Над покривка от преплетени корени
Като празна стомна
Надига дъб столетните цветя
С пещера за отшелници.
И в шумоленето на клоните
Шуми съзвучие
На Маздак с Маркс.
„Хамау, хамау!
Уах, уах, хаган!“ –
Като вълци, ободрявайки се един друг
Притичват чакали.
Но помни шепотът на тези клони
Напевите от времената на Бату хан.
Лято 1921
В онази година, когато момичетата
За първи път ме нарекоха старец
И ми викаха „Деденце“ – на глас презирайки
Оскърбения заради тялото, съвсем не срамежливо
Сервирано, но не изядено ястие
С ръцете на дългите нощи
В лечилиците на здравето –
В този ручей на Нарзан аз
Облях своето тяло
Възмъжах и заякнах
И се събрах в едно цяло.
Жили изпъкнаха на ръцете
Стана по-широка гръдта
Брада свилена
Затуляше шията.
7 ноември 1921
Въшките тъпо ми се молеха
Всяка сутрин пълзяха по дрехите
Всяка сутрин аз ги екзекутирах –
Чуй пукота –
Но те пак се появяваха като спокоен прибой.
Моят бял божествен мозък
Аз го отдадох, Русия, на тебе –
Бъди мен, бъди Хлебников.
Стълбове забивах в ума на народа и оси
Направих наколна къща
„Ние сме будетляни“.
Всичко това правех като просяк
Като крадец, навсякъде проклет от хората.
(Есен 1921)
Аз излязох като юноша сам
В глухата нощ
Покрит до земята
С тежки коси.
Наколо бе нощ
И беше самотно
Искаха ми се приятели
Искаше ми се себе си.
Аз запалих косите
Размятах късове, къдри
И палех около себе си
Запалих полета, дървета –
И стана по-весело.
Гореше полето на Хлебников
И огненото Аз пламтеше в тъмнината.
Сега си тръгвам
С косите си запалил
И вместо Аз
Стояха Ние!
Върви, Нансен, ти, варяг суров
Носи закон и чест.
Началото на 1922?
Слово пея аз за това
Как огневодът, от струи пот покрит, в овчарска кожа от пепел, дим и сажди
Тъмен и смугъл
С бяла цепеница теб хранеше
Дървоядния звяр на огъня.
Той, жълтозарен, ту се криеше като смърт
Зад оградата на тъмнината, ту лягаше на кравай като куче
В листата на черното дърво на мрака.
И тогава окото му ни обаждаше за перушината на земеродно рибарче.
И като черни пера падаше черната клонка на тъмнината.
После диво се нахвърляше и гризеше, пробляснал със златна грива
Куп цепеници среброрунни
Ту глухо виеше, надигнал паст към небето – от студа пламенен глад, жалвайки се на звездите.
През решетката на прозореца звездите гледаха.
И теб, о, огън, работникът хранеше
С труповете на бели брези от уплашена горичка
Които люлееха глави, за нощта шумолейки
И че на него все му е малко, а и те не са толкова много.
За идването на човеците бяха техните жалби. Даже
Върху табелата „Продажба на гробове“ (крясък на улиците на тъмнината)
Падаха тихите сажди.
23 октомври 1917
Участъкът е велико нещо!
Това е място за среща
Между мен и държавата.
Държавата напомня
Че тя все още съществува!
Началото на 1922
Още веднъж, още веднъж
Аз за вас съм
Звезда.
Горко на моряка, измерил
Неверен ъгъл между своята ладия
И звездата –
Той ще се разбие в камъни
В подводни плитчини.
Горко и на вас, заели
Неверен ъгъл на сърцето към мен –
Вие ще се разбиете в камъни
И камъните ще се надсмиват
Над вас
Както вие се надсмивахте
Над мен.
(Май 1922)
Ра – виждащ очите си в ръждивата и червена мочурлива вода
Съзерцаващ съня си и себе си
В мишлето, което тихо краде злака на блатото
В младото жабче, надуло бели мехури в знак на мъжество
В тревата зелена, порязала с червен почерк снагата на момиче, превито със сърп
Което събира острица за огрев и покрив
В струите на рибите, полюшващи тревите, пускащи нагоре мехурчета
Обкръжен от Волга на очите.
Ра – продължен в хиляди зверове и растения
Ра – дърво с живи, бягащи и мислещи листа, издаващи шумолене, стонове.
Волга на очите
Хиляди очи го гледат, хиляди зирки и зинки.
И Разин
Който си миеше краката
Вдигна глава и дълго гледа Ра
Тъй че опнатият врат почервеня на тясна бразда.
ХІІ
В чашки дървесни
Зелени жълъди.
С мен извадете
Жребият на новите дни – дни неизвестни.
От Баку и до Бомбай
За Бизант и за Багдад
Кат Мирза Баб в Енвер бей
Тържествен бие звън камбанен.
„Сега“ на Бакунин
Сега в Баку.
vs. archives 