vs. archives

Уважаеми г-н Ефтимов,

Благодаря за пространния и ерудиран отговор на моето Отворено писмо до Вас от 19 май 2015 г. Приемам със задоволство уверението Ви, че нетипичното за Вас забавяне на отговор в протичаща дискусия се дължи на края на семестъра и на здравословни проблеми, което прави напълно разбираем почти двумесечния интервал между моя текст и Вашия отговор на него.

Първото ми впечатление от текста Ви е, че Вие силно надценявате написаното от мен.

Вие очевидно го четете като академичен текст, дори се обръщате към мен с „проф.”, което намирам за куриозно и забавно. Не се обърнах преди два месеца и не се обръщам сега към вас с „доц.” не от липса на уважение, а защото смятам, че моите въпроси към Вас не са от академично естество.

Обръщам се към Вас като към поета Йордан Ефтимов. Странно, че не искате да разберете това.

Преподавателят във ВУЗ Йордан Ефтимов, от чието име отговаряте, слабо ме интересува.

Преподавателят във ВУЗ Владимир Сабоурин, към когото се обръщате, също.

Разбирам желанието Ви да изведете дискусията изцяло в полето на академичното. Бях впечатлен, че ме питате дали съм чел определени книги.

Не съм. Не съм специалист по българска литература, още по-малко по история на българската литература (1944-1989 г.). Както предполагам знаете, полето ми на специализация е испанската литература (ХV-ХVІІ в.) и съпоставителното литературознание.

Позволих си да се изкажа във връзка с участието Ви в честването на Л. Левчев като участник в литературния процес, какъвто сте и Вие, преди и независимо от академичната Ви специализация.

Имплицитното внушение на внушителния Ви като обем, бележки под линия, цитати на български и немски текст е, че не мога да се изказвам за участието, което сте взели в честването на Л. Левчев, доколкото не съм специалист в областта.

Напротив, мога. И Вие прекрасно го знаете, защото освен хабилитирано лице във ВУЗ сте и литературна фигура в протичащ и споделян литературен процес.

Обърнах се към литературната фигура Йордан Ефтимов, която изглежда съм надценил, както правилно отбелязвате, но, уверявам Ви, определено не с цел да Ви „лаская“. Видимата Ви поласканост е интересен сам по себе си, но изцяло неинтендиран страничен ефект на доскорошната ми визия за литературната фигура Йордан Ефтимов.

След отговора Ви окончателно оставам с впечатлението, че съм сгрешил в преценката си.

Държа да заявя, че вече не споделям по-ранната си преценка за Вас като литературна фигура, документирана в достатъчно мои текстове от 90-те насетне. Правя това с очевидния риск това да не Ви поласкае.

Но това не би трябвало да Ви касае, тъй като аз не съм професор по българска литература, не съм чел определени книги и вероятно няма да напиша определени книги.

Трябва също така да призная, че изследванията Ви върху историята на българската литература – за които също ме питате дали съм чел – не са в центъра на интереса ми.

Имам рецензия за чудесното Ви учебно помагало „Модернизъм. Литературни анализи 10. клас”, доколкото западноевропейският модернизъм е в сферата на моята академична компетентност.

Като добър поет Вие обаче разчитате и в академичния текст, с който отговаряте на моето Отворено писмо, на сравнения.

Сравнявате ме с Гьобелс. Още едно силно надценяване от Ваша страна.

Със сигурност Вие сте проверимо с Гугъл много по-вътре в медийната арматура, с която трябва да се разполага, за да пробваш да бъдеш Гьобелс.

Разполагам с един персонален блог, в който реагирах на Ваша публикация в таблоида „Труд” и на медийните съобщения за участието Ви в честването на Л. Левчев.

Твърдя, че Вие може да сте замислили текста си, публикуван във в. „Труд”, като „хвърлена ръкавица” (прекрасно сравнение), но ръкавицата Ви е увиснала някъде по пътя, не е била де факто хвърлена.

Попречили са Ви да си хвърлите ръкавицата?

Ако използвам същия имагологичен регистър, бих казал, че мястото Ви не е там, където могат да Ви попречат, всъщност да Ви забранят да си хвърлите ръкавицата.

Или просто и без-образно да Ви запушат устата и да Ви оставят като статист, произнасящ банална фраза, достойна да бъде цитирана от таблоидите.

Защо след като учтиво са Ви запушили устата, Вие все пак сте се качили на подиума, за да не хвърлите ръкавицата си?

Намирате ли за естествено устата Ви да бъда запушена и силно предизвикателната Ви ръкавица (не смятам, че е такава) да увисне безпоследствено в крайна сметка по волята на спонсорите на честването, уважавани бизнесмени от Тимландия?

Настоятелно – почти по Гьобелсовски и от висотата на по-сериозна медия от персонален блог – повтаряте, че аз говоря за морал.

Това е елементарна лъжа, г-н Ефтимов.

Лъжа за таблоид.

Никъде в моето Отворено писмо и в последвалата дискусия не използвам морални аргументи. Напротив, изрично говоря за консенсусно споделяно поведение в рамките на определен литературен бит. И за това, че „литературният текст не може да бъде документ на морални казуси“. Съмнителна интерпретативна операция, която самият Вие прилагате при близкото си четене на стихотворения на Л. Левчев.

Както знаете, литературният бит и моралът са две различни неща. Разделянето им е в основата на модерната литературна теория и история.

Вие твърдите за себе си следното: „Аз бях част от едно поколение, тоест от група, която се опитваше да промени статуквото в българската култура.”

Ще си позволя да не се съглася изцяло с Вас.

Вие не просто се опитвахте да промените статуквото в българската култура, но и направихте име в нея в рамките на едно ясно антикомунистическо говорене.

Доколкото разбирам от отговора Ви, това за Вас е окончателно отминало минало, сега платформата Ви е чисто академично изследователска.

Разбираемо, може би. Животът и кариерата продължават в новите условия на една още по-мирна степен на мирния преход и т.н. до окончателната победа на либералния капитализъм в глобален мащаб.

Да, Дублев е „свръхкомунист“, както казвате. Какъвто е и Мюлер. (Обичани от мен преводач на Брехт, единият, ГДР поет, другият.)

За разлика от Л. Левчев, който е обикновен опортюнист. („Самоомерзението“ му, на което така емпатично настоявате, е трудно различимо от „катарзисите“ от съвсем близкото ни политическо минало.)

И би възхвалявал Август или Нерон, ако имаше тази възможност, а не Живков, реалната му възможност.

Мен ме вълнуват поетите, за които лявото е било автентична кауза. Л. Левчев е абсолютното отрицание на това, което ме интересува.

В конкретния случай, за който говорим, ме интересува единствено Вашето поведение, от което продължавам да съм изненадан, въпреки пространните Ви и ерудирани литературноисторически обосновки.

Участието Ви в честването на Л. Левчев не спада обаче към полето на литературната история, а към полето на литературния бит.

Ще завърша този неакадемичен и станал по необходимост (край на семестъра, здравословни проблеми) отпускарски текст с отговор на заключителния Ви въпрос към мен: „Мислили ли сте защо българският комунизъм продължава да е котка на Шрьодингер – жива и мъртва едновременно?”

Един възможен отговор би бил: „Защото Вие сте взели участие в честването на Л. Левчев.”

И малко по-сериозно: това е положението не защото не сме си изяснили „в детайли историята на културата и обществото от близкото минало, както и как това наследство се отнася към нас и нашия ден”, както смятате Вие.

Въпросът не е академичен и Вие прекрасно го знаете.

Напълно нелитературноисторическият отговор е: защото нямаше декомунизация, лустрация, съдебно осъждане и преследване на извършителите на престъпните деяния на комунистическия режим.

Към които извършители на най-високо равнище на културния фронт изтъкнато спада Л. Левчев.

И още едно надценяване от Ваша страна, в случая не на текста на моето Отворено писмо, а на мотивацията му. Държа да Ви уверя, че съвсем не съм измъчван от въпросите, които отправих публично към Вас.

Имам ясни отговори на тях, които значително се разминават с Вашите, и те ме занимават в контекст, който няма нищо общо с Вашия интерес към Л. Левчев, контекста на условията на възможност на една лява поезия отвъд казионните й употреби.

