vs. archives

„Гостилничарят поздрави госта. Беше приготвена стая на първия етаж. „Княжеската стая“ каза гостилничарят. Стаята бе голяма, с два прозореца и стъклена врата помежду им, мъчително голяма в пустотата си. Няколкото мебели, стоящи наоколо[,] бяха със странно тънки крачета, можеше да се стори, че са железни, но бяха от дърво. [„]Моля да не излизате на балкона[“,] каза гостилничарят, когато гостът, хвърлил за кратко поглед през прозореца в нощта навън, се приближи до стъклената врата. „Носещата греда е почнала да поддава.“ Влезе камериерката, зае се с нещо на умивалника и докато шеташе попита дали е добре затоплено. Гостът кимна утвърдително. Макар че до този момент не бе изразил никакво недоволство от стаята, той продължаваше да обикаля напред-назад напълно облечен, без да сваля палтото, държейки в ръка бастуна и шапката си, сякаш още не бе сигурен, дали ще отседне тук. Гостилничарят стоеше до камериерката, когато гостът изведнъж пристъпи към тях отзад и извика: „Защо си шушукате?“ Гостилничарят, стреснато: „само давах указания на момичето за спалното бельо. Стаята за жалост/[,] едва сега го забелязвам, не е подготвена с грижливостта, с която бих искал. Но всичко ще се оправи незабавно.“ „Не става дума за това“ отвърна гостът „не съм очаквал нищо друго освен мръсна дупка и отвратително легло. Не се опитвай да ме баламосваш. Искам да знам едно: кой те уведоми за пристигането ми?“ „Никой, господине[“]// каза гостилничарят. „Ти си ме чакал[.]“ „Аз съм гостилничар и очаквам гости[.]“ „Стаята беше подготвена[.]“ „Както обикновено[.]“ „Добре тогава, ти не си знаел нищо, аз обаче няма да остана тук.[“] И той рязко отвори прозореца и извика на някого навън: „Да не се разпряга, продължаваме.[“] Но като бързаше към вратата, камериерката му препречи пътя, едно слабо, още съвсем младо крехко момиче и каза със склонена глава: „Не си тръгвай. Да[,] очаквахме те, единствено защото сме неумели в отговорите си/[,] несигурни какво желаеш[,] ние премълчахме за това“[.] Видът на момичето трогна госта, думите й му бяха съмнителни. „Остави ме насаме с момичето“ каза той на гостилничаря. Гостилничарят се поколеба, после излезе. „Ела“ каза гостът на момичето и седнаха на масата. „Как се казваш?“ попита гостът и улови през масата ръката на момичето. „Елизабет“ каза тя. „Елизабет“ каза той „чуй ме внимателно. Поставил съм си тежка задача и съм й посветил целия си живот. Правя го с радост и не искам ничие състрадание. Но тъй като това е всичко, което имам – тази задача –/ потискам безогледно всичко, което би могло да ми попречи при изпълнението й. Виж, тази безогледност може да ме доведе до лудост.“ Той стисна ръката й, тя го погледна и кимна. „Разбра това, значи“ каза той „а сега ми обясни как научихте за моето пристигане. Само това искам да знам, не питам за убежденията ви. Тук съм за борба, но не искам да бъда нападнат още преди да съм пристигнал. Та какво се случи преди да пристигна?“ „Цялото село знае за твоето пристигане, не мога да си обясня това, от седмици го знаят всички, сигурно идва от замъка, повече не знам.“ „Някой от замъка е бил тук и е съобщил за пристигането ми?“ „Не[,] никой не е идвал, господата от замъка не общуват с нас, но прислугата горе може да е приказвала за това, хора от селото може да са го дочули, може би така се е разчуло. Тук пристигат толкова малко чужденци, за чужденец се говори много.“ „Малко чужденци?“ попита гостът. „Ах“ отвърна момичето и се усмихна – изглеждаше едновременно доверчиво и отчуждено – [„]никой не идва, все едно светът ни е забравил.“ „Защо да се идва тук“ каза гостът „има ли тук нещо за виждане?“ Момичето бавно изтръгна ръката си от неговата и каза: [„]Ти все още ми нямаш доверие.“ „И с право“ каза гостът и се изправи[.] „Всички сте измет[,] но ти си по-опасна дори от гостилничаря. Ти специално си пратена от замъка да ме обслужваш.“ „Пратена от замъка“ отвърна момичето „колко зле познаваш отношенията ни. Тръгваш си от подозрителност, няма как сега да не заминеш.“ „Не“ каза гостът, рязко свали палтото си и го захвърли върху един стол „няма да замина, не постигна дори това: да ме разкараш оттук.“ Изведнъж обаче залитна, задържа се на крака няколко крачки и падна върху леглото. Момичето се притече: „Какво ти е?“ прошепна и веднага притича до умивалника, наля вода, клекна до него и изми лицето му. „Защо ме мъчите така?“ произнесе той с усилие. „Ние не те мъчим“ отвърна момичето „ти искаш нещо от нас и ние не знаем какво. Говори с мен открито и аз ще ти отговоря открито[.]

прев. от немски Vladimir Sabourín