vs. archives

В днешен брой на правилен всекидневник, с правилни журналистически стандарти и собственост на правилен олигарх, се съобщава във формáта на кратка културна новина за серия откупувания на правата на последния роман на един правилен и напоследък по-настоятелно от обикновеното емпатичен автор.

Новината всъщност е чиста проба неотбелязано платено съобщение на правилното издателство, чийто автор е правилният автор. Издателството съобщава привидно безплатно платеното си съобщение като обществено значима културна новина.

Отляво на безплатното платено съобщение е разположена вероятно платена от съобщаващото издателство реклама на съответния роман, за който информира културната новина, неотбелязана като платено съобщение. Ярко синият бутон „Купете“ под романа, за когото е културната новина, предполага директното трансформиране на културната новина в правилно продуктово позициониране.

Ако случайно все пак се колебаете дали непринудено да превърнете новината в пазаруване, ПР отделът на правилното издателство се е погрижил културно да ви информира, че е имало „преборване“ за авторските права на романа в най-правилната страна на света.

Очевидната капиталова емпатия между правилния олигарх, правилния всекидневник, правилното издателство и правилния автор изглежда синергично съвършена. Вероятно има и правилна политическа сила, която не е отбелязана, както не е отбелязано, че става дума за платено съобщение.

Ако правилно разчитаме емпатичната работа заедно на всички правилни субекти на платеното съобщение, логично е да се запитаме защо съобщението не е правилно отбелязано като платено.

Подобно неотбелязване на политикономически платените съобщения и представянето им за новини е типично за един неправилен олигарх, една неправилна медийна империя и едни неправилни политическа сили.

Към обичайното разграничаване на правилни и неправилни политикономии явно занапред ще трябва вече да добавяме и разграничението между правилна и неправилна емпатия.

Пандемията е правилният момент за това. Правилната емпатия продава.

Избирай каза тя
Или тя или аз

Но аз не съм се женил за нея
И не съм й изневерявал с теб

Избрал съм я дълго преди да те срещна
Ти избра да бъдеш жената на поета.

Следващия път
Избирай по-внимателно

И дръж на избора си.

Избирай каза тя
Или тя или аз

Но аз не съм се женил за нея
И не съм й изневерявал с теб

Избрал съм я дълго преди да те срещна
Ти избра да бъдеш жената на поета.

Следващия път избирай по-внимателно
И дръж на избора си.

Времето на броенето на пилците от ястреба; на купите сено в мъглата,
на дребните, жегващи пръстите, дрънчейки в джоба;
на северните реки, чиято вълна, замръзнала в устието,
спомня си изворите, южното затънтено място
и за миг се сгрява. Времето на кратките денонощия,
на сваляния шлифер, на набъбналите обувки, на спазмите
в стомаха от жълтата варена бяла ряпа;
на силния вятър, плющящ в хоругвите
на листолюбивото войнство. Времето, когато работата може да почака,
дните са като две капки вода, като братя Ивановци,
и пръстите закачат кората с алчен, безсрамен трепет.
Колкото повече пръсти, толкова по-къса роклята.

Всички кучета са изядени. В дневника
не е останала чиста страница. Бисерът на думите
покрива снимката на съпругата, към бузата й
закарфичил мушицата на съмнителна дата.
По-нататък – снимката на сестрата. Той не щади сестрата:
иде реч за достигнатата широта!
И гангрената се изкачва по бедрото чернеейки
като чорап на девица от вариете.

Когато декември притисне гърдите
Като наколенник на дакийски легионер
И глутниците се спