vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Кирил Василев

Кирил Василев „Рембранд: Синдиците“

 

Благородни мъже в черно
с черни широкополи шапки
седнали около солидна маса
покрита с тежка плюшена покривка

те леко се надигат от столовете си
за да те приветстват
да ти отдадат заслуженото
защото знаят накъде си се запътил
макар че ти си убеден
че стоиш стабилно на краката си
и гледаш картина в музей

когато узнаеш това
което те знаят
ще бъде твърде късно за теб

няма значение
добрите обноски остават

 

 

 

 

„Поръчение“ на Езра Паунд в превод на Кирил Василев

 

Вървете, мои песни, при самотните и неудовлетворените,
Вървете също при тези с разстроени нерви, вървете при поробените от
условности,
Отнесете им презрението ми към техните тирани.
Вървете като огромни вълни ледена вода,
Отнесете презрението ми към тираните.

Вдигнете глас срещу неосъзнатия гнет,
Вдигнете глас срещу тиранията на лишените от въображение,
Вдигнете глас срещу оковите.
Вървете при буржоазката, която умира от скука,
Вървете при жените от предградията.
Вървете при омразно бракосъчетаните,
Вървете при тези, криещи провала си,
Вървете при нещастно съвкупляващите се,
Вървете при купената съпруга,
Вървете при завещаната жена.

Вървете при изтънчено похотливите,
Вървете при тези, чиито деликатни желания са осуетени,
Вървете като главня върху безчувствието на света;
Вървете с острие насочено срещу това,
Заякчете късащите се струни,
Вдъхнете сила на водораслите и пипалата на душата.

Вървете настроени приятелски,
Вървете говорейки открито.
Търсете нетърпеливо нови злини и ново добро,
Бъдете срещу всяка тирания.
Вървете при тези, на средна възраст, които вече са затлъстели,
При тези, които вече не се интересуват от нищо.

Вървете при юношите, които се задушават в семейството –
О колко противно е
Да видиш три поколения събрани заедно в една къща!
Също като да видиш старо дърво с млади издънки
Между гнили и пречупени клони.

Излезте непокорни на хорското мнение,
Вървете срещу вегетиращото робство на кръвта.
Бъдете срещу всички хватки на властта.

 

 

 

Кирил Василев „Ново писмо от Понта“

 

Паметникът стърчи чужд
сред тежка декорация от изкормени сгради
в които циганите са устроили своите биваци

думата изгнание е неразбираема за мършавите им деца
играещи футбол в сянката на каменни лъвове

оглозгани отломъци изхвърлени на брега
след поредната опустошителна буря на историята
по тези земи

безкрайно предградие на несъществуващ град
където правото и красотата на геометрията
нямат значение
защото обитателите са твърде много
и няма време

ледени и огнени епохи се редуват толкова бързо
че приготовленията срещу леда се превръщат в гориво
за огъня

ти гледаш към хоризонта спокоен
жалбите ти пресушиха страданието
и се превърнаха в още една поетическа форма
безкрайните полета с царевица зад гърба ти
са нещо като прашна скърцаща слава

вълните достигат брега и умират в краката ти
за да оставят място на следващите
нови и все пак същите
като варварите които се снимат пред бронза

правим каквото можем
слушаме високо музика в колите си
за да заглушим баналния въпрос
един гол мъж с плавници се хили на кръстовището
и учтиво ни кани да продължим нататък

чета твоите елегии и съм ти благодарен
за този неподвижен начин да следвам времето
до следващото замръзване на реката
до следващото нападение на историята

цветът на царевицата гори в паметта ми
и отново мисля за това безкрайно плато
заравящо езиците и племената
за зашеметените народи обсебени от миналото
защото знаят че нямат бъдеще

стихиен живот укрит в прахта
в едно изтощително състезание да се свърши зле
навсякъде сърцераздирателна музика
женски глас който тегли някаква тъмна нишка

да се обича и ражда в прахта
докато скърцат листата на царевицата

колко свобода мога да дам на унищожението
признавайки че това е друг начин да бъдем
не-аз и не-ти и не-ние

ти знаеше че вселената не трепва
от виковете на жертвите но вярваше
че славата на поета е недосегаема
накрая изостави и това и просто изчезна
в степта

 

 

Провинции

Излезе от печат третата поетическа книга на Кирил Василев Провинции, Small Stations Press: София, 2015.

Кирил Василев „Нощ и ден“

 

Твоите прозрачни рамене

Твоите прозрачни очи

Твоят прозрачен мозък

Твоята прозрачна утроба

Твоите прозрачни колене

Нощем цялата светиш
като централа на разузнавателно
управление

Анализаторите се разхождат вътре
изчисляват вероятности

На другия край на света
един мъж е взривен
друг върви на четири крака
с каишка около врата

От всяка залепена
с лейкопласт уста
се лее истина истина истина

Нощем цялата светиш
искам да гледам теб
но винаги гледам през теб

Наблюдавам космически аномалии

Така заспивам
свит в утробна поза
с ръце между бедрата си

Утрото е друга централа
на друго разузнавателно управление

 

 

Кирил Василев Провинции (SmallStations)

 

 

Кирил Василев „Римска семейна гробница“

в двата края
на тясната камера
празни саркофази
чисти и студени

между тях
мозаечен под
шахматно поле
в сиво и сиво
без фигури

но тук се играе
и се чака ходът
на другия

вече 18 века

Стихотворението е от третата поетическа книга на Кирил Василев Провинции, която предстои да излезе в издателство SmallStations.

За новия стихотворен цикъл на Кирил Василев: „Варовиков скат“

Образът на варовиковия скат (1) побира занаята на поета във визията на Кирил Василев за него като мислител и мистик: той е едновременно „Той” и „тук”, спрямо които не сме (това, което трябваше да бъдем).

От лимеса на ската се преминава в Саут банк на другия бряг, „южен бряг”, където са гробовете на писането и лицедействието. Дилемата, която се формулира в тази долина на смъртната сянка с нещо египетско в себе си, е святост или позьорство. Изходът, намерен от нея, е концептуално и екзистенциално зашеметяващ: смъртта не заслужава искреност – стих, идещ от висините на псалмите.

Този стих сам по себе си е върховото мисловно-битийно постижение на цикъла.

Следващото стихотворение, озаглавено със собствено име, уплътнява фигурата на художника като авторов ипостас на Южния бряг. Алън също започва с „Той”, както Варовиков скат, но този „Той” е от западния Южен бряг: от демиургичното „Той върши своето” се приминава към занаятчийско-маниерното „Той правеше портрети в гръб”. Занаятчийският маниер е свързан с бароковото vanitas-сплитане на озъбен череп и къдрици, което се блъска над същия проблем за мимолетната автентичност на живото и застиналата маска на смъртта, описан в поантата на предходното стихотворение.

Парадоксално тъкмо тварните комплекси и сокове – „останалото в него” на художника – се оказват застъпник на автентичното пред озъбената паст на смъртното лицедействие. Сякаш лицедействието на художника, което, от едната страна, е смърт, от другата получава прошката на тварното.

Лебед, четвъртото стихотворение от цикъла, започва с прекия мистичен образ на белия пламък по водите, под чиято повърхност на отражение-сияние/привидност е скрита тежката работа на всяка плът. Светлодневната мистика на отражението се рее над твърди лъскави механизми, които изработват левитацията, но са мумифицирани приживе инструменти.

Може би тъкмо защото отраженията са мимолетни и закрепвани от мумифициращи техники, безсмъртието не бива да напуска света на отраженията. Извън него то е лакиран мрак, мумията-антитеза на белия пламък. От брега на царството на студения пясък, където ни е отредено да стоим, треперейки, наблюдаваме как белия пламък по водата прехожда в следите от грозните къси крака.

Ако, от една страна, смъртта не заслужава искреността на поета, то, от друга, безсмъртието не бива да напуска света на отраженията – това е вторият климакс на цикъла.

Заключителното стихотворение На Фернандо Песоа съдържа най-силния пластичен образ на цикличната цялост, изтръгнатите дървета на въображението, които се носят по водите с накацали по тях чапли.

Грозните къси крака на излизащия на студения пясък символистичен лебед, сюрреалистично дългокраките чапли, недвижно носещи се по водите.

Фернандо Песоа е поетическото олицетворение на варовиковия скат, свършил своето, който сякаш изригва в края на цикъла утаените в него водни маси, течението на безкрайната ода. Има някакво отприщващо шурване в края, прибрано отново от познанието, че нещо не-трябва-да, кореспондиращо с началното това което трябваше да бъда/ а не съм. При изходното трябване сякаш се стига по-дълбоко и далече, отколкото във финалното.

Повличащото всичко течение в края (би трябвало да) трансцендира композиционното си прибиране. Това, което във финала на Варовиков скат приковава към себе си, в заключителния стих от На Фернандо Песоа сякаш отслабва потока на водите, отприщени в одическото течение.

(1) Вж. http://trubadurs.com/2013/05/22/stihove-kiril-vasilev-130522/.