Започнах да чета новата биография на Путин, чиито автори са разследващите журналисти Роман Баданин и Михаил Рубин, „Царь собственной персоной. Как Владимир Путин обманул всех нас“ (2025).
Поръчах книгата, за да направя рецензия за „Маргиналия“. Може да си представите изненадата ми, когато още в самото начало, на с. 16 попаднах на Владимир Якунин, приближения путински олигарх, свекър на собственичката на издателство „Поляндрия“ и мафиотски чадър („крыша“) над руското издание на „Времеубежище“.
На снимката имението на Якунин в Подмосковието на стойност 100 милиона долара и специално „кожухохранилище“, отделно помещение със собствен микроклимат за съхранение на дрехи от естествени кожи.
Чудесен „покрив“ и сейфруум за лисугера на един народ. За разлика от Шкловски на посещение в първия ГУЛАГ на Беломорканал, който се е чувствал там като жива лисица в кожухарски магазин, този лисугер от 2023-та спокойно си пребивава в „кожухохранилището“ на Якунини като у дома под мафиотската им крыша.
Проф. Владимир Градев ми съобщи в лична кореспонденция, че на 11 ноември е починал брат му, варненския поет Станислав Градев.
Не успях да открия никакви биографични данни за поета, Grok 3 твърди, че „според всички налични и актуални източници към 14 ноември 2025 г., поетът Станислав Градев (роден 1962 г., автор на „Книжно тяло“ и други стихосбирки) е жив и няма потвърдена информация за неговата смърт на 11 ноември или на която и да е друга дата.“
Какво по-истинско от поет без биография, за чиято кончина не знае дори AI, предлагащ вместо това, разбира се, „Градинарят и смъртта“, знака на Звяра на една литература на Ада.
Ти не си част от тази литература на Ада, тя не знае за теб. Портите на Ада няма да ти надвият.
Проф. Градев споделя: „Той беше и поет с една стихосбирка „Книжно тяло“, която издаде на 33, след това реши повече да не публикува.“
Никакви „други стихосбирки“, Grok 3. През 90-та напуска София, пише брат му.
Почивай в мир, варненски Поете на океана и брега, който е умирането.
КЪЩАТА НА ПОЕТА
Някога, когато ме напусна, както и живееше – невидим, нямаше потрепване на мускул по лицето ми от керемиди.
Само иронично като ириса на негър; проветрих сълзливи алегории, земноводни олицетворения и ги стъкнах в огнена метафора. Жегната с езика на пожара бащино огнище изостави синекдохата неблагодарна. Пръсна се надутата хипербола, епитетите навън се смотаха, скри се под земята като червей жалка, незначителна литота. Изгоряха книжни метонимии, вечни символи, сравнения цветисти и по гръб се метна от комина ми котката, която бе измислил…
Някога, когато в полумрака стъпиш в овъглената си стая само по стените ще те чакат стихове написани от паяк.
Не е за вярване, но перфектният черен ПР на руско-рашисткия гений продължава с пълна пара под вещото мълчание, негово и на наставниците на гения от литературното статукво насред отличното и неспирно безплатно и самоподдържащо се продуктово позициониране.
Рашизъм и екранизация, очаквано добра комбинация, от всички изкуства за нас най-важно е киното. Е, чат-пат райтърс блок и битови злоупотреби.
Отдавам дължимото на ефекта на трепкането на крилце на пеперуда в нощта на проточило се неписане и нормално битово злоупотребяване, предизвикало ФБ земетресение не на другия край на планетата, както е редно при този тип ефекти, а в сърцето на наше село.
Докато си губя времето с поредния руски ефект на духовно възвишение, последвано по необходимост от смрадно-партенково освобождение, не мога да повярвам, че същият човек ми е пращал някога ръкопис на „Джобна енциклопедия на мистериите“.
Което, прочее, не му попречи десетина години по-късно, вече като възвисяващ се народен писател № 2, да ходатайства за всеизвестен дебело светлозарен субект на най-дебелото литературно статукво.
Какъв антисистемен играч, кви две евро и петдесет и шест.
Днес нова висота, нова кота: поместният гений е „критически“ (sic!) сравнен със светеца покровител на всеки автентичен литературен авангард Свети Езра, Езра Паунд. Еми не се сдържах, не мога да се сдържа да си губя времето.
Да се „критикува“ перфектно отказалият се от ранните си опити за световна литература и естествено преуспял с „постмодерното“ (всъщност Ани-Илково) пазарно превъртане на националната идеология, но не за радикално политическо сънувачество, както е при Илков, а за подхранване на и без друго неспирния кошмар на българската история, от който искаме да се събудим, но не можем –
да се „критикува“ този гейткипър на българското непробудно историческо сънуване посредством „критическо“ сравнение с Езра Паунд е или плоска като шперплат публицистика, знаеща за Паунд единствено, че е фашист, боготворящ Мусолини (о, да, с потресаващ тренос по Il Duce, висящ на бесилото заедно с жена си със страшна сила, започват Пизанските кантоси), или чудовищен по диспропорцията на величините неволен комплимент към партенкосмърдящия рашизъм на Русков.
Толкова ли е мъчително просто да се приеме, че още един български гений се оказа обикновен и пореден руски кон в надбягванията за „епически репрезентант“ на националната идея и путинското разложение отвътре на Европейския съюз?
Това, че единият поместен гений го играй антисистемен джаста-праста либеро (май не ме разбра, говоря примерно за картечницата), бидейки плът от плътта на размяната на столични услуги между столичани в повече,
а другият е световно известният ямболски дискретен каналджия на глобалното мислене (ефтино шти го шитна, бате) и местното действие (гепи, ху дъ шит ексепт ми ноуз диз ленгуич аут дер) не ги прави ни на йота различни, когато се опре до руската връзка.
Я Поляндрия, я Широкà душа моя родная.
Двамата епически репрезентанти на съвременната българска национална идея, колкото да варим и печем есенес, броейки пилците, лютеничавата им гениалност зад блока, имат възкисело кефирен руски привкус.
Толкова е просто, но вие сте лукави, нека ви освобождават до дупка, във всички дупки до дупка. Джаста-прастата и Каналджията ще ви съдействат с квото могат, те го могат.
& Security cages where Ezra Pound was held, Pisa, Italy, 1945
vs. archives 