vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Жълта поезия 2

Винаги съм бил безогледен
В поезията си цяло чудо е че не съм
Осъждан но не е късно
Винаги са имали претенции
Към стихотворенията ми бивши любовници
Тъщи тъстове съпруги бивши съпруги
Бъдещи любовници кой ли не
В крайна сметка смятам за скромен успех
Че не оставям хората равнодушни
Но току-що попадам
На чудесна жълта новина
В която чета познати квалификации
Цитирам цитираните с услада
От жълтия парцал ти си психар
Най-голямото чудовище
Нямаш смелостта да застанеш
Като мъж заслужаваш всички гадости
Които ти се случват цял живот ще си сам
Като куче жалък толкова си жалък
Че трябва нова дума за теб имаш болен
Мозък занимаваш се с чекиджийство
И познато зацикля ще си умреш като куче
Ти нямаш семейство няма и да имаш
За да общуваш с мен ше плащаш
Благодаря на жълтата колежка
Мога само да мечтая поезията ми
Да е толкова добра

Колкото реалността.

Правилна притурка на правилен вестник на правилен олигарх

Налага се да почна доста отдалече, историята е далечна и добре забравена. През далечната 93-а Иван Методиев занесе мои стихове в най-старото литературно издание на прехода. Първо се усъмниха, че съм мистификация на сияйния автор на „Гъзове и облаци“, que en gloria esté, тогава беше карнавалът на мистификациите, после се наложи да установят, че съм реален негър.

През 1994-а бях поканен от престижна академична фигура, която тогава стана гл. редактор на изданието, да водя рубрика. Бях бил неин студент, когато тя беше още асистентка, имаше хубави впечатления от мен като студент, аз също от нея като млада асистентка по антична литература. През втория семестър по западна нещо стана по-неприятна, не знам защо. Благодарен съм за тази покана, защото тя ми осигури автоматична проверка за принадлежност към ДС. За разлика от българофренската гранддама, която също, уви, беше проверена, нямах честта да съм бил бил достатъчно сексапилен за вербуване.

Водих рубриката 3-4 седмици и видях, че тая работа не е за мен. Продължих обаче да сътруднича на изданието. 90-те бяха най-щастливото ми литературно време: бях млад, имаше свобода преди парите и властта им да обсебят всичко. Няма пълно щастие без наивност. През най-силната ми година хонорарите ми позволиха да си купя разтегаемо диванче. Щастието беше пълно.

Тогава редакцията на изданието се помещаваше непосредствено до централата на СДС, ако някой си спомня какво е това. За по-младите: стария Сашо Йорданов, а и младия Волен Сидеров. Като стана фашист, с почуда узнах, че е бил гл. редактор на в. „Демокрация“, официоза на СДС. Ходеха си по търлъци на гости, т.е. по-скоро хората от литературното издание ходеха по търлъци при политическите си шефове в централата, през символична, а и реална топла връзка.

Когато за първи път публикувах в изданието, негов гл. редактор беше дългогодишен знаков депутат от СДС, после също толкова дългогодишен знаков посланик. Май не му допаднах особено, без да има видима причина, аз също не изпитах особено еротично привличане към будистките му сандали.

Тогава бях безплатен безпартиен антикомунист, както в ония времена си му беше редът в поколението ми, родния ми град и академичните среди, където ми е работното място. И до днес обичам да съм безплатен безпартиен фен на радикални идеи, които сега наричам консервативна революция, но вече съм крайноляв „антикомунист“.

Спомних си всички тия щастливо забравени неща след като днес случайно попаднах на антрефиле на най-старото литературно издание на прехода в най-правилния всекидневник на прехода. Позната симбиоза: височайшият академизъм на най-старото литературно издание на прехода седеше кълка до кълка с кликни тук за купуване на експертно-академично похвалените книги.

Друго ме порази: все едно виждах лентата да се развърта назад към фриволните млади години на литературната притурка на в. „Демокрация“, т.е. най-старото литературно издание на прехода.

Сега най-старото литературно издание на прехода е на път щастливо да се превърне в литературна притурка на най-правилния всекидневник, собственост на най-правилния олигарх.

Може вече да се е превърнало, не го следя, а досега не ми беше изскачало на телефона. Но днес изскочи през прозорчето на възможност на най-правилния всекидневник.

Трийсетина години по-късно фсичко си дойде по местата.

Визитка

Първо бях нелош поет
И стиснат щедър задник

Вече съм нелош прозаик
И щедър стиснат задник.

Няма равна на теб

Лишаваш от контракции майката
Даряваш плода с терминална асфиксия
Изпразваш магазините в края на една диктатура
Пълниш ги за гладкия мирен преход към следващата
Провъзгласяваш първия срещнат хитър селянин за цар
Подклаждаш чистия пламък да въри народа възродени
Връщаш взети преди половин век земи в реални граници
Комасираш ги в мутренски латифундии и ферми във фб
Превръщаш комсомолеца в заслужил писател на капитализма
Въдворяваш поета да чака за пенсия в рушащо се читалище
Анестезираш жертвата с македонска наденица и вино от спирт
Изостряш сетивата на хищника с фром раша уит лаф и кокаин
Отлагаш истината за фондовете до часа на пенсионирането
Шеметно ускоряваш рулетката на автоматичната търговия
Дегизираш революцията с перхидролено руса перука
Въдворяваш закон и ред с купени гласове от гетата
Караш смъртник да разиграва театър на умиращ лебед
Лишаваш го от прозрението че театъра е фор риъл
Осигуряваш по-дълъг оргазъм с еротична асфиксия
Водиш за ръка от малката смърт към голямата.

Апокалипсис Сега

Всеки получава
Всичко квото иска
Аз исках любов
И поради греховете ми
Получих
Поднесоха ми я
Като румсървис
Беше си истинска
Любов по избор
И след като приключи
Никога не пожелах друга.

%d блогъра харесват това: