vs. archives

В далечното начало на века издадох в самиздат и тираж 50, оказал се за в бъдеще самосбъдващо се пророчество, сборник с есета „Ляво и литературно“. С това заглавие описвах важната за мен неравна любовна двойка между политическото ляво и естетическото модерно.

Исторически тази връзка се установява между двете световни войни, когато с малки изключения (политически) лявото и (естетически) модерното вървят в общ олинклузив пакет. В личен план връзката беше Бертолт Брехт, който ме направи и продължава да ме прави поет.

Теоретически погледнато, модерното в сферата на естетическото продължава да бъде ляво. Няма дясна (или неолиберална) теория на модерното изкуство, която да отменя или дори релативира лявохегелианската „Естетическа теория“ на Адорно. Теоретическата основа на класическия авангард е лява. Съвременните опити за отстояване на автономията на естетическото също трудно могат да минат без ляв патос.

Нравится, не нравится – лявото е родилното петно на естетическата модерност, макар и руският да е превод от немски. Сексапилът на лявото в естетическата сфера през първата половина на миналия век относително безпроблемно е включвал целия спектър от френския сюрреализъм през черните кожени куртки на чекистите или грузинските мустаци на Джугашвили – и обратно до Сталинската награда за мир на Арагон.

До 24 февруари това звучеше като историческа специфика – културните различия са огромни, казваше Борат – незасягаща теоретическата чистота на връзката между лявото и естетическата модерност. Некасаеща ни неповторима историческа специфика.

Е, повтори се в реално време. С всички руски съпруги чекистки, меланшонльопеновци и ниновокостадиновци на хранилката на националболшевизма, победил отново в една отделно взета страна.