vs. archives

Двама души седели в трамвая и разсъждавали така: Единият казал: „Аз не вярвам в задгробния живот. Няма реални доказателства, че задгробният живот съществува. Не познаваме и авторитетни свидетелства за него. В религиите пък за него се говори или много неубедително, например, в исляма, или много мъгляво, например, в християнството, или нищо не се говори, например в библията, или направо се казва, че няма задгробен живот, например, в будизма. Случаите на ясновидство, пророчества, разни чудеса и даже привидения нямат пряко отношение към задгробния живот и съвсем не служат за доказателства за съществуването му. Мен никак не ме интересуват разказите, подобни на онзи, как един човек видял насън лъв и на следващия ден бил убит от лъв, избягал от Зоологическата градина. Интересува ме само въпроса: има ли задгробен живот или няма? Кажете, вие как смятате?“
Вторият Събеседник казал: „Ще ви отговоря така: никога няма да получите отговор на вашия въпрос, а ако някога получите отговор, не му вярвайте. Само вие самият ще можете да отговорите на този въпрос. Ако отговорите да, ще бъде да, ако отговорите не, ще бъде не. Трябва само да се отговори с пълно убеждение, без сянка на съмнение или, по-точно казано, с абсолютна вяра в отговора си“.
Първият Събеседник казал: „С удоволствие бих си отговорил. Но трябва да се отговори с вяра. А за да се отговори с вяра, трябва да си уверен в истинността на отговора си. Откъде обаче да взема тази увереност?“
Вторият събеседник казал: „Увереността, или по-точно, вярата не може да се придобие, само може да я развиеш в себе си“.
Първият Събеседник казал: „Как мога да развия в себе си вярата в отговора си, щом дори не зная какво да отговаря, да или не“.
Вторият Събеседник казал: „Изберете си, което повече ви харесва“.
– Сега е нашата спирка – казал първият Събеседник и двамата станали от местата си, за да се придвижат към изхода.
– Извинете – обърнал се към тях някакъв извънредно висок военен. – Чух разговора ви и мен, извинете ме, ме заинтригува: как могат двама още млади души да говорят сериозно за това има ли задгробен живот или няма?

Аз не си запуших ушите. Всички си ги запушиха, единствено аз не ги запуших и затова само аз чух всичко. Аз също не закрих с парцал очите както направиха всички. И затова видях всичко. Да, единствено аз видях и чух всичко. Но за съжаление не разбрах нищо, така че, значи, каква е стойността на това, че единствено аз видях и чух всичко? Аз дори не можех да запомня това, което виждах и чувах. Само някакви откъслечни спомени, заврънкулки и безсмислени иззвънявания. Ето мина на бегом трамвайния кондуктор, след него – възрастна дама с лопата в зъбите. Някой каза: „…сигурно, изпод фотьойла…“. Голо еврейско момиче разкрачва краченца и излива от чашка върху половите си органи мляко. Млякото се стича в дълбока супена чиния. От чинията преливат млякото обратно в чашката и ми предлагат да го изпия. Аз пия; от млякото мирише на сирене… Голото еврейско момиче седи пред мен с разкрачени крака, половите й органи са целите в мляко. Тя се навежда напред и гледа половите си органи. От половите й органи потича прозрачна тегава течност… Минавам през голям и доста тъмен двор. На двора лежат, събрани на високи купчини, дърва за огрев. Иззад тях наднича нечие лице. Аз знам, че това е Лимонин, който ме следи. Той наблюдава: няма ли да отида при жена му. Завивам надясно и излизам през главния вход на улицата. От вратата наднича радостното лице на Лимонин… Ето жената на Лимонин ми придлага водка. Изпивам четири чаши, замезвам със сардели и почвам да мисля за голото еврейско момиче. Жената на Лимонин слага глава на коленете ми. Изпивам още една чаша и запалвам лула. „Ти днес си един тъжен“ – казва ми жената на Лимонин. Казвам й някаква глупост и заминавам при еврейското момиче.

Без да се хваля, мога да кажа, че когато Володя ме удари по ухото и се изплю на челото ми, аз така го сграбчих, че няма да забрави това. Вече после го бих с примуса, а с ютията го бих вечерта. Така че той съвсем не умря веднага. Това не доказва, че съм му отрязал крака още през деня. Тогава той още беше жив. А Андрюша го убих просто по инерция и не мога да се обвинявам в това. Защо Андрюша с Елисавета Антоновна ми се вяснаха пред очите? Нямаше защо да изникват иззад вратата. Обвиняват ме в кръвожадност, разправят, че съм пиел кръв, но това не е вярно, аз излизвах локвите кръв и петната; това е естествена потребност на човека да заличи следите на престъплението си, пък било то и нищожно. Не съм изнасилвал също и Елисавета Антоновна. Първо, тя вече не беше девствена, и, второ, имах си работа с труп, и тя няма от какво да се оплаква. Какво от това, че тъкмо трябваше да роди? Ми аз измъкнах детето. А че то беше пътник, това вече не е моя вина. Не аз му откъснах главата, причината беше в тънката му шия. То не беше създадено за този живот. Вярно е, че размазах с ботуш кученцето им. Но това вече е цинизъм – да ме обвиняват в убийство на куче, когато съвсем наблизо, може да се каже, са унищожени три човешки живота. Детето не го броя. Е, добре: във всичко това (мога да се съглася) може да се привиди известна жестокост от моя страна. Но да се счита за престъпление, че клекнах и се изходих върху жертвите си – това е вече, извинете, абсурдно. Да се изхождаш е естествена потребност и следователно съвсем не е престъпна. Така че разбирам опасенията на моя защитник, но все пак се надявам на пълно оправдаване.

Намислих си – ако на този ден се скарам с Esther, то на нас ни е съдено да се разделим. Ужас – така и стана. Скарахме се – ние ще се разделим. Това можеше да се очаква. Господи, аз исках днес mnt [минет, б. пр.], а то смърт на любовта. Господи, бъди с нас, не ни забравяй, милото ми момиченце Естер е загубено за мен, сега вече знам това. Това е извън съмнение. Тя ме вика, но аз знам, че това не е за дълго. Какво да се прави, навярно съм си такъв. Тя няма вина, жена като жена, а аз съм си такъв, някакъв изрод. Господи, твоя воля. Не, искам или mnt още днес, или всичко приключва с Esther, Естер завинаги.

Някой си Пантелей ударил с пета Иван.
Някой си Иван ударил с колело Наталия.
Някоя си Наталия ударила с намордник Семьон.
Някой си Семьон ударил с корито Селифан.
Някой си Селифан ударил с кафтан Никита.
Някой си Никита ударил с дъска Роман.
Някой си Роман ударил с лопата Татяна.
Някоя си Татяна ударила с кана Елена.
И почна въргал.
Елена налагаше Татяна с ограда.
Татяна налагаше Роман с матрак.
Роман налагаше Никита с куфар.
Никита налагаше Селифан с поднос.
Селифан биеше Семьон с ръце.
Семьон плюеше на Наталия в ушите.
Наталия хапеше Иван за пръста.
Иван хвърляше къчове на Пантелей с пета.
Ех, мислехме си, бухат се милите хора.

Приближих се гол до прозореца. В сградата отсреща явно някой се е възмутил, мисля, че е морячката. В стаята ми нахълтаха милиционер, портиерът и още някой. Заявиха, че вече от три години възмущавам живеещите в сградата отсреща. Дръпнах пердетата.

Седях в инкубатора четири месеца. Помня само, че инкубаторът беше стъклен, прозрачен и с термометър. Аз лежах вътре в инкубатора върху памук. Нищо друго не помня.
След четири месеца ме извадиха от инкубатора. Направиха това точно на 1-ви януари 1906 година. По този начин аз сякаш се родих за трети път. За мой рожден ден почнаха да смятат именно 1-ви януари.

Сега ще разкажа как се родих, как растях и как се проявиха в мен първите признаци на гений. Родих се два пъти. Това се случи ето така:
Татко ми се оженил за майка ми през 1902 година, но родителите ми ме произвели едва в края на 1905 година, защото татко поискал детето му да се роди обезателно на нова година. Татко пресметнал, че зачеването трябва да се случи на 1-ви април и едва на този ден подходил към мама с предложението да зачене дете.
Първият път татко подходил към мама на 1-ви април 1903 година. Мама отдавна чакала този момент и страшно се зарадвала. Но татко изглежда бил в много шеговито настроение и не се сдържал и казал на мама „честит първи април!“.
Мама страшно се обидила и на този ден не допуснала татко до себе си. Наложило се да се чака до следващата година.
Пред 1904 година, на 1-ви април татко отново почнал да захожда към мама със същото предложение. Но мама, спомняйки си миналогодишната случка, казала, че сега тя вече не искала да остава в глупаво положение и отново не допуснала татко до себе си. Колкото и татко да буйствал, нищо не помогнало.
И едва година по-късно татко ми успял да склони мама и да ме зачене.
И тъй моето зачеване се случило на 1-ви април 195 година.
Но всички пресмятания на татко рухнали, защото се оказах недоносче и се родих четири месеца преди срока.
Татко така се развилнял, че акушерката, която ме поела, се смутила и почнала да ме натиква обратно, откъдето аз току-що се бях измъкнал.
Присъстващият на това наш познат студент от Военномедицинската Академия заявил, че няма да може да ме натикат обратно. Но въпреки думите на студента, мен все пак ме натикали, ала както по-късно се изяснило наистина ме натикали, но в бързината не където трябва.
Тук настанала страшна суматоха. Родилката крещяла: „Давайте ми детето ми!“ А на нея й отговаряли: „Вашето, викат, дете се намира вътре във вас.“ „Как! – крещяла родилката. – Как така детето е вътре в мен, щом току-що го родих!“ „Но – казвали на родилката – може би грешите?“ „Как! – крещяла родилката – греша! Нима мога да греша! Сама видях, че детето току-що лежеше тук на чаршафа!“ „Това е вярно – казали на родилката – но може би се е вмъкнало някъде“. С една дума, и сами не знаели какво да кажат на родилката.
А родилката вдигала шум и изисквала детето си.
Наложило се да извикат опитен лекар. Опитният лекар огледал родилката и разперил ръце, но все пак съобразил и дал на родилката хубава доза английска сол. Родилката я прокарало и така аз вторично съм излязъл на белия свят.
Тогава татко отново се развилнял, това, вика, още не можело да се нарече раждане, това, вика, още не било човек, а по-скоро наполовина зародиш и трябвало или отново да го натикат обратно, или да го сложат в инкубатор.
И така ме сложили в инкубатор.

Антон Михайлович се изплюл, казал „ех“, пак се изплюл, пак казал „ех“, “, пак се изплюл, пак казал „ех“ и си тръгнал. И прав му път. По-добре да разкажа за Иля Павлович.
Иля Павлович се родил през 1893 година в Константинопол. Още като малък го докарали в Петербург и тука той завършил немското училище на улица „Кирочна“. После работел в някакъв магазин, после правел още нещо, а в началото на революцията емигрирал в чужбина. И прав му път. По-добре да ви разкажа за Анна Игнатиевна.
Но да разкажеш за Анна Игнатиевна не е толкова просто. Първо, аз нищо не зная за нея, второ, тъкмо паднах от стола и забравих за какво щях да разказвам. По-добре да разкажа за себе си.
Аз съм висок на ръст, не съм глупав, обличам се изящно и с вкус, не пия, не залагам на конни състезания, но дамите ме привличат. И дамите също не ме избягват. Даже им харесва, когато гуляя с тях. Серафима Измайловна нееднократно ме е канила у тях и Зинаида Яковлевна също казваше, че винаги се радва да ме види. Но пък с Марина Петровна имах забавен случай, за който и искам да разкажа. Случаят е напълно обикновен, но все пак забавен, защото, докато ми благодареше, Марина Петровна напълно оплешивя. Случи се това така: отидох веднъж при Марина Петровна, а тя оппа! и оплешивя. Тва е.

Когато видя човек, ми се иска да го прасна по мутрата. Тъй приятно е да праснеш по мутрата човек!
Седя в стаята си и нищо не правя.
Ето някой ми идва на гости; чука на вратата ми. Аз казвам: „Влезте!“ Той влиза и вика: „Здравейте! Колко хубаво, че ви заварвам у дома!“ А аз него прас по мутрата, а после и с ботуша в чатала. Гостът ми пада ничком от страшна болка. А аз – с тока по очите! Един вид кво се шляеш като не са те викали!
Или пък така: предлагам на госта да пийне чашка чай. Гостът приема, сяда на масата, пие чай и нещо разказва. Аз си давам вид, че го слушам с голям интерес, кимам с глава, ахкам, правя учудени очи и се смея. Гостът, поласкан от моето внимание, все повече и повече се увлича.
Спокойно наливам пълна чаша вряла вода и я плисвам в мутрата на госта. Гостът скача и се хваща за лицето. А аз му казвам: „Няма вече в душата ми добродетел. Пръждосвайте се!“ И аз изхвърлям госта.