Аз бях по-скоро звук, отколкото –
срам ме е да кажа – лъч в царството,
дето тържествува простолюдието на мрака,
правех се на кос напролет
във въздуха. Нощувах в ушни
миди: милвах
вдлъбнатините както друг жених –
издатините; фалшивех пискливо,
взел твърде висок тон. Но навъзбог устремен,
звукът изхвърля баласта:
колкото и да се гледаш в огледалото,
то няма да те дари с ехо.
(to be continued)
Не ми беше дадено
Както се казва
Да бъда добър баща
Но любимата ни приказка е
Красавицата и звяра
Един ден
След много години
Ще бъдеш горда
Със звяра обещавам.
Перверзия е
Да се чукаш с друг
На местата
Където си се чукала с мен
Каза той
Ти си по перверзиите
Каза тя.
Звукът отстъпва на светлината не
по скорост, но в самите вещи,
доловими дори когато окаменеят,
овехтеят, станат нищи.
И двете са пречупени, изкривени,
съкратени: първо –
до тъмнина, до тишина;
после превърнати в думи.
Можеш да си спомниш залеза през прозореца,
или пък – молба или отказа на някой.
И двете са щастливи единствено извън
тялото. Само далече от нас.
(to be continued)
Там имаше стаи. Размерът им
пораждаше каше в главата,
от което таванът, в чиято креда
се устремяваше взорът ви,
само печелеше. Огледалата
натрупваха там до падането на мрака
прах, утаяващ се като пепелта
на Херкулан върху
обитателите му. Купчини книги,
столове, по прозорците – слюдата
на скрежа. Каквото се случеше в тях,
се случваше там завинаги.
(to be continued)
vs. archives 