Още по-малко съм очаквал измъчено Вашия отговор в този прекрасен отпускарски период след края на семестъра и при относително добро здраве.

Надявам се, от своя страна, че въпросите ми не са Ви измъчили, имайки предвид изглежда неподходящия момент, в който бяха адресирани (края на семестъра, здравословното Ви състояние).

Включването на Отвореното писмо до Вас в тематичен брой на ЛВ, посветен на „Левчевите юбилеи”, недвусмислено показва, че въпросите ми към Вас във връзка с детайлите около участието Ви в честването на Л. Левчев са относително смислени и вписващи се в една видимо неизмъчена литературна дискусия.

Радвам се, че текстът ми се възприема като част от този по-широк разговор, който за щастие не е само между мен и Вас.

С уважение,
Владимир Сабоурин

13.07.2015
София

Наскоро един приятел ми обърна внимание на малка бележка в „Литературен вестник“ от 10.06.2015 г. с редактор на броя г-н Йордан Ефтимов, която не бях забелязал.

Текстът на бележката е следният:

„На 28 май в редакцията на вестника постъпи Отворено писмо на г-н Владимир Сабоурин до мен. Обещах му го (sic) да го публикувам в този брой заедно с мой отговор, но поради липса на място се наложи отлагане на публикацията за бр. 25 от 8-15.07.2015 г. Извинявам се лично на г-н Сабоурин за забавянето. Й. Е.“ (Болд в оригинала)

Извинявам се за отпускарското закъснение, с което се запознах с тази „Бележка“.

На 8 юли ще видим, надавям се, отговор с валидност отвъд отпускарския сезон.

В делово писмо от 27 май 2015 г. г-н Йордан Ефтимов любезно и категорично ме уведоми, че ми предлага да публикува моето „Отворено писмо до Йордан Ефтимов във връзка с участието му в юбилея на Любомир Левчев“ в своя брой на в. „Литературен вестник“, планиран за 10 юни 2015 г. (Перифразирам, доколкото става дума за лична, макар и стриктно делова кореспонденция.) В същото писмо г-н Ефтимов изрично и натъртено заявава, че е готов да (пре)публикува моето отворено писмо до него единствено и само в случай че това стане заедно с неговия отговор.

Както съобщих на участниците в дебата във връзка с участието на Й. Ефтимов в тържественото честване на юбилея на Л. Левчев в текст от 27 май 2015 г., публикуван в блога ми, аз със задоволство приех любезното и недвусмислено категорично предложение на г-н Йордан Ефтимов да (пре)публикува моето отворено писмо до него заедно с отговора му в неговия брой на в. „Литературен вестник“ от 10 юни 2015 г.

Днес, 10 юни 2015 г., излезе броят на в. „Литературен вестник“ с водещ броя (редактор) Йордан Ефтимов, в който според любезно предложеното и категорично заявеното от г-н Йордан Ефтимов в делово писмо от 27 май 2015 г. трябваше да се публикува моето „Отворено писмо до Йордан Ефтимов във връзка с участието му в юбилея на Любомир Левчев“ заедно с отговора на г-н Йордан Ефтимов на отвореното ми писмо до него.

Вече разполагам с книжния вариант на броя на в. „Литературен вестник“ от 10 юни 2015 г. (бр. 22, 10-16.06.2015, год. 24) с водещ броя (редактор) Йордан Ефтимов.

Длъжен съм да заявя най-малкото със същата категоричност, с която г-н Йордан Ефтимов в делово писмо до мен от 27 май 2015 г. предложи да (пре)публикува във въпросния брой моето „Отворено писмо до Йордан Ефтимов във връзка с участието му в юбилея на Любомир Левчев“ заедно с неговия отговор, че във в. „Литературен вестник“, бр. 22, 10-16.06.2015, год. 24 не присъства моето отворено писмо и отговора на г-н Йордан Ефтимов.

Липсата на отговор също е отговор. Приемам отсъствието на отговор във в. „Литературен вестник“, бр. 22, 10-16.06.2015, год. 24 като отговора на г-н Йордан Ефтимов на моето Отворено писмо до него от 19 май 2015 г., публикувано в блога ми.

Липсата на отговор на въпрос, отправен в публичното пространство и касаещ събитие от публичното пространство, неизбежно измества обсъждането на проблема в приватното пространство. Какво се случва там само можем да гадаем.

Същевременно трябва да сме наясно с една важна асиметрия, традиционно характерна за българското културно пространство, привилегироваща мълчанието пред говоренето. Коментирал съм властта на публичното мълчание и съпътстващото го приватно говорене във връзка с явлението Сакскобургготски и казуса Марин Бодаков.

След дебата около съвместяването от страна на г-н Марин Бодаков на функциите на редактор във в. „Култура“ и на съветник по въпросите на културата в Кабинета на Председателя на Народното събрание Георги Пирински (2006-2009) за втори път ми се случва да не ми се отговори на въпрос, поставен в публичното пространство.

В този контекст липсата на отговор е равнозначна на дисквалификация на повдигащия въпроса.

Тази дисквалификация протича в приватното пространство. На липсата на отговор в публичното пространство отговаря дисквалификация в полето на приватното говорене.

С оглед на този опит предполагам, че на моето публично Отворено писмо е отговорено с необходимата степен на основателност и задоволителност в пространството на приватното говорене.

Което всъщност прави отговора в публичното пространство излишен.

Знам, че публичното мълчание (и приватното говорене) е по-силно и ефикасно от публичното говорене (и приватното мълчание). Вярвам обаче, че има една незаобиколима остатъчна рационалност на публичното говорене, оцеляваща и след приватното дисквалифициране на питащия публично и очакващ публичен отговор.

Знам, че въпросът ми към Йордан Ефтимов е получил задоволителен отговор в сферата на приватното говорене, което обезсмисля самото питане.

Но приватната задоволителност на отговора и отговарящата му приватна дисквалификация на питащия не дисквалифицира публичния смисъл на повдигнатия въпрос.

В заключение ще го припомня: Защо Йордан Ефтимов взе участие в тържественото честване на юбилея на Любомир Левчев?

Уважаема г-жо Димчева,

Благодаря за коментара Ви към „Отворено писмо до Йордан Ефтимов във връзка с участието му в юбилея на Любомир Левчев“. Моля да ме извините за забавянето на отговора ми. Изчаквах редакционното приключване на броя на в. „Литературен вестник“, в който ще бъде (пре)публикувано отвореното ми писмо до г-н Йордан Ефтимов заедно с неговия отговор.

Мисля, че сте надценили отвореното ми писмо, посветено на участието на г-н Йордан Ефтимов в тържественото честване на 80-годишния юбилей на Любомир Левчев, определяйки го в началото на Вашия коментар като „вманиачено, егоцентрично Отворено писмо“. Това силно надценяване е симптоматично за спадащия праг на търпимост към евентуални гласове, които продължават да не харесват и да не обичат перфидния, но в крайна сметка просташки чар на червената буржоазия. Не виждам нищо вманиачено и егоцентрично в нехаресването и необичането на публични фигури, които са видни представители на върхушката на престъпния комунистически режим.

(Далеч съм от това да Ви обвинявам в „пристрастие към комунистическия режим“. Проблемът е другаде. Доколкото мога да преценя от коментара Ви, Вие смятате за възможно чистото разделяне между колаборационизъм и ценностите на високата култура – и Л. Левчев е добър пример за това чисто разделяне. Позволявам си да се усъмня в практическата жизнена възможност на това чисто разделяне.)

Любомир Левчев е подобна публична фигура: виден представител на върхушката на престъпния комунистически режим, Председател на Съюза на българските писатели (1979-1988 г.) по време на замислянето и осъществяването на Възродителния процес. В качеството си на Председател на СБП по това време Л. Левчев спада към върхушката на отговорните за престъпните деяния, извършени спрямо български граждани от турски произход. Той носи отговорност, за съжаление непотърсена, за националкомунистическото подключване на СБП в пропагандната кампания, подсигуряваща провеждането на Възродителния процес.

Не виждам нищо вманиачено и егоцентрично в припомнянето на тези факти. Учудвам се, че никой не припомни тези факти при тържественото честване на 80-годишния юбилей на Л. Левчев.

Важен аргумент в коментара Ви към отвореното ми писмо е детайлното познаване „особено“ на мемоарите на Л. Левчев. Едва ли ги познавам толкова добре като Вас, но един детайл ми направи впечатление: позоваването на устни изказвания на хора, които вече не са сред живите в момента на автобиографичното писане. Те не могат да възразят. Лично за мен Любомир-Левчевата „поезия и истина“ е типичен пример за систематичното пренаписване на историята на Народна Република България с цел легитимиране на собственото си участие в престъпните деяния на комунистическия режим.

Вие смятате, че Л. Левчев е имал „много по-сложна роля“ от тази на видимия колаборационист и високопоставен участник в престъпния комунистически режим. Назовали сте тази много по-сложна роля със собственото й име: Людмила Живкова. Напълно съм съгласен с Вас. Това е името на много по-сложната роля на Л. Левчев. За разлика от Вас обаче смятам, че „опасната привилегия“ на Л. Левчев като приближен на Л. Живкова има отношение не само към „Златното десетилетие“ на българската литература през 80-те (бих добавил имената на Златомир Златанов и Ани Илков), но и към доста по-прозаичния обрат от комунизъм към национализъм и „мирен преход“ към капитализма.

„Йордан Ефтимов е свободна личност, с правото да присъства и да се изказва дори и в Ада.“ Съгласен. Не съм забранявал на Й. Ефтимов да вземе участие в тържественото честване на юбилея на Л. Левчев. Дори нямаше да разбера за това, ако той изрично не бе пожелал да ме уведоми. Изхождайки от това изрично и персонално уведомяване, си позволих да го попитам публично за основанията му да вземе участие в празнуването на юбилея на Л. Левчев. Той любезно се съгласи да (пре)публикува отвореното ми писмо в свой брой на в. „Литературен вестник“ и да отговори на него. Едва ли би направил това, ако смяташе, че съм го лишил от правото на свободата на избор. Не смятам също така, че зала 6 на НДК е Адът. Сигурно е било доста приятно и важно да се бъде там, имайки предвид добрата посетеност на събитието от страна на българския политически и културен елит.

„Той цени твореца Левчев, което няма нищо общо с временната политическа роля на нормалната за онова време идентификация.“ Отново ще си позволя да се усъмня в екзистенциалната възможност за чисто разделяне между „твореца“, от една страна, и „временната политическа роля“, от друга. (Апропо, не знам защо смятате „политическата роля“ на Л. Левчев за „временна“. Не ми е известно той публично да е декларирал, че смята някогашната си „политическа роля“ за грешка.) Също така смятам, че няма нищо „нормално“  в идентификацията с престъпния комунистически режим. Няма такова нещо като „нормалната за онова време идентификация“. Това не е въпрос на „нормалност“, а на личен избор.

В края на коментара си Вие отново прибягвате до аргумента на слабата ми запознатост с въпроса, по който си позволих да се изкажа. Този път липсата ми на „информираност“ се отнася до присъстващите на събитието в зала 6 на НДК. Не съм присъствал и нямам информираност на очевидец. Видях, че спонсорите на събитието са небезизвестни бизнесмени от морето – и огромен списък с присъстващи. От Вас научавам, че в него е имало „достатъчно много колеги от дясното пространство…“, каквото и да се крие зад това „колеги от дясното пространство…“.

„Ще се учудите, ако им кажа имената“, казвате.

Едва ли.

И в случая загубата на способността за учудване е наистина проблем.

Длъжен съм да уведомя участниците в дебата върху участието на Йордан Ефтимов в честването на Любомир Левчев, че току-що получих делово писмо от г-н Ефтимов в частната си електронна поща.

В него той любезно ми предлага да (пре)публикува моето „Отворено писмо до Йордан Ефтимов във връзка с честването на Любомир Левчев“ в своя брой на в. „Литературен вестник“, планиран за 10 юни.

Отвореното ми писмо ще излезе заедно с отговора на г-н Ефтимов на отвореното ми писмо.

Незабавно отговорих на г-н Ефтимов, че приемам със задоволство любезното му предложение, при което ще бъде спазено условието му да ми отговори само и единствено ако отвореното ми писмо бъде (пре)публикувано в медия.

Радвам се, че тази медия е „Литературен вестник“ и че редактор на броя, в който ще се (пре)публикува моето отворено писмо заедно с отговора на отвореното ми писмо, ще е Йордан Ефтимов.

Това е моята лична представа за един смислен дебат, която се радвам да видя, че се покрива с представата на г-н Ефтимов.

До планираното за 10 юни публикуване на отвореното ми писмо до Йордан Ефтимов ще се въздържам от всякакви коментари (и отговори на коментари) в дебата върху участието на Йордан Ефтимов в честването на Любомир Левчев.

Блогът ми остава отворен за коментари по темата.

На 19 май 2015 г. публикувах в блога си отворено писмо до Йордан Ефтимов. То беше отговор на имейл на Й. Ефтимов, в който той ме уведомяваше за публикуването на текста му „Стълбата на изпитанията: Любомир Левчев на 80“.

Ако Й. Ефтимов лично не ме беше уведомил за излизането на текста си, посветен на юбилея на Л. Левчев, едва ли сам бих попаднал на него. Не чета в. „Труд“, където е публикуван. За самото събитие, на което не съм присъствал, научих със закъснение от текста на Й. Ефтимов.

Веднага след публикуването на отвореното писмо писах на Й. Ефтимов, за да го уведомя, че съм публикувал текст, отговарящ на неговата публикация във в. „Труд“.

В отговор на писмото ми Й. Ефтимов ми съобщи, че не смята текста ми за отворено писмо, доколкото не е публикувано в обществена медия (перифразирам, тъй като става дума за частна неделова кореспонденция). Съответно той не смяташе за необходимо да отговаря на текста ми.

Същевременно публикацията в блога ми бе коментирана от Вера Деянова, Александър Кьосев, Яни Милчаков и Димитър Атанасов (в поредност на коментарите).

Йордан Ефтимов също направи коментар, който обаче не бе адресиран до казаното от мен в отвореното писмо (или поне не с необходимата при един дебат експлицитност).

В тази ситуация реших да се обърна към обществени медии, на които предложих за препубликуване (или първо публикуване, ако приемем, че публикуването в блога не може да се квалифицира като обнародване) на отвореното ми писмо до Й. Ефтимов.

Писах до сайта svobodata.com, до „Литературен вестник“ и до Портал Култура. До този момент съм получил отговор само от г-н Тони Николов от Портал Култура.

Г-н Николов изразява съгласието си с написаното в отвореното писмо и ме уведомява, че Портал Култура не практикува да препубликува вече обнародвани текстове. Той също изразява готовността на Портал Култура да публикува нов авторски текст, посветен на проблематиката на рецепцията на фигури като Л. Левчев, ако аз предложа подобен текст на изданието.

Тъй като си представях трите изредени медии като най-адекватното място за (пре)публикуване на отвореното ми писмо до Й. Ефтимов, което да направи възможен дебата при условията, които Й. Ефтимов постави, не смятам да правя повече постъпки за (пре)публикуването му.

Казах публично, каквото имах да казвам, в текста на отвореното писмо и в отговорите на коментарите към него. Едва ли формата на казване е най-прецизната и издържана, но съм доволен от факта на казването.

Все пак литературният живот не може да се сведе до приватно говорене, приватно четене и приватни реакции ad hominem.

Дотук не чух открито изразено отхвърляне на тезата ми, че участието на Йордан Ефтимов в тържественото честване на Любомир Левчев е неприемливо.

Чух повече мълчание от обикновеното в адресатите си. Толкова ли е важен Левчев?

Или може би толкова важен е Ефтимов?

Или има нещо трето над (или под) тях, което е най-важно?

Предпочитам да е второто.

Благодаря на всички, взели участие с коментари в блога и с лични или делови писма във връзка с отвореното ми писмо до Йордан Ефтимов, поставящо въпроса за неговото участие в честването на Любомир Левчев.

Уважаеми г-н Ефтимов,

Обръщам се към Вас с това отворено писмо във връзка с участието Ви в отбелязването на юбилея на Л. Левчев, намерило израз в текста Ви „Стълбата на изпитанията: Любомир Левчев на 80“, публикуван във в. „Труд“ от 30 април 2015 г. Знам, че този жанр е свързан с губене на време и печелене на врагове, но след определена възраст е по-скоро естествено и добре враговете да са ясни и времето да е изгубено. Смятам, че текстът Ви, посветен на юбилея на Л. Левчев, не бива да остане без рефлексивен отзвук и обсъждане най-малкото в средата на литературното поколение, към което принадлежим.

Познавам и уважавам последователността на интереса Ви към литературната фигура Л. Левчев от 90-те години на миналия век до днес. Навремето този интерес предизвика у мен почуда, но в онези години имаше доста учудващи неща, които приемахме и изживявахме като нещо, което се прави за първи път, случва се сякаш за първи път. Имаше радост и очакване в това какво ще направи поетът Йордан Ефтимов – и ето: той седи видимо доволен на една маса с Л. Левчев. През втората половина на 90-те това беше събитие. Дори не съм сигурен дали лично съм присъствал в кафенето или съм бил в него чрез разказ – но събитие имаше. Почудата беше неотделима от една събитийност, заредена с вяра в непредвидимата неповторимост на случващото се. Среща на постмодернизма (за мен: авангарда) и социалистическия неоромантизъм на една маса, пък била тя и не точно изчистено операционна.

Двайсет години по-късно отново Ви виждаме да седите заедно с Л. Левчев в едно доста по-публично маркирано пространство, вече в ролята на литературен критик (така виждат Вашето участие медиите), но определено и като поет от поколението на „родените след това“ (по думите на може би най-големия ляв и по-късно реалносоциалистически поет на ХХ в.), и съответно неизбежно представляващ това поколение на тържественото честване на един класик на социалистическия неоромантизъм. Сред публиката, почетен с поименно отбелязване и снимка, е друг представител на поколението на родените след това – Тома Марков. Вие обаче сте на подиума заедно с юбиляря и Вашето присъствие там Ви натоварва със символното представителство на поколението ни при едно събитие, почетено от „представители на българския обществен, интелектуален и политически елит“. Пред този елит, сядайки до Л. Левчев, Вие представяхте поколението на поетите и литераторите родени след това (по едноименното стихотворение на Брехт).

Доколкото мога да преценя, текстът Ви „Стълбата на изпитанията: Любомир Левчев на 80“, публикуван непосредствено след събитието, иде освен всичко друго да легитимира и литературноисторически да опосреди и релативира по един впечатляващо прецизен начин участието Ви в юбилея на Л. Левчев. В никакъв случай не бих поставил знак на равенство между легитимиране и оправдание, но Вие знаете и ние, които споделяме с Вас едно литературно поколение, знаем, че участието Ви в това събитие се нуждае от легитимиране пред лицето на родените след това. Присъствието Ви на подиума до юбиляря Л. Левчев освен това вероятно легитимира и него като почетен от присъствието на емблематична фигура на поколението на поетите, формирали се през 90-те години на миналия век.

Каквато и да е била функцията на присъствието Ви и на текста Ви (често принципно неконтролируема от автора), той представлява интерес сам по себе си, с идеите си и със словото си. Той започва с безспорно дръзко истинно говорене, съпоставящо Л. Левчев с Кнут Хамсун и Езра Паунд като примери за обвързвания на литературата с тоталитарните режими. Това говорене е смело, защото по тези земи комунистическият режим в крайна сметка не бе и не е консенсусно недвусмислено и с юридически последствия осъден като престъпен. Всеки от читателите на вестника, в който е публикуван текстът Ви, може с пълно право да възрази в читателско писмо до редакцията на самото съполагане на националсоциализма и фашизма, от една страна, и комунизма, от друга. Да, съпоставката на Л. Левчев с Хамсун и Паунд е истинна и смела, но защо е оставена безпоследствена тъкмо по посока на натрапващото се сякаш разгръщане на разликата, произтичаща от изходните Ви аналогии, а именно: осъждането, съдебната присъда, интернирането в болница или лудница, от едната страна, и тържественото честване на юбилея на жив класик, от другата? Вие предпочитате да продължите с жанров и близък прочит, но нима вярвате, че това е залогът на честването на Левчев? Дали е комунистически Корней или комунистически Метерлинк? (Но не може да е мотивиран в колаборационизма си от „един неоромантически елитаризъм“ и едновременно с това да е „един от първомайсторите на социалистическия класицизъм“ – за подобно твърдение бихте скъсали всеки студент втори курс.)

Или трябва все пак да се съгласим, че комунистическият режим, с който Л. Левчев е колаборирал на най-високо равнище, все пак не е престъпен? Единствено в случая, че той не е престъпен, честването на Л. Левчев би било приемливо. Но ние, родените след това, твърдо смятаме, че той е престъпен, нали? Вие твърдите, че не искате да правите апология на Левчев, но същевременно приемате честването му и пряко участвате в него. Твърдите, че се чества поетът, но защо тогава са аналогиите с Паунд и Хамсун? Те също са поети в събирателното немско значение на високи литературни творци, но е било немислимо да бъдат чествани като такива приживе поради сътрудничеството си с престъпни политически режими. Защо приемате това да е възможно при Левчев и смятате за приемливо да участвате в честването му?

С право отбелязвайки разликата в „степента на риска“ в сътрудничеството на Хамсун и Паунд, и при институционално и монетарно осребрения и неосъден колаборационизъм на Левчев, Вие същевременно говорите за „изпитания“, извеждайки ги в заглавието на текста си, и за „гърчещо се същество“, с което го завършвате. През какви изпитания, Бога ми, е преминал Левчев, освен евентуално, но непроверимо во стаичката на съвестта си? (Знаем обаче, че литературният текст не може да бъде документ на морални казуси.) Къде се е гърчила креатурността му, освен в бомбастичната реторика на соцнеоромантизма? Бил ли е декомунизиран, привлечен като обвиняем или свидетел в качеството си на непосредствено приближен до престъпната върхушка на извършителите на престъпленията, подложен на разпити за ролята си в престъпния режим на комунизма или може би е имал забрана да публикува след 1989-а? (Изброявам рутинните практики при денацификацията в Германия.)

Не смятаме ли родените по-късно, че фигури като Л. Левчев трябваше да бъдат подложени на процедури на декомунизация и фактът, че това не се случи е фатален за обществото, в което живеем и пишем?

И какво всъщност чества нашето поколение от Ваше име като участник в честването на юбилея на Л. Левчев? Не честваме ли поредния демонстративен отказ за обявяване на комунистическия режим за престъпен ако не в юридическия, то поне в някакъв етическо компенсаторен смисъл на думата?

Който е бил достатъчно свободомислещ, за да харесва мислителя Карл Шмит в една ситуация на всеобщо изтласкване на миналото – а са го харесвали Кожев, Козелек, Таубес – е отивал да го види в родното му провинциално градче, во стаичката му на денацифициран и лустриран велик мислител на политическото като фундаментална дистинкция между приятел и враг със забрана за преподаване във ВУЗ. Немислимо е било 80-годишният юбилей на Шмит – двайсетина години след края на нацизма – да бъде честван тържествено и публично със санкцията на политическия елит на ФРГ. Защо при Левчев да е допустимо и приемливо? Още една възможна аналогия: организираният от Шмит научен конгрес „Еврейството в правната наука“ (1936) и националкомунистическото подключване на СБП в пропагандната кампания по време на Възродителния процес, когато Левчев е председател на Съюза.

Защо не се ограничихте да го посещавате в неговия Плетенберг, в единствено приемливата при колаборационист от неговия ранг приватност на засвидетелстването на уважението към него като поет?

Защо не изрекохте там думите „Честит рожден ден, поете“, за които медиите трогнато съобщават, че с тях сте се „обърнали към него просто“ от подиума на юбилейното тържество в зала 6 на НДК?

Ако не друго, то текстът Ви ясно показва, че Вие знаете, че ние, които споделяме с Вас едно литературно поколение, знаем, че няма нищо просто в това обръщение.