vs. archives

Ако искаш да се самоубиеш, защо не искаш да се самоубиеш?
Хайде, използвай момента! аз, който толкова обичам смъртта и живота
Ако посмея да се самоубия, също бих се самоубил…
Хайде, ако ще посмяваш, посмей!
За какво ти е последователността от кадри на външните образи
Която наричаме свят?
Кинематографията на часовете изиграна
От актьори на условностите и утвърдените пози,
Пъстроцветния цирк на динамизма без край?
За какво ти е вътрешният ти свят, който не познаваш?
Може би, ако се самоубиеш, ще го опознаеш накрая…
Може би, ако сложиш край, ще поставиш начало…
При всяко положение, ако те уморява да съществуваш
Хайде, нека умората да е благородна
Не възпявай като мен живота, защото пиянствам
Не приветствай като мен смъртта в литературата!

Нужен си? Нищожна сянка, наречена човек!
Никой не е нужен, не си нужен на никого…
Без теб ще си тече всичко без теб.
Може би, за други е по-лошо да съществуваш, отколкото да те няма…
Може би, натъжава повече да съществуваш, отколкото да престанеш…

Болката на другите?.. Имаш вече угризения
Че ще плачат за теб?
Бъди спокоен: малко ще плачат…
Жизненият нагон пресушава сълзите малко по малко
Когато не плачем за нещо свое
Когато плачем за случилото се на други, особено за смъртта
Защото след нея вече нищо не се случва на другите…

Първо е гнетящото чувство, изненадата, че те сполита
Тайнството, липсата на живота, за който все става дума…
После ужасът на ковчега, видим, материален
И хората в черно, чиято работа е да са там.
После бдението на роднините, безутешни, разказващи вицове
Деклариращи колко е жалко, че си умрял
И ти, случаен повод на цялото оплакване
Ти наистина мъртъв, много по-мъртъв, отколкото си даваш сметка…
Много по-мъртъв в мига, в който си правиш сметки тук
Дори да си много по-жив отвъд…

После трагичното оттегляне в гроба или пещерата
И после започва умирането на паметта за теб.
Първо всички усещат облекчение
От малко трагичното чувство на досада, че си умрял…
После разговорът потича по-леко и всекидневно
И животът този ден за този ден подхваща живота…

После полека биваш забравен.
За теб си спомнят на две дати, два пъти годишно:
Когато се навършват години от рождението ти, когато се навършват години от смъртта ти
Нищо повече, нищо повече, абсолютно нищо друго.
Два пъти годишно мислят за теб.
Два пъти годишно въздишат по теб тези, които са те обичали
И от дъжд на вятър въздишат, ако случайно стане дума за теб.

Погледни студенината право в очите, погледни със студенина какво представляваме…
Ако искаш да се самоубиеш, самоубий се…
Остави моралните скрупули, опасенията на разума!..
Какви опасения, какви скрупули има механиката на живота?

Какви химически скрупули има в нагона пораждащ
Мъзгата, кръвообращението, любовта?
Каква памет за другите пази радостният ритъм на живота?

Нещастна суета на плът и кости наречена човек
Нима не виждаш, че нямаш абсолютно никакво значение?

Важен си за себе си, защото тъкмо себе си усещаш.
Всичко си за себе си, защото си вселената за себе си
И собствената си вселена и другите
Сателити на твоята обективна субективност.
Важен си за себе си, защото само ти си важен за себе си.
И ако така съществуваш ти, този мит, защо при другите да е различно?

Нима като Хамлет изпитваш страх от непознатото?
Но какво е познато? Какво е това, което познаваш
За да наричаш непознато което и да е отделно друго нещо?

Нима като Фалстаф изпитваш любов към живота, облечена в мас?
Ако така материално го обичаш, обичай го още по-материално:
Стани с плът и кръв част от земята и всички неща!
Разпръсни се, физично-химична система
От клетки осъзнаващи сумрачно
Сумрачното съзнание за несъзнаваното на телата
Голямото покривало не-покриващо-нищо на привидностите
Ливадите и тревите на размножаването на съществата
Атомната мъгла на нещата
Стените на водовъртежа
На динамичния вакуум на света…