Как да пиша безсмъртни творби, като не съм известен?
Как да отговарям, като не ме питат?
Защо да си губя времето над стихове, като времето ги губи?
Аз записвам предложенията си на траен език
Защото се опасявам, че ще мине много време преди да се приемат.
За да се постигне голямото, има нужда от големи промени.
Малките промени са враговете на големите промени.
Аз имам врагове. Значи сигурно съм известен.
Някои от приятелите си видях и то от най-любимите
Безпомощно да потъват в тресавището, покрай което
Минавах всеки ден.
И това се случи не през един
Единствен предиобед, о, не. Много
Години се точеше, отново и отново
Това го правеше по-ужасяващо.
И също спомените за съвместните
Дълги разговори за тресавището, което
Вече покрива толкова много от тях.
Безпомощен сега го видях отпуснат назад
Покрит от пиявиците
В проблясващата
Леко раздвижена тиня. На потъващото
Лице отвратителна
Блажена усмивка.
Загиващите империи са смешни. Смешна е Римската империя в Сатирикон, смешна е Испания на Дон Кихот, смешна е Австроунгария на Мъжът без свойства. Дойде й редът и на Руската империя.
Не би трябвало да има драма и големите руски романисти говорят за това още от края на СССР: Омон Ра на Пелевин, Ден на опричник на Сорокин, многотомната История на руската държава на Акунин, завършена навреме в навечерието на войната.
Само русофили, ченгета, русофили ченгета и ченгета русофили виждат някаква драма в смешния край на Руската империя.
Ты меня уважаешь?!? повтарят те настървено.
Но това е монолог на алкохолик, вечния патетичен смешен руски алкаша.