vs. archives

Когато губи равновесие
съзнанието ти от умора
когато някое стъпало
потъне под крака ти
като палуба
когато плюе на човечеството
нощната ти безутешност –

ти можеш
да мислиш за вечността
и в непорочността да се съмняваш
на идеи, хипотези, възприятия
творби на изкуството
и – между впрочем – на самото зачатие
от Мадоната на сина й Исус.

Но по-добре да се поклониш на даденото
с дълбоките му гробове
които после
поради давност
ще ти се сторят толкова драги.
Да. По-добре да се поклониш на даденото
с късите му пътища
които после –
колко странно –
ще ти се сторят
тъй широки
ще ти се сторят големи
прашни
осеяни с безпринципности
ще ти се сторят големи криле
ще ти се сторят големи птици.

Да. По-добре да се поклониш на даденото
с мизерните му мери
които после до крайност
ще ти служат за перила
(макар и не особено чисти)
удържащи в равновесие
на това нащърбено стълбище
твоите куцащи истини.

Тези стихове са за това как лежат на земята камъни
обикновени камъни, половината от тях не виждат слънцето
обикновени камъни със сив цвят
обикновени камъни – без епитафии.

Камъни, които приемат нашите стъпки
бели под слънчевата светлина, а нощем камъните
са подобни на големите очи на риба
камъни, които смилат нашите стъпки
вечните воденични камъни на вечния хляб.

Камъни, които приемат нашите стъпки
като черната вода – сивите камъни
камъни, украсяващи врата на самоубийци
скъпоценни камъни, шлифовани от благоразумието.

Камъни, на които ще напишат „свобода“.
Камъни, с които някога ще павират улица.
Камъни, от които ще построят затвори
или камъни, които ще останат неподвижни
като камъни, не извикващи асоциации.

Така
лежат на земята камъните
обикновени камъни, приличащи на нечий тил
обикновени камъни – без епитафии.

Ние продължаваме да живеем.
Ние четем или пишем стихове.
Ние разглеждаме красиви жени
усмихващи се на света от кориците
на илюстровани списания.
Ние обмисляме и одумваме своите приятели
на връщане през целия град
в полузамръзналия тресящ се трамвай –
ние предължаваме да живеем.

Понякога виждаме дървета
които
с черни оголени ръце
поддържат на небето безкрайната тежест
или се прекършват под безкрайната тежест на небето
напомнящо нощем земя.
Ние виждаме дървета,
които лежат на земята.
Ние продължаваме да живеем.
Ние, с които ти дълго разговаряше
за съвременната живопис
или с които пиеше на ъгъла
на Невски проспект
пиво –
рядко си спомняме за теб.
И когато си спомняме
почва да ни е жал за себе си
за нашите прегърбени рамене
за нашето работещо по отвратителен начин сърце
което неудобно се разшавва
в гръдната клетка
още след третия етаж.
И ни идва наум
че един прекрасен ден
с него – с това сърце –
ще се случи някаква нелепост
и тогава един от нас
ще се просне на осем хиляди километра
на запад от тебе
на мръсния асфалтиран тротоар
изпускайки книжките си
и последното, което ще види
ще са случайни разтревожени лица
случайна каменна стена на сграда
и парче небе, увиснало на жиците –
небе
опиращо се на същите тези дървета
които понякога забелязваме.

Ще бъдем незрими, за да може отново
да играем на нощ, а после да дирим
в синьото явяване на словото
благодатта несигурна.

Нима звукът е тъй осторожен?
Затова ли е по-скъп от имената?
Съществуваме по милостта Божия
въпреки словесата на гледачките.

И по-светъл от недосегната от ръжда стомана
е мимолетният овал на вълната.
Свободни сме да различаваме детайли,
изпълнени сме с тишината на реката.

Нищо, че не станахме по-зрели и строги
и на реброто на реката живеем –
покорни сме на милостта Божия
при все че дъждът косо се лее.

Еврейското гробище край Ленинград.
Крива ограда от гнил шперплат.
Зад кривата ограда лежат редом
юристи, търговци, музиканти, революционери.

За себе си пееха.
За себе си спестяваха.
За другите умираха.
Но първо си плащаха данъците,
уважаваха пристава
и в този безизходно материален свят
тълкуваха Талмуда,
оставайки си идеалисти.

Може би виждаха повече.
Може би вярваха сляпо.
Но учеха децата да бъдат поносими
и да станат упорити.
И не сееха жито.
Никога не сееха жито.
Просто лягаха те самите
в студената земя на мястото на семето.
И навеки заспиваха.
А после със земя ги засипваха,
палеха свещи
и в деня на Поменаването
гладни старци извисяваха глас
задъхвайки се от глад, крещяха за успокоението.
И се сподобяваха с него.
Под формата на разпада на материята.

Нищо не помнейки.
Нищо не забравяйки.
Зад кривата ограда от гнил шперплат,
на четири километра от обръщалото на трамвая.