на академията и естетизма, взривена от архилоховския хилеж на морето и възкресяващия гняв на седящата до поредния никаквец Сафо.

Винаги е впечатляващо да видиш, че думите правят неща, особено когато тези думи са от слаб текст.

Тази вечер установих, че безименното лице се е разпознало в текста ми, без името му там да е споменато.

Тази вечер безименното лице ми показа възвишено нацупената си страна.

Ето текстът, в който лицето се разпозна:

Баба Будущего
by Владимир Сабоурин

По Хлебников

Тя беше кака от бъдещето
Беше напуснала последователно
70-те 80-те и най-вече 90-те
Напускайки най-много се страхуваше
Да не остане там където й беше било
Най-трудно Тя помнеше
Да бъде кака от бъдещето.

P.S. Досега мислех, че съм измислил това лице. Но то се разпозна.

Имаме литературен скандал или поне скандал в литературния живот около „Литературен вестник”. Най-сетне, въпреки че сякаш никой не е щастлив от този факт. Има сякаш само пострадали, но защо е така? Славните години на ЛВ за мен са неотделими от литературните скандали като двигател на литературния живот. Ако има нещо, което напоследък не харесвам в ЛВ, това е странният с оглед на генезиса на вестника настоящ изоморфизъм между него и мирния преход. Разразилият се на отбелязването на 25-годишнината скандал иде сякаш да опровергае необратимостта на подключването на ЛВ в окончателната победа на мирния преход от социализъм към капитализъм, предполагащ работливо заети със собствената си кариера редактори, които внимават да не се клати лодката, осигуряваща им успешен личен преход през тихите води на мирния преход.

Смятам за изключително доброкачествено, че юбилеят бе белязан от скандал. Това е вестникът, който познавам от началото на 90-те, когато за първи път публикувах там, и който през новото столетие ми липсва. Едва ли обаче персонално засегнатите от скандала чувстват нещата по този начин. Те са хора, които са дали неизмеримо повече от мен на вестника и за които разминаването между визията им за него и случващото се не е въпрос на констатация от страна на страничен наблюдател, за какъвто се смятам като спорадично сътрудничещ автор. Същевременно смятам, че тази позиция на незасегнат от скандала спорадичен периферен сътрудник ми позволява да взема отношение, без да съм проследил в детайли протичането на събитието. Надявам се наблюденията ми да не се изтълкуват като циничната лекота на непострадалия.

Пропуските ми в присъствието на събитията на живо и проследяването на случващото се в медиите по-скоро неочаквано бяха попълнени от редакционния текст на Йордан Ефтимов, който се включи в дебата в качеството си на дългогодишен редактор в ЛВ. Неочаквано, защото познавам Ефтимов по-скоро като любител на литературните скандали, докато текстът му в рубриката „Непремълчано” (ЛВ, бр. 16, 20-26.04.2016, с. 1, 3) предпочита менторски да изясни сгрешените основания на случването на скандала. Нещо повече: Ефтимов привижда в него не просто грешка, но и „параван”, зад който се случва „злоупотреба”. Доста тъжно, бих казал, за енфан-терибъл-а на парадигматичните литературни скандали на 90-те. Като вече зрял редактор и поет може би Ефтимов е загрижен, че „автори на възраст около 60-те, които са спрели да публикуват (а вероятно и да пишат) активно от години” злоупотребяват с „даването път на младите”. Кои са тези автори на възраст около 60-те текстът за жалост не експлицира и евентуалното тръгване читателят да предполага на своя глава кои са те би го вкарало в клопката не Ефтимов, а той, читателят, да ги идентифицира.

Аз все пак ще рискувам и ще предположа, че визираните автори са Ани Илков. След каскада от актуални и литературноисторически екземплярни имена (сред които и наскоро юбилейно почетения от Ефтимов Л. Левчев), които сигурно не са параван, но димна завеса са, Ефтимов все пак споменава името на А. Илков и пита дали е нужно той „да се провиква от своята бездна”, параванно и злоупотребяващо да се провиква. Красив образ ала де профундис, но аз лично не съм забелязал Илков в публичните си изяви да вика от бездна, при това своя лична. Освен от обичайната бездна на поета, но от там би трябвало да говори и поетът Ефтимов, освен ако той не се обръща към нас в чистия си ипостас на зрял, менторски настроен редактор на ЛВ. Ефтимов се опасява, че „младите” са „само студентите от програма Творческо писане на Софийския университет” и по този начин „възпитаниците на други софийски университети”, вероятно частни, губят добре заплатения си статут на млади. Опасява се също така, че „авторите” са взрени „в пъпа си на единствен според теб защитник на промяната и търсач на нови гласове”. Интересна употреба на „теб” при визиране на „авторите”, разбираема само ако те са Илков.

Ефтимов много държи да изясни „кой произнася” параванните спекулативни фрази за „младите”, взривили скандала, но същевременно странно се гъне около „авторите” Илков, изброявайки доста кораби преди да стигне до името му, премълчавайки го, когато трябва ясно да го назове, карайки читателят да се досеща по ударите по самара. Без да споменава името на „авторите”, Ефтимов дефинира: „лансирането на „младите” е на първо място параван, зад който се крие план за такива „млади”, които да изпълняват програмата на лансиралия ги и да му бъдат благодарни”. И пак без име на „авторите”: „Това си е чист план за злоупотреба.”

„Кой” злоупотребява обаче все пак? Име няма, има гънене около името на „авторите”.

Аз простичко бих запитал поименно Йордан Ефтимов дали той самият в битността си на млад, привлечен за редактор на ЛВ от „авторите” Ани Илков, е понесъл на младите си плещи подобен „план за злоупотреба”? Може би когато „авторите” Илков е бил редактор на дебютната му поетическа книга?

И също: наложило ли му се е да „бъде благодарен” на „авторите” Ани Илков и как успешно е преодолял опасността това да му се случи?

Предполагам, че отговорът на тези въпроси се съдържа в следните оптимистични наблюдения на Ефтимов вероятно и про домо: „Хубавата страна на тази ситуация е, че „младите” не са чак толкова наивни и обикновено само се правят на съгласни с приписваната им роля и идеология”.

Очевидно докато пораснат и станат зрели редактори на ЛВ, когато вече дори не е необходимо да се правят на съгласни и благодарни, а просто трябва неблагодарно и безвъзмездно да работят върху кариерата си.

Безспорно добър екземплум за „младите”, даден от един някогашен „млад”, който сега се пита кого имаме предвид все пак като казваме „младите”.

Със сигурност и (някогашното му) него, Йордан Ефтимов, въведено в кариерния трудов лагер ЛВ от „авторите”, около чието име сега зряло, без вече да трябва да се прави на съгласен, и почти поименно се гъне.

Работейки, за разлика от провикващите се от бездната. Работейки.