Този текст, за разлика от предходния за академичния неолиберализъм, ползите му за някои и вредите му за литературата, е личен и не ангажира никого с взимането на отношение по възможност в писмена форма и извън постове във ФБ.
Същевременно той не нарежда в качеството си на личен да се запази мълчание, а по-скоро се учудва, че някой го прави и някои го следват. Личният характер на опита, който ще опиша по-долу, не забранява неговото споделяне и оспорване.
За първи път се натъкнах на явлението, което искам да коментирам тук, при написването на „Отворено писмо до г-н Марин Бодаков” в далечната предбойковска 2007-та. Накратко припомням за по-младите и по-щастливите да не го знаят: призовах в това писмо г-н Бодаков да напусне в. „Култура”, след като научих, че е станал съветник на Георги Пирински, изтъкната високопоставена комунистическа (не се чете), която по това време бе Председател на Народното събрание.
Г-н Бодаков запази мълчание, в което внушително количество хора, някои уважавани от мен, други по-малко, го подкрепиха и окончателно се убедиха, че аз, Владимир Сабоурин, съм гадно копеле (в случай че бяха пропуснали да разберат това още през 1993 г. във връзка с дебютната ми книга „Sex Shop”).
Аз лично бях впечатлен от запазването на мълчание от страна на г-н Бодаков, доколкото написах и публикувах в мрежата около трийсетина текста май бяха, в които настойчиво се обръщах към него като към журналист, интелектуалец, субект на говорене и прочее.
Реших, че това е изключение.
Поведението на един високонадарен поетически и културно мълчаливец не би могло да се взима за правило как да се държим в публичното пространство, когато към нас се обърнат с членоразделна реч и особено в писмена форма.
Почти десет години по-късно се наложи да преразгледам убеждението си за уникалността на поведението на г-н Бодаков. По интересно стечение на обстоятелствата получих поука за неидиосинкразната изключителност на г-н Бодаков не от кой да е друг, а от същия, който с обичайната си любов към скандали за чужда сметка ме бе информирал за прекарното Георги-Пиринско съветничество на г-н Бодаков.
Става дума за Йордан Ефтимов, разбира се. При още по-интересното стечение на обстоятелствата самият той – а не някой друг Й. Ефтимов, както би могло да се предположи – лично в имейл ме информира за прелюбопитния си текст за честването на юбилея на Любомир Левчев, публикуван в небезизвестния в. „Труд”.
На 19 май 2015 г., осем години след първото, написах второто си „Отворено писмо”, този път „до Йордан Ефтимов във връзка с участието му в юбилея на Любомир Левчев”.
Последва направо стряскащо и плашещо с продължителността си мълчание, такова на фона на обичайната медийна мълниеносност на взимането на думата от негова страна.
Почти два месеца Йордан Ефтимов не отговори на Отвореното писмо, което бях адресирал до него. След което ми сервира един литературно-исторически трактат, обръщащ се към мен с „проф. Сабоурин” и ползващ чужди езици в оригинал, предимно немски. Ученият му отговор на Отвореното ми писмо се бе проснал като чаршаф във в. ЛВ, видимо и убедително смазвайки както скромния обем, така и неученото, простовато и директно съдържание на моето Отворено писмо.
Отговорих на Й. Ефтимов, че в конкретния случай, за който говорим, ме интересува единствено неговото поведение – отправянето на публичен поздрав към Л. Л. от подиума на зала 6 на НДК – от което продължавам да съм изненадан, въпреки пространните му и ерудирани литературно-исторически обосновки.
Твърдях и твърдя отново тук в прав текст, че Й. Ефтимов не отговори защо е отправил публичен поздрав към един изтъкнат представител на престъпната комунистическа върхушка от подиума на зала 6.
Като един от най-добрите в класа, той написа литературно-исторически трактат, за да запази мълчание по един прост въпрос, адресиран публично в писмен вид до него.
Както г-н Бодаков, така и Й. Ефтимов ми направиха показно, че с отворени писма мълчанието става мъдро, а питащият – идиот, по-лошо дори местен Мунчо.
Мисля, че си научих урока и, когато се включих в дебата около ЛВ една година по-късно, не написах Отворено писмо.
Написах обаче няколко текста, които излязоха първо в блога ми, а после два от тях и в електронна медия за култура.
Първият формулираше „Тези към ЛВ”, спрямо които ЛВ запази мълчание, макар че се погрижих да не му досаждам с Отворено писмо.
По-интересното беше обаче, че още преди моя текст Миглена Николчина през ФБ нареди (предполагам на своите асистенти в ЛВ) да запазят мълчание.
Това не ми се беше случвало. Нареждане за превантивно запазване на мълчание преди началото на същинското ми говорене!
М. Николчина препоръча и на мен, макар че не съм неин асистент, отново чрез пост във ФБ, адресиран персонално до мен (после изтрит от нея), да помълча.
Смятайки, че това не може да е сериозно, написах и публикувах в блога си първо писмен отговор на междувременно изтрития пост на М. Николчина, след което написах и публикувах на същото място текст, в който коментирах позицията на А. Кьосев в скандала около ЛВ.
С това личните ми спомени за мълчанието дотук се изчерпват. Изводът, до който на този етап стигам след опита си с г-н Бодаков, Й. Ефтимов, М. Николчина и А. Кьосев, е, че в крайна сметка аз съм грешният човек, на който да се отговори.
Засега не съм се отказал да се утешавам с мисълта, че не съм грешният човек, който да задава прости въпроси.
И това, разбира се, подлежи на фалсифициране, т.е. на опровергаване чрез нов опит.
vs. archives 