Стисках
твоето мъничко стъпало
между бедрата си
то беше оста
около която се въртях
като полудяла стрелка
на компас
исках да следвам
кръговрата на съзвездията
но сърцето ми тежеше
убиваше инерцията
все пак не спрях
помагах си
с глас
въртях се
изхабих петата ти
изроних те цялата
засях те
във всички посоки
няма те
вцепенен поглеждам
процепа
между бедрата си
око без зеница
всевиждащо нищо
в неговата власт живея
и възхвалявам
в двата края
на тясната камера
празни саркофази
чисти и студени
между тях
мозаечен под
шахматно поле
в сиво и сиво
без фигури
но тук се играе
и се чака ходът
на другия
вече 18 века
В музея на Констанца видях
керамичните украшения
миниатюрни цветчета
и купидони
подредени върху синьо кадифе
в очертанията на дрешката
с розова креда
под това съзвездие седнах
и плаках
мъртво римско дете
свят който не те заставя да го помниш
с мащаба на катастрофите си
всички думи
които бих могъл да изрека
всички дела
които бих могъл да извърша
дори неизреченото
и неизвършеното
ще се промушат
през тясната керамична гривна
и ще изчезнат
от нас възрастните
остават сечивата
тъпи
с изгнили дръжки
подредени грижливо
във високите стъклени шкафове
обсадили
до края на времето
тази безименна свобода
която няма как да бъде превзета
защото вече е споделена
Без да знам как
докато ровех книгите на букинистите
и наблюдавах стареца в елегантен сив костюм
избиращ внимателно
порно филми за уикенда
близо до фонтана с разпътните нимфи
аз влязох в един кръг
очертан от щадяща светлина
без източник и без посока
и всичко разделено
се свърза отново
престанах да изпитвам страх
от властта на мъртвото
над мъртвото
от инфантилното удоволствие
да се разрязва нищото
и да се връзват сухожилията му
по невиждан начин
открих у себе си онова
което ми се струваше чуждо
идващо от друг нечовешки порядък
и поисках да призная бащинството си
над него
съзнавайки
че има силата да ме убие
следвах с поглед стареца
който изчезна в пръските и пяната
стиснал под мишница своите филми
видях пустотата самоунижението
смъртта
разтопени в блясъка
В часа когато залезът ослепява
от блясъка на светкавиците
по хълмовете на Рим
стоя облегнат на каменния парапет
на върха на Капитолия
с лице към конника от бронз
и мисля за лъскаво черната пръст
немислимо далече от тук
в един от краищата на империята
върху която стъпиш ли веднъж
завинаги остава по обувките ти
така че едва ги повдигаш
и с години стоиш неподвижен
обкръжен от мъглив хоризонт
поклащан леко от ветровете
и от прилива на отчаяние
което не достига за да рухнеш
пръст върху която се научих
да поздравявам ведро празнотата
в която всяко нещо се оглежда
за да открие собствения си порядък
или да пропадне в собствения хаос
и да се отнасям без ирония
към обречените опити на императора
да наставлява упорито душата си
в съгласие с разумното начало
знаейки че нощта е към края си
и кръвта на римляни и варвари
отново ще цъфти сред тръните
в студеното и ясно утро
не думите на разума носят утеха
а кратките паузи между тях
в които старческият глас утихва
за да свидетелства за нещо друго
за място в което цял и множествен
светът играе без принуда и очакване
сам със собствените си възможности
далече от усилието наистина робско
да се удържа порядъкът на всяка цена
далече и от ужаса с който хаосът
отблъсква и влече неудържимо
и затова спокойно гледам сега
как мракът покрива бавно лицето
на философа неудачник изпънат
неестествено върху седлото си
сочещ с ръка към изличена граница
На Владимир Сабоурин
Танковете настъпват
тълпите настъпват
организираните убийци настъпват
самотните убийци настъпват
смъртта развява знамената си
безкрайното желание
за окончателно решение
винаги е тук
който не е развял знамето си
със знамената на смъртта
няма да живее блажен
ще тъпче мекия асфалт
на магистралите за никъде
ще вие в черепната си кутия
в гръдния си кош като във фризер
натъпкан с мъртви ембриони
смъртта се нуждае от кауза
смъртта се нуждае от живот
животът се нуждае от справедливост
справедливостта се нуждае от смърт
хеликоптерите кръжат над морето
окото на Белия кит ги следи
дунапренен кит весело взривно устройство
с огромна опашка върху която са седнали
мъдрите на света безсмъртните на света
техните блажени усмивки не трепват
ситните бръчки около очите им трептят
един от тях е извадил бандонеон
и свири сълзливата мелодия
на песента за нещастната любов
на Изток и Запад на Север и Юг
край тях самолетоносачите танцуват
под тях на дъното античните амфори
пригласят оплетени в косите
на обсебената от мита
за Новия живот Медeя
танковете настъпват
тълпите настъпват
организираните убийци настъпват
самотните убийци настъпват
куршумите подскачат по водите
като плоски камъчета хвърляни
от бъзсмъртните старци-деца
всеки е сам и колкото по-сам е
толкова по-силно крещи
общото е което ни разделя
някой повръща върху любовника си
тази манна небесна е всичко
което ни остана
но знамената трябва да се веят
националните флагове хоругвите
знамената на левите и десните
на крайните и най-крайните
на профсъюзите и малцинствата
на корпорациите и университетите
на футболните агитки
на избуяли като бурен суверени
знамената трябва да се веят
справедливостта е за всеки
смъртта е за всеки
танковете настъпват
тълпите настъпват
организираните убийци настъпват
самотните убийци настъпват
Възможността е
всичко
от което се нуждаем
едва когато времето пропука
чудесата
създадени от нас
лъчите на залязващото слънце
свободно пресичат пространството
недостъпно преди за молителите
и нищо не спира речта на ефира
начало на поема
която всяко бъдещо въображение
трябва да довърши
не преди
когато думите трябваше
да се тълкуват
да се взимат решения
за войната и мира
да се укрепва порядъкът
с прастарото пророчество
че властта е божествена
а сега сред руините
святото е близо
и коментарът на футболния мач по радиото
идващ от схлупената къща
построена с камъни от храма
е достоен съпровод за него
Мускулести сиви облаци
и люспи бледа светлина
залепнали по тях
магистралата е празна
и няма цел
освен да откроява виадуктите
потъмнели от дъжда
като колони в разрушена катедрала
лименоно жълтото
на слъчогледовите ниви
догаря безкрайно
като отговор на съдбовен въпрос
узнат твърде късно
запази това
което няма как да се запази
пространството поглъща без остатък
ти си цялото му минало
Катафалката е бяла
ковчегът също
кръстът от месинг блести
заобиколен от тлъсти калии
шофьорът е свалил стъклото
ръката му виси отвън
и пръстите му лекичко потропват
по вратата
в ритъма на старо диско
носещо се от таксито пред него
до катафалката е спрял автобус с ученици
които крещят и се смеят
без да поглеждат през прозорците
на тротоара чернокож младеж
със слушалки в ушите
призовава минувачите да открият Исус
в будката за гевреци до него
продавачката спи
над всички тях се вдигат бавно
кълба от черен дим
над катафалката по-бавно
все още е червено
Нищо
нищо съществено
не можем да не мислим
за нищото след нищото
нито да забравим детството
когато побеждавахме света
с няколко думи
изгубихме Бог
решихме че светът е абсурден нечовешки
героично се бунтувахме срещу това
но ето че вселената днес
изглежда човешка
твърде човешка
безпомощна и смъртна като нас
ако Хераклит беше наш съвременник
щеше да каже
човекът живее смъртта на вселената
време е
да се учим на състрадание към слънцето
съзвездията черните дупки
vs. archives 