vs. archives

току-що получих ВТОРАТА РЕДАКЦИЯ

на ПОЕМАТА на Златомир Златанов „ЕКТЕНИЯ“

датирана „28 октомври 2016“

очаквайте НОВАТА „ЕКТЕНИЯ“ пет години по-късно

на официалния сайт на НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ

Debord: „Yet the highest ambition of the integrated spectacle is still to turn secret agents into revolutionaries, and revolutionaries into secret agents.“ An exchange of one clandestine form for another.

Става въпрос за обмен на не-легални форми, но под въпрос е самия статут на легалност, спрямо който агенти и революционери могат да бъдат разглеждани само като включени изключения или обратно
Легалността е в сложна метаморфична връзка със суверенност и легитимност, което не ги спасява от хиазмичните въртели. Къде да поставим суверена, който решава относно изключението? Или парадоксът на Русо – как да се напише конституция от хора, които не я предшестват?
На нас ни изглежда така, сякаш само българите живеем в юридически вакуум и правна регресия. Какво да кажем за Щатите, които още не са приключили с извънредното положение след обявената война на терора?
Буквално всички сме неумишлени агенти на съответната система или държава
Разликата между неумишлен и умишлен обаче днес е изтрита – не/умишлен хибрид на нихилизма и симулацията
Няма разлика между истината и ментето, както няма разлика между инвестиции и спекулации
Това ли е постмодерната цезура?
Два начина на въпроса какво да се прави – първия, съзнателно да се кооптираш в системата, втория, да се включиш в спектакъла на насилие
Но и при двата начина са същите форми на организация – йерархия и секретност
В това е бил проблемът на Червените бригади (които впрочем са чели мемоарите на Митка Гръбчева), но това е проблемът и на всяко радикално субвърсивно изкуство
Разликата между субвърсив и субмишън също ли е заличена?
Да се включиш в спектакъла на насилие означава да репликираш йерархичния ред, срещу който си се опълчил, тоест да го затвърдиш
В обществото на спектакъла не става въпрос за банално шоу, а за това че социалните отношения се опосредстват чрез образи – но какво има зад тях?
Капиталът натрупан до такава степен, че морфира в образ
Терористичният акт като производство на образ
Спектакуларният капитал е в строга хомология със спектакуларния терор
Но и в нежелана хомология с радикалното изкуство
За Ги Дебор и Сангуинети някъде през 70-те държава и спектакъл се размесват, след като автентичните капитализъм и социализъм са избледнели и изгубили историческо назначение, доколкото може да се говори за такива неща
Държавата/ спектакъл води до икономика/спектакъл, и грабежите на спектакуларната икономика са възможни посредством държавата, която уж предпазва от тях
Това при нас се случи през 90-те. Нещата изведнъж станаха олекотени след първоначално сериозно изражение и устрем към демокрация
Всички изглеждаха развеселени на фона на вероломни грабежи и престъпления
Все едно не се е случило нищо до степен на колективна криминалност
След като nihil на Откровението (авторитети, богове, обективни истини) се оттегли, профанизираното Откровение на нищото е възвестено от шутове, тролове, герои на новото време
Превръщането в спектакъл на демокрацията и нейните политики има строго политическа цел – укрепване на икономическите позиции на секретни доминиращи прослойки и мафии
Един шоумен-политик, шоумен-социален активист или шоумен -писател – тези хибриди смесват агентура и революционен радикализъм, на несъзнавано равнище може би, но фактически са аватари на приватизираната публичност
Публичното стана частно, частното – публично засекретяване на користни интереси
Примерите са христоматийни
Но има разлика дали акселерираш идиотизма на спектакъла до дупка, до пълен абсурд и разобличение, или се конформираш към него в съответния лайф-стайл или шоу-халтура
Минимално различие, бяло върху бяло, но точно то е сайт на събитийност
Има разлика между радикални и лайфстайлни писатели, което е въпрос на класова борба
(Не)умишленото им конвергиране е въпрос на спектакъл
Няма мета-позиция, няма изпросване на аванс
Тук не се плаща, тук има разплата
Парадоксът е, че в обществото на спектакъла, на тотална симулация, симуланти се оказват само тези, които не симулират, както при фючърсните сделки спекуланти са само тези, които не спекулират
Писатели са само тези, които не пишат – Бартълби
Капитализмът се е научил да профитира и от радикалните жестове – примерът с Боб Дилън
И сега ние трябва да се борим със симулацията на симулацията на симулация до пълно самокомпрометиране на всички позиции и равнища
Съпротивата трябва да е на равнището на фалшивата тоталност на неолиберализма
Защото най-непоносимо става тогава, когато всичко е поносимо

Мосак Фонсека – панамска юридическа кантора, от която изтичат над 11 милиона документа за укривани в офшорки пари – разкрива глобалния ад на капиталистическата реалност като рай за малцина.
Как най-могъщите хора крият парите си, за да се избегне местното законодателство?
Офшорните зони са образцов пример за класа без общество, за глобална аристокрация
(Някога Марио Тронти бе възкликнал – ние се стремяхме към безкласово общество, а получихме класи без общество.)
Сега добиваме представа какво означава да си несистемен играч.
От Бил Гейтс и Сорос до терористите не важи ли един и същ постулат на глобализация – възможност за най-могъщите играчи да пренебрегват правилата, валидни вътре в националните пространства?
Това вече не е картина, а фрактуриран паноптикум, топология. Или привидност на картина, сембланс.
Икономическите, финансови и суверенни правила в перфектен дует с човешките права и свободи на един абстрактен универсализъм фактически развързват „силата на фалшивото”. Този софистициран термин на Дельоз сега търпи същите превратности, с каквито той обвързваше империализма на означаващото при Лакан
Права и свободи – но за кого? Валиден ли е все още някакъв класов анализ или е безнадеждно остарял?
Какво означава глобална финансиализация на капитализма? Финансите са се превърнали в автономна сфера за извличане на стойност, произведена в реалното икономическо поле. Произведеното богатство се присвоява в полза на малцина играчи и една глобална аристокрация, както я нарича Негри.
Това е преразпределение на глобална социална рента в полза на определени заможни играчи и заможни страни. Неолиберализмът не толкова произвежда, колкото преразпределя, според Дейвид Харви (един порок, който по-рано се вменяваше на бюрократичната тоталитарна система).
Така превратно е разбиран изобщо капитализма като мениджмънт на последствия, не и на причини.
Ален Бадиу в последната си книга:
We must indeed call a class
logic—an extremely strict, extremely trenchant one which renders even the most formal
democratic norm fatuous and impracticable. At a certain degree of inequality, to speak
of democracy or of the democratic norm no longer makes any sense at all.
Let me remind you of these figures:
– 1% of the global population possess 46% of available resources. 1% – 46%:
that’s almost half.
– 10% of the global population possess 86% of the available resources.
– 50% of the global population possess nothing.
Thus, the objective description of this matter, in terms of population, in terms of
masses, tells us that we have a planetary oligarchy which represents around 10% of the
population. This oligarchy, I repeat, owns 86% of the available resources. 10% of the
population—not so far from the aristocracy of the ancien regime. It’s pretty much of the
same order. Our world reinstates, reconfigures, an oligarchical situation that it has
passed through and known for a long time and to which, in other forms and under other
aspects, it is now returning.
So, we have an oligarchy of 10%, and then we have a destitute mass of almost half of
the global population, the mass of the destitute population, the overwhelming majority
of the African and Asian masses. The total now comes to around 60%, and there remain
the other 40%. These 40% are the middle classes. The middle classes who, laboriously,
share out between them the remaining 14% of the world’s resources.
This is a very significant vision of the structure of the world: we have a mass of
destitute people who make up half of the global population, we have an oligarchy
whom I could well call aristocratic, from the point of view of their number. And then
we have the middle class, that pillar of democracy, who, representing 40% of the
population, must share between them 14% of global resources.
This middle class is principally concentrated in the so-called advanced countries. So it
is largely a Western class. It is the mass support for local democratic power,
parliamentary power. I think that we can say, without wanting to insult its existence—
since we’re all more or less a part of it, aren’t we?—that a very important aim of this
group, which, even so, only has access to quite a small part of global resources, just
14%, is not to fall back into, not to be identified with, the immense mass of the
destitute. Which we can well understand.
Има някакъв паралел между западния отказ от кейнсианска държава на благоденствие с последвалата в края на 70-те неолиберална контрареволюция (свързвана повече с името на Милтън Фридман, макар истинският начинател да е Пол Волкър) и между източния отказ от тоталитаризъм, който фактически е тип дисциплинарна държава на социална сигурност, покриваща всички сфери без изключение.
Глобалните олигархични класи без общество изникват по едно и също време, както на Запад, така и на Изток – това невинно съвпадение ли е?
Сега феномените на глобализация, дерегулация, флексибилност и миграция са лесни за отбелязване, но причините остават неубедителни – трябвало да се влее нов виталистки импулс поради естествената леност и инертност, да се премахнат бюрократичните спънки, да се заложи на частната инициатива и на конкуренция без равнопоставеност, и т. н.
Дерегулация е дума, употребена за пръв път от Рембо. Наистина човек обитава поетически, дори и в най-новото си неолиберално амплоа.
Но това разчиства пътя преди всичко на един хищнически капитал от империалистически вид, където сега доминира Америка и интригата е кой ще я измести.
Глобален капитал, което не пречи да са на дневен ред партикулярните капитализми – френски, германски, британски – върху които се издига хилавото творение на Европейския съюз с все по-компрометирана структура на апартейд.
Стойността (value) във формата на капитал отдавна е надскочила търговското обръщение и е узурпирала основните политически локации, където унилитерално взема решение относно себе си и бъдещето на света.
Още по-лошо. Мощта на глобалните финансово-търговски конгломерати вече не се покрива с властовата сфера на държавите и дори на коалиции от държави. И това означава, че структурата на днешния свят изцяло се определя от триумфа на глобализирания капитализъм
Капитализмът е липса на свят.
Но възможен ли е един друг свят?
Изглежда непредставимо, а и на каква цена?
Алиенацията на политическата способност на социалния субект е в същността на това, което се нарича реификация.
Но днес дори цяла една държава- този символ на тотална алиенация, – може да бъде свръхдетерминирана от по-могъщи алиениращи структури като МВФ, Световната банка, Федералният резерв или анонимни инвеститори
Държава с намордника на валутния борд – какъв по-стряскащ пример за реификация?
Комичната свобода да си вързан на каишка, а нейното скъсяване-удължаване още по-комично да наричат преход. Само че преходът е безпреходен. Der Ubergang ist ubergangslos. За такива като Хайдегер има само Gang, историцистки екскурси и псевдо-епохалности без цел.
В истеричните си изстъпления ние интуитивно осъзнаваме този факт и въпреки това или точно поради това оставаме неспособни да окажем реално влияние върху политиките
Но какви политики – те вече са постполитики в дезертиране от традиционните си суверенни амбиции
На кого да делегираме правата си, така че да не бъдат отчуждени и изземвани?
Представителната демокрация ни дава своя клоунски отговор.
Другата опция е политическият мит за революции, но тяхната епоха сякаш безвъзвратно е отминала
Революцията сега е възможна само във формата на отхвърлянето си като приватизирана контра-революция
Революционният мит се е хибридизирал до неузнаваемост. Арабската пролет, тероризмът, мигрантските вълни – тези неща стават все по-необясними.
Опитват да очертаят ролята на Америка за хибридните революции. Или пък заплахата Русия да се превърне отново в имперска сила.
Но вижте как американци и руснаци действат в Сирия, както и останалите хибридни опозиции или редовни войски?
Оказва се, че всички тези военни формирования са наемници на един глобализиран бандитизъм.
Ислямска държава като кръстоска на военна формация и търговско дружество
дали е само пародия на западния тип нация-държава или просто разкрива истинската й същност ?
Някои правят разграничение между глобализация, отнесена предимно към икономическия сектор, и мундиализация с наблягане на политическия акцент.
Мундиализация означава, че дори т. н. супер-сили са навлезли в очевидна криза на своята доминация и никоя от тях поотделно не може да наложи своя закон върху света.
Не могат пряко да се налагат империалистически тип рефлекси и се преминава към по-софистицирани отношения – какви? На хибридни войни, където информационното и милитаристкото са омешани в овърдрайф
Никой не иска да бъде империя, да има имперски настроен интерфейс. Един бивш резидент на ЦРУ заяви при посещението си в България, че Щатите не са империя, те само коригират другите имперски тежнения, и изброи кои според него са империи – Русия, Иран и ислямистите.
Добре, не е империя, а тогава какво е Америка – съединени американски симптоми?
Финансовата глобализация не е адекватна на политическата мондиализация.
От една страна, пренебрежение към териториалните граници, сбор на глобални корпорации и аристокрации, а от друга страна –националистически амбиции и свещена земя
Няма ли да се окаже, че унгарецът Виктор Орбан бърка Европейския съюз с призрака на една друга империя – Австро-Унгария?
Всъщност отново се говори за залеза на политическото поради всички тези неуредици и обърквания.
Има ли залез на суверенното? Когато горди суверенни държави молят офшорни инвеститори с неясен произход да не изоставят икономиките им?
Или когато суверенна България гради политиките си на суеверното внушение, че е по-добре да грешим с американците, отколкото с руснаците
Нацията-държава е подложена на двойна деконструкция – от глобализационните процеси отвън, и от неограниченото утвърждаване на индивидуални права за сметка на легитимно установените колективни авторитети отвътре.
От външния диктат на офшорния ад и от неистов либерализъм без устои отвътре.
Либералната ситуация може да се опише и в по-силни термини – светът се разпада в хаос на индивиди, стремящи се към самоосъществяване, както и да се разбира това, но фактически това е криза на нихилизъм, в която обективната истина, целите на човешкото развитие и историческите закони изглеждат неправдоподобни (тоест, контингентното е взело превес над догматичния исторически материализъм).
Парадоксално, в такава ситуация се възпроизвежда една от най-архаичните и примитивни форми на ред: господство на най-силните.
Ценността на такава нихилистична криза се състои в това, че прочиства и дава тласък за откровена йерархия на силите – да разпознаеш заповядващите като заповядващи и подчинените като подчиняващи се. Нищо друго в живота не е стойностно, освен степента на власт, в това число и самият живот като воля за власт
Империализмът на лаканианското означаващо отново надделява над дельозианските ставания-друг.
Ницше сякаш го е предвидил, че бъдещият гражданин на обединена Европа ще бъде durcheinander, тюрлю-гювеч или може би хибрид на френски философ с германски мозък в главата.
За Бадиу глобализацията е феномен още на 19 век, епохата на световен пазар е начената тогава. И което е по-важно, комунистическата алтернатива е тази, която възпира този феномен през по-голямата част на 20 век. Едва след краха на източния блок се развихря ново примитивно натрупване на капитал на глобално равнище
Връщането към неограничена експанзия на капитала след като бе отстранен комунистическия katechon не е новост в глобалната тавтология на иновации.
.
Днешната глобализация маркира връщането към нормална, тоест империалистическа ситуация на капитализъм
Близкият Изток играе точно същата роля, в която са били Балканите в навечерието на Първата световна война.

Това е класов анализ, правен преди няколко години от Бадиу, преди мигрантската криза. Справедлив анализ ли е?
Вместо за империализъм като последен стадий на капитализма (наистина звучи остаряло) защо да не говорим за глобален полицентризъм?
На което Бадиу предлага своята схема – колониализмът на разделение е последван от анархия на зониране
Не стои ли това в основата на българските суверенни страхове, че постоянно се опитват да ни присвоят и/или разделят, както вече се е случвало от Берлинския договор насам?
Преди имаме откровено имперско разделение, сега – конюнктурно зониране
Преди го правеха Великите сили, сега някакви неспецифицирани задкулисни врагове? Хаштагът Кой се превръща в знак на суверенна импотентност не само за българските реалии.
Зонирането се случва в стратегически икономически анклави, за да се тури ръка на най-важните ресурси от монополи и корпорации с анонимния интерфейс на офшорки.
Геноцидът в Конго преди години, за който дори на Запад отбягват да коментират, касае точно това.
Сегашното опустошение в Близкия Изток касае точно това зониране. За петрол става въпрос, глупако!
И как се оправдават на Запад? В тези зони нямало подходящи условия за демокрация.
Но каква демокрация, освен от западен тип? Западната демокрация и западният начин на живот не подлежат на дебатиране – наистина ли?
Кой от нас, постколониалните, е луд да се противопостави на Запада?
Постколониалните са осъдени да доразвиват своята недоразвитост
Малки държави като нашата са унизени от страха пред зониране и в същото време правителствата отправят постоянни молби към чуждите инвеститори, толкова неспецифицирани, колкото и откровените врагове.
Молби за доброволна самоколонизация.
Когато държавата потърси своите права, тя бива дестабилизирана от манипулирани протестърски движения и какви ли не подривни дейности
Не е ли ясно, че критиката вече е станала толкова импотентна, колкото парите на работническата надница? И че да упражняваш такава критика най-малкото е лицемерие, при това добре платено?
Номерът е в подриването на самите тези псевдо- подривни критики, за да се получи суверенно отстояване, но нещата опират само до истерични изстъпления или към руснаци, или към американци, или към европейските институции
Който се е сблъскал с Лакан знае какво означава дискурс на истерика?
Наистина това е вертиго на тъмни семио-ликвидности на всички равнища
Можеш да вземеш страна само ако откриеш третия бряг на реката, ако окупираш изключеното средно, но реалната политика не търпи такива софистики
Но не е ли зонирането и наша вътрешна афера? Разсвояване чрез ограждане, какъвто е знаменитият израз на Дейвид Харви, на нашите земи, плажове, естествени ресурси – всичко това, което се нарича common и го има във всеки втори фирмен знак, но в политически план е непопулярно.
Ние ще видим, че common е различно и от публичното, и от частното
Точно когато ни насърчават към частна собственост, мнозинството от хората се оказват деституирани
Натрупването на капитал всъщност означава двойна унизителна свобода за пролетарското мнозинство – първо, да са лишени от средствата за производство (при социализма поне на книга те се водеха тяхно притежание), и второ, да са свободни свободно да продават работната си сила
Пролетарското когито е унизено като никога, точно когато обещават всеки да се превърне в собствения си капитал
Вместо тоталитарните капани получихме неолибералните уловки.
Онова, което остава извън като неопределени публични тежнения и линеещо публично мнение, ще бъде прихванато от обществото на спектакъла или под ударите на био-политическите давления
Зонирането като ужасяващо лице на глобализацията обяснява и мигрантските напъни. Всеки се стреми към печелившата зона. Принудителното карцериране видимо е отстъпило и сега бежанските лагери никнат като гъби в щастливите места на света, предимно там, където се грижат за щастливите кокошки
Но няма нито щастливи, нито мирни места. Бадиу твърди, че империализмът като колонизиране или зониране води със себе си война, както облаците донасят бурята. И това вече е било прозряно от такива като Жорес и Ленин.
Ние обитаваме в катастрофа, която вече се е състояла.
Бадиу пледира, че само комунистическата хипотеза би донесла спасение, но за нас, хората на посткомунистическия свят, с тази хипотеза е приключено, нищо че трябва да се има предвид само някаква исторически сложила се превратна форма на комунизъм, от която сме се измъкнали.
За българите тази хипотеза е нихилистична и анти-суверенна в повече от заплахата на текущите глобализационни процеси
Ние инвестирахме суверенитет, както се изразяват тук, в Европейския съюз по зла ирония точно в момент, когато глобализацията прие размерите на де-европеизация и компрометиране на Запада като място на модерност.
Европейският съюз бе компрометиран от мигрантските вълни в това, което наистина е – жалък пространствен апартейд. Място, където историята се подиграва с географията.
Европа никога няма да се измъкне от мита за своето похищаване.
Отмъщението на Сталин напомня за себе си – сега и европейският Съюз на свой ред не знае как да се справи с националистически джуджета като унгарци, поляци и чехи.
На международно равнище тези джуджета стават просто зли. Нито комунистическият Интернационал им понесе, нито сегашната глобализация
Но същото се отнася и за Европейския съюз, който в пропуснатата възможност на осъществяването си се превърна в банална илюзия, върху която англичаните се опитват да упражняват не по-малко бнализираното си чувство за хумор

Какво се случва със суверенната фикция в държави като Либия, Сомалия, Сирия и ред други – нещо за което ние си затваряме очите ил просто не сме осведомени?
Новите имперски практики, според Бадиу, вече направо унищожават такива държави, вместо да ги корумпират или поддържат като колаборационистки карикатури. Наистина, защо да си губят времето? Нали акселерацията е на мода?
Това означава зонирането – изникване на разбойнически зони без държавност – и там, там какво друго, освен нови бойни машини поставят на прицел нов тип враг, вече не друга държава и дори не друг режим, а неспецифициран враг. Неслучайно израелските военни изучават Дельоз.
Тук имаше такъв популярен израз – мафията си има държава
Глобалните мафии без държави, както класите без общество, заплашват да превърнат един виц в самата реалност

Застанах пред недостроения жилищен блок,
с който градът свършваше.
За предишния хълм пред нозете
напомня само силният вятър на смрачаване –
несвикнал с новото ехо,
той го опитва все отново
в една пещера от бетон,
където звуците се откъртват
като шипове на призрачни динозаври.
Бях изпреварил заселниците, тяхното бъдеще,
затова изглеждах малко самотен.
Но да бъдеш строител
и да приемеш борбата като сърце на твоето тяло,
утрешния живот да защитиш искрено в себе си,
както дървото без намек брани хралупата –
нали на това учат старите майстори,
които загинаха млади.
Вратите липсват, за да си поделят
уморените ни стъпки в нощта,
и на балкона момичето не придържа
тежката кошница с изпраните рокли,
нито старицата полива цветята,
които ще измръзнат през зимата.
Ти стоиш пред чистия съд на живота
с един поглед в безликите стаи,
в урните на безплътните асансьори,
в най-голямата самота между бетон и въображение,
където един тънък лъч е твоята сянка.
Утре сградата ще погълне много покъщнина,
ехото на свирепия вятър ще се потопи сякаш в зехтин
и ние ще се отместим с един строеж по-нататък
в чистия миг, когато се наливат основите.
Но да търсиш уютност в борбата
и да обграждаш със скели вселената,
и да имаш за собственост
само съвестта на епохата –
нали това се опитва да ни извика
дрезгавият вятър на твоя глас,
който сега чупи стъклата
на утрешните опетнени прозорци
и кърти вратите, раждащи слузести катинари?

Той размени обичайния опит
срещу своя фантазмен проект,
под хоров критически ропот
търсещ идиолект.

Волно ловуваше из различни
острови и гори.
Изкуството в несебични
видения му се разкри.

И потръгна модерната класика
на Twenty Century Views
от йероглифната свастика
на неговите кантоси и хайку.

Векът неприветливо се изниза
под това старорежимно небе.
Поетът се обяви за фашизма,
защото мразеше да е еврей.

Пионерът на новите форми
си навлече лош късмет
и затворническа униформа
в болница „Света Елизабет“.

Заблуден по лоши идеи
и пилеещ своя талант,
с пилигримските си трофеи
се раздели Езра Паунд.

Европа на бившите комунисти
и другата Европа на нощта
нейсния си произход чистят
в ложето на безбрачен баща.

Не едно измамени поколения,
линеещи без протест,
в атрофически преображения
израждат се днес.

И кой е сега постмодерен,
мерникът сочи мизерен отстрел.
По-конвертируем, по-трансферен –
от експортната ферма на Оруел.

Поглъща циклопската челюст
поредния Одисеев другар.
Отказан ни бе изход и телос.
Светът е древен кошмар.

А се виждахме облечени в слава.
Wrong from the start.
Така свършва всяка пред-става.
Така свършва всеки бард.

4.

Андрешко бе чувствителен селянин.
Той отклони властническия дискурс
в психоаналитичното блато.
Развърза конете и изостави каруцата
с проявен кастрационен комплекс.
Докато бирникът се чудеше
как да се справи с аналната си фиксация,
Андрешко съблече своята дрешка
и се оголи в причина
на собственото си желание,
фантазъм, обект а.

5.

Копелето на баща си
има проблеми с родителния падеж.
Откъдето и да се погледне,
е задлъжняло до уши.
Кой бутон да натисне?
Творителният падеж
е закърнял безнадеждно,
винителният се е уплел
във фалшиви залози,
дателният се криви в асиметрия,
а в звателния се потулва
изплъзващия се обект а.
Разривът с Другите и с Властта
описва заканителна ножица: Клъц!
Ще се изкачи ли по майчината
пътека на сублимацията
към митофалическото тяло на Господаря?
Аз съм си баща, аз съм си майка,
аз съм си син – заканва се копелето
с генитална перодръжка.
Но безбрачието го мъчи.
Копелето на мама и татко
се разхожда по къси панталони
и преподава къси форми
в Uni-vers-Cythere.

Снишените скали – статуя на прилеп,
в чийто скут морският фар си спомня
заседналия кораб в плитчините
и тъй се превръща в спасителна светлина
на един плач, който служи на бъдещи катастрофи
от нескончаемо мъжество.
От двете страни – тъмните пясъци с мекотели гърди,
където лодките се забавляват в безопасност
на нощните плажове.
Ти си тук,
в трюмовете на сърцето вече нахлува вода
и как над подводния живот
ще запазиш гласа си, отглас в прибоя,
образа на една борба с изтъняващи въжета,
образа на две тънки плитки в косата с медночервен отблясък
на момичето, което се надява да се спаси с плуване
в лунния прилив.
Примигва морският фар в ущърб на нощта:

предупреждението само е вечно.

Сигналът, който полепва по хоризонта
и преследва забравата от страха,
опиянението на пясъка под телата от изтекла любов,
дюните от преситени ветрове, –
само този сигнал:

предупреждението само е вечно.

Ти мислеше, че е възможно
подновяването на пристанищното лекомислие в гърдите,
пребоядисването на татуировката в избледнялата кожа,
скришната размяна на онемелия от самотност папагал
с нова птица –
да усили вчерашния ти глас с вечно юношески слова.
Гледай, фарът те предупреди в мъглата:

предупреждението само е вечно.

Срещу стълбата, опряна о прасковото дръвче –
раковините на палеолитния студ,
срещу помургавелите прасци на нозете,
нагазили в минералния извор с инстинкта на древна тракийка,
срещу двете плитки в косата, жилки на червената мед –
опустошението на нощните плажове.
А сигналът е същият:
вечното предупреждение
от единия живот към другия,
от единия бряг към надеждата.
Ти го видя
с разядени от солените пръски очи,
този сигнал
в спасителен ущърб на нощните плажове, на морето.

Златомир Златанов, Нощни плажове. Стихотворения, София: „Български писател“, 1983, с. 32-33.

На Цветан Марангозов

In Girum Imus Nocte Et
Consumimur Igni.

Алегорията на нощта прелиства
хелиоцентричните си протоколи
в тях няма лично против теб
защото ти си само сянката на свойта сянка
тъй както облакът е спекулативен опит
на безкрайно отрицателно съждение
и орхидеята превръща в травестит осата
заради илюзията на трансфера

това е обективно-ориентирана-поезия

канибализъм на минималните различия
гримаси на непричестената реалност
в структурата на следата
колебливи паралакси
и случайно претеглени позиции
в които ларвени субекти и ангели-пазители
под дъжд от атоми танцуват
по ръба на празнота с напътстващ clinamen
и бедствените неспасими светове
в несъстоятелност да евакуират
собствената си привидност
в лъча от мъртвата звезда пулсиращ
като в старинен палиндром въртим се
в кръг в нощта и огънят ще ни погълне
о мениджмънт на колабиращи
елмазни сутри и плачещи икони
анабазиси и катабазиси
между Изтока и Запада
с инфлационен индекс
където не само екстериорът липсва
но и интериорът също
да не говорим за изкуствения рай
или това прет-а-порте на преизподня
с голата навалица пред него
и в експозиция на бивши светлини
небето търси своето небе напразно
подобно на държавите които
намират отчуждения си облик
в публичните дългове
и кредитния рейтинг валоризиращ
националното достойнство
да вярваш посредством другите измамени
в инцестна задълженост на клонирани финанси
и пантеони на токсичните активи