vs. archives

Кучета на Александър Байтошев напомня на чернобял комикс, в който главни герои са екстериорите и полепналите по повърхността им фигури.

В тях можеш непосредствено да преминеш от пространството на пустините в това на улиците, входове на пустинята.

Това не са пустинни улици, а континуумът на пустините и улиците.

В тези екстериорни пространства мислите могат да бъдат опустошени с ръкомахания. Хора в костюми като в глутница кучета.

Представете си, че андалуското куче е станало много кучета с поглед на изплашени интелигентни стоици, обитатели на градовете.

До някого се пише хартиено писмо с химически молив в укритието зад рамката на прозорец, по-тихо от молец.

Хората, видени от черно куче, са бягащи, голи, метални.

Призоваване на Черното куче: черно куче, ела.

По земята под стогодишния дъб има капки от восък, домът е от картон.

Откачената, която познава Майка Тереза и Бьорк, притежава опита на катадневното умиране на Тереза от Авила. Пита: ти как мислиш?

Преждевременно просветление и преждевременно свършване!

Утехата на хлопащите тенекии, утехата на градовете.

Улиците ограждат свой периметър.

Закопчаване на якето и тръгване на север като при младия Брехт и младия Бродски.

Героите на тези екстериори разчитат само на късмета си, подлежащ на хвърляне на зар.

(Когато застанеш навън, градът ще се погрижи за теб!)

При хвърлянето на зар или на ези-тура може да се използва бръснач – като старците, Окам, младия Бунюел – и така да се научи нещо за обратите на играта.

При погрешно предположение се срязваш, губиш.

Игра на стъклени топчета, сирийчета, пластмасови гуди, сфероидно тяло, направено от смола. Като да играеш фигура на студа.

3.29 сутринта.

Тялото й е червено, нарисувано на опаковъчна хартия. Тя е червен прорез.

Нощем се ляга в кръг, очертан с тебешир.

Очилата са залепени с тиксо. Казването на дума предизвиква спомняне, залитане.

Разглеждане на обратната страна на снимката на жена.

Черна спирала, нарисувана върху хартиен кръг – небето не мисли. Космология от черни и бели линии, извиващи се нагоре. Падане в свредел, спираловидно изхвърчане от орбита. Фигурите са холографски сенки, хвърлени върху хартиен лист от онова, което се случва в екстериор с по-висок брой измерения.

Por eso suplicamos a Dios que nos libre de Dios
Хулио Кортасар Игра на дама (1963)

Има една самотна нощ в Мъжът без свойства, в която Улрих отваря прозорците към заснежената градина и после, както е по пижама, излиза навън, за да „почувства студа в косите“. Той пристъпва в тъмнината сред стволовете на дърветата, противни и влажни като червеи и същевременно подканящи да ги прегърнеш и да се свлечеш със сълзи долу в корените им, което той не прави, но усеща повика. Покрай оградата на градината минават закъснели минувачи, в чиито очи навярно изглежда неуместно изстъпен в сюрреалистично отчетливите цветове на червената пижама сред черните стволове, но той уверено се връща на алеята и относително доволен се прибира, „защото ако нещо бе запазено за него, то сигурно бе нещо изцяло друго“.

http://kultura.bg/web/ако-се-каже-за-бога-че-е-то-това-би-било-н/

Тази книга допуска наличието на определени теологически закрепени геополитически основания на естетическата нееманципираност на българското отношение към света. Имам предвид калокагатийния златен фон на византийската естетика, крепяща дълбинната геополитическа ориентация на България и имунизирана сякаш спрямо възможните обрати в самата геополитическа ориентация. Ако в иронията на конкретни събития проблясва някакво познание, което по правило или принцип е недостъпно, за мен това са царете католици на България, целуващи ръцете на православните патриарси, католическите кесари, управляващи чрез калокагатийната естетика на православието, перфидната политическо-естетическа симбиоза на католическия папоцезаризъм и православния цезаропапизъм. Иронията става неудържима и съзнанието смазващо нещастно, когато сякаш по стечение на обстоятелствата православният патриарх и царят католик са интронизирани и толерирани от комунистите. Великден ще бъде Първи Май. Ще бъде: византийска естетика, превърната в путинска политика, нефтено-газовата и урановата аура на византийската естетика. След края на 90-те византийската естетика за пореден път победи над относително плахите опити на модернистите в политиката и на поетологически отдиференцираните проекти на авангарда в литературата. Петнайсет години по-късно можем да констатираме, че мисията сред езичниците, били те православни комунисти, постмодернисти, литературни PR-агенти, лайфстайл специалисти, изследователи на книжния пазар, заебали това, което не е, заради това, което за кой ли път винаги още не е в България, – мисията сред езичниците се провали.

В VІІ теза на Върху понятието за история Валтер Бенямин диагностицира неизбежната тъга на историка и писателя, чийто избор на похват се състои във „вчувстване в победителя”. Но защо да е тъжен този похват, противно сякаш на свидетелствата на всекидневния опит и на станалите вече отчетливи избори на жизнена траектория в преполовеното пространство на съответния персонален „преход”? Или може би тъгата на похвата е поредната хитрост на разума, който използва похвата на тъгата, прилага тъгата като похват? Не предполага ли тази апликация на меланхолията, на свой ред, своеобразно похватно вчувстване в потребността на победителя да се разтовари от вината, с която го натоварва неговата лесна, твърде лесна победа? Тъгуващият човек е в крайна сметка красив и тази естетическа идеология на тъгата е вялото сърце на сумрака, отчаяло се да улови мимолетното проблясване на автентичния образ на времето в неговите теолого-политически измерения.