vs. archives

І
Поводът на този текст е случаен, иманото за казване в него не. Размених тази сутрин коментари за съвременната българска литература с българка, живееща в САЩ. От години имам да формулирам в окончателен вариант, като final cut, отношението си към българската литература изобщо. Рождество Христово е чудесен момент да го направя.

Твърдя, че съвременната българска литература е типичен случай на mafia state, чиито механизми възпроизвеждат приетото и работещото в българската държава като международно призната mafia state.

След първо фейковото, а по-късно нефейково (но пак в основата си ПР-фейк) обявяване на кандидатурата на Г. Господинов за Нобел, за капо ди тути капи на българската литературна mafia state публично и де факто бе обявен Георги Господинов.

Капо ди тути капи е този, който на даден несвободен пазар контролира ресурса за раздаване на порциите. Бъдещият български нобелист – fake it until you make it – вече има ресурса да го прави чрез българската mafia state държава, издателството министерство на културата в сянка и банаджийската инфраструктура.

Поради работата ми в академичната сфера познавам мнозина бенефициенти на порциите, които при случайни срещи ме поздравяват (!), дори ме прегръщат и още по-дори лайкват (!) мои постове тук. Добре е все пак да се имат официално за уведомени от този текст, че вече знаят, че аз знам, че те знаят, че аз знам, че са бенефициенти на порциите, раздавани от капо ди тути капи на българската литературна мафия.

Последният за момента аутинг на все още неформалната длъжност на Г. Господинов като капо ди тути капи на българската литературна mafia state бе Бакърчето, закичено за него с китка здравец по поръчение на глобалния неолиберален комсомол лично от Ivan Krastev (Financial Times contributing editor). Още един случай на височайшо международно признание на всепризнати mafia states в съгласие с твърдите принципи и меките китки на Запада.

Оттук насетне всеки си знае: да говориш за mafia state статута на Г. Господинов е 1) грубо нарушаване на омертата, 2) език на омразата, 3) ресентимент (бг-вулго черна завист)… to be continued.

Това са скучни провинциални игрушки на сцената на белия свят. F-word them.

II
И все пак, скъпи съвременни български писатели, имате ли някакъв план как да живеете след очертаващото се окончателно решение на въпроса на съвременната българска литература (свободен превод от нацистко-немски)?

Според мен, лично мнение, би трябвало да имате поне някаква идея как ще изглежда живота ви през близкото десетилетие след недвусмисленото, макар и неформално, какъвто е мафиотският ред, ръкополагане на Г. Господинов за капо ди тути капи на българската литературна mafia state.

Напълно приятелски – цяло чудо е, но аз имам приятели сред съвременните български автори – ви обръщам внимание, че би било добре да помислите за някаква форма на емиграция от съвременната българска литература, пък била тя вътрешна, трансцендентна, трансцендентална или просто оттегляне в някое село.

Именно на вас, скъпи приятели поети, държа да споделя без претенции лично моя скромен план за след вече очертаващото се „окончателно решение“ и вече официалното закриване на съвременната българската литература.

Който не колаборира, ще бъде закрит, би казал Мунчо. Няма проблем, той е един от малкото, за да не кажа единственият, герой от българската литература, с когото се идентифицирам.

ІІІ
Ето планът ми, който имам от години, но окончателната интронизация на Г. Господинов като капо ди тути капи на българската литературна mafia state ме кара да го обнародвам.

Лично за мен тази интронизация настъпи, когато ГГ небрежно каза в едно от безбройните си интервюта пред духачи и духачки на колене, че вече ще е срамно да не го обичаме, т.е. да не упражняваме доброволно съответните практики.

Обнародвам, да не каже някой, че не е знаел, когато Международният литературен съд в Стокхолм обяви местния капо ди тути капи за международно признат такъв.

Планът е елементарен, какъвто трябва да бъде всеки план за реално оцеляване. Концептуалната му арматура е понятието на медиевиста – уви, руски – Дмитрий Лихачов (осъден на 5 години лагери „за контрареволюционна дейност“ през 1928): език-посредник.

Когото го интересува чисто теоретическият аспект на нещата, може да задълбае в концепцията на Лихачев за културата и литературата-посредник. Аз я ползвам чисто приложно, определяйки за себе си българския – езика, на който пиша – като език-посредник.

По стечение на биографични обстоятелства литературната ми социализация не беше посредством българската литература. No offence, просто така се случи. Когато вече в сравнително зряла възраст започнах да я чета, веднага усетих, че не е моята чаша чай. Но реших, че не трябва поради това да сменям езика, на който пиша.

Така за мен литература и език неизбежно се разделиха. Вътре в себе си казах сбогом на българската литература – и продължих да пиша на български.

Това е екзистенциалният смисъл на понятието „език-посредник“. Пишеш на език, който няма отношение към литературата, която създаваш, макар че е националният език на съответната – но не твоята – литература.

Простичко казано, езикът-посредник описва ситуация на временно пребиваване в транзитен бежански лагер, като временното спокойно може да бъде цял живот. Това е реалният ми досегашен живот като поет и това е планът ми за след очертаващото се „окончателно решение“.

Няма значка дали ще напусна транзитния бежански лагер на езика-посредник приживе или творбите ми ще го напуснат посмъртно.

Това е смисълът на езика-посредник – напускането му. Като стълбата от пропозиции на Витгенщайн, която трябва да бъде бутната, след като се изкачиш там, където е родината ти, за която трябва да се мълчи.

Винсент ван Гог, Почивка сред просо