Истинският бунт е бунтът срещу смъртта. Никой революционер не може да се нарече така, ако продължава да приема природния ред и смъртта. Да го кажа и наопаки: който се бунтува срещу социалния ред, но не се бунтува срещу природния ред си остава (духовен) буржоа. В този смисъл Розата е книга за Абсолютния Бунт.
Огромни глави
яки черепи
мускулести прасци
вдигнати яки
вятър
много вятър
откъм бъдещето
въпреки
непоколебимата вяра
и свръхчовешката мощ
те стоят вцепенени
върху бетонните постаменти
наполовина размразени трупове
приготвени за разпознаване
но разпознаващите ги няма
патолозите следователите прокурорите
съкрушените роднини
изчезнали са безследно
тази призрачна морга
с под от райграс
и таван от дъждовни облаци
стои отворена и празна
ако не броим труповете
и заплашителната тишина
която тук
не вещае развръзка
1
нощем
след порното
и преди заспиване
още един усмихнат разказ
за края на вселената
след този край
в съня
бледосиният пуловер
на младия червенокос
астрофизик
2
покъщнина
и домашни животни
носeщи се по водите
сред могъщи корени на дървета
обърнати срещу небето
водите кръжат сред води
без да открият устие
едно петнисто куче
заклещено между диван и хладилник
почти се усмихва
видяло отражението си
сред потопа
3
новината за края
е в сутрешните вестници
пръснати по седалките
на подземния влак
едни от пътниците се смеят
други мълчат вдървени от гордост
трети искат да крещят
но устата остава затворена
наближава станцията
на която всички ще слязат
и за последно ще прекрачат линията
застивайки за миг във въздуха
между отсам и отвъд
докосвайки леко глезените си
разменяйки желанията
и страховете си
после ще си кимнат тактично
и ще продължат
4
екраните вече са включени
звукът е усилен
дигиталните призраци
се поклащат
в молитвен транс
снегът е затрупал
кварталния стадион
и отразява цветовете
на безцветния изгрев
пътеките за бягане
футболното игрище
всяка граница и правило
са заличени
на примитивното табло
вместо резултат
два огромни черни квадрата
ти спиш
и от крайчеца на устните ти
капе слюнка
още една галактика е мъртва
Той мачка червивия си пенис
от който не изтича нищо
защото оловото е изсмукало
всичко от него
веднъж и завинаги
и беззъбо се хили срещу мръсната стена
върху която вижда отразени
ядрената гъба
и плешивото теме на диктатора
по останалите три стени на стаята
пълзят паяци
а зад прозореца покрит с черен
полиетиленов чувал
тихо разговарят
униформените
той изоставя пениса си
протяга ръка
изважда изпод леглото
своята пластмасова флейта
и започва да духа в нея
с надеждата че свирепото свистене
ще накара паяците и униформените
да легнат кротко един до друг
пред леглото му
той захвърля флейтата
прибира пениса си в панталона
и излиза от стаята
качва се на велосипеда си
и обикаля двора на къщата
разминавайки се с униформените
които продължават тихо
да разговарят
в сиянието на ядрената гъба
и плешивото теме на диктатора
той слиза от велосипеда
обляга го на едно изсъхнало дърво
и влиза отново в стаята
взима един пирон от пода
и започва да драще по стените
между краката на паяците
рождените дати на своя баща
на своята майка на своите сестри
на своите братя на своята съпруга
на своите синове на своите внуци
на своите
вечерта не прехожда
линията на хоризонта се удължава
заливите стават по-дълбоки
плажовете се огъват като люлки
върху които е седнало пораснало дете
зеленината буйства гони облаците
иска да ги претопи и превърне
в скали от варовик
лъчите се заплитат невъзможно
и чайките се блъскат с удоволствие
в мрежите от светлина
надуваемите топки се търкулват
към вълните
сънят затиска телата върху пясъка
за да не ги отнесе утринният вятър
шамандурите се блъскат една в друга
пясъчните замъци се докосват с кулите си
хотелите се приближават до старците
за да пестят силите им
любовниците се отлепят един от друг
желанието се усилва
сутрешните вестници са в единия край на залива
а техните читатели в другия
кучетата не намират господарите си
нишките на светлината се късат тук там
и прозрачността нахлува в мислите
отнасяйки ненужното
врабчетата накацали върху климатиците
падат като презрели кайсии върху терасите
да чета на топло в снек бара
скрит зад отраженията
на витрината
или
да лежа покрит със скреж
в оловен ковчег
свален току що от самолета
и двете
винаги и двете
В деня на твоята смърт
лебедите в Хайд парк безразлични
към човешкото присъствие
заглаждат внимателно с човки перата си
виждам те в мръсната болнична стая
голата ти глава блести
като огромен диск от месинг
на стенен часовник
рухнал на пода
наблюдавах година след година
как нещастието се разгръща неумолимо
като бахов контрапункт
но ти се спираше все така да погалиш
дърветата на твоята улица
в Теорема на Пазолини
един мъж се съблече гол на гарата
и прекрачи в пустинята
никой в киносалона не смееше
да помръдне
ти се съблече няколко пъти на улицата
и аз хукнах да ти предложа
непоискана помощ
в лудницата не лекуват разбира се
но е топло в студените месеци
и предлагат храна
там ти видя всичко
което вече беше виждала и познаваше добре
освен
понякога
в студените ноемврийски следобеди
мълчаливия караул на старите шизофреници
по покритите с листа алеи на парка
недостижима мяра за достойнство
викът не е всичко
ти се научи да преглъщаш виковете
и късаше цигарите на две
за да има за утре
не съм виждал в църквите
да посягат така към причастието
както в двора на лудницата посягат към цигарата
и този миг след първото дръпване
когато вселената застива
удържана на ръба
на безкръвните напукани устни
точно както в онзи картон на Рафаело
обърнатата длан на Христос удържа всичко –
потреса на Петър
напрежението в телата на Заведеевите синове
рибите разкъсващи мрежата
всичко
лебедите се отдалечават
все така безразлични към присъствието ни
и студената светлина потъва в перата им
имам ли сили да призная че нито споменът
нито самолюбивите угризения
нито вярата във възкресението на мъртвите
а тази нечовешка красота
в която сме зачеркнати напълно
ни дава шанс да бъдем заедно сега
нито отсам нито отвъд
Острите завои покрай реката
накланят целия ти живот
всички малки предателства
ту на едната ту на другата страна
без да могат да ги откъснат от теб
нащърбени остриета от кремък
почернели от спечена кръв
силуетите на боровете се готвят
да ти кажат най-важното
но шумът от пълноводната река
ги заглушава
пикаещи край пътя мъже
облекчение подхващано радостно
от нетърпеливите птици
за да го превърнат в мелодия
навита като реотан
който прогаря жлъчката ти
постоянно посягаш към сенника
не можеш да понесеш блясъка
на това обсебено небе
което притиска слепоочията ти
решено да нахлуе в черепа
и да изстърже всяка следа
от угризение
на един от завоите
почти изкрещяваш – неее
при вида на огромен ореол от сняг
който поглъща няколко дребни кончета
натоварени с дърва
натискаш газта
с риск да изхвърчиш от пътя
и да се размажеш върху речните камъни
само и само да не бъдеш част
от този пристъп на свещено насилие
На Александър
Пластмасова броня смачкан резервоар
Три полуизгорели гуми акумулатор
Останки от храмове на миниатюрен народ
Онемели от слушане
На собственото си мълчание
Техните пукнатини процепи отвърстия
Ни следваха докато преминавахме край тях
Разговаряйки за кокаина в Канкун
За наследниците на маите и шаманите
Гадаещи по съдържанието на повърната храна
Високите сухи треви край пътя блестяха
Като скалпели насочени към окото на паметта
Взряно в силните ръце на един смугъл мъж
Разглеждащ с удивление обикновена глава лук
Вятърът беше излъскал до бяло черупките
На мъртвите охлюви хрущящи под краката ни
Огромното небе с неистовите облаци
Беше екранът на нашата несъзнавана скръб
Някакво потвърждение на това че песъчинката
И океанът са едно и също нещо
Отказах се да ти разкажа един повтарящ се сън
Реших че трябва да остане тайна
Защото не знаем кой точно сънува в нас
И кога присвояваме нещо което не ни принадлежи
Ти също пазеше своята тайна
Когато се прибрах у дома си спомних
Вървяхме бавно край строги фигури от мрак
Разместен несъвпадащ със себе си
И всичко което ни предстои беше в тази разлика
Като металните нишки които огънят беше извадил
От изгорелия каучук
Не посмях да ти го кажа но ветровете се сражаваха
За нас високо в огромното небе
vs. archives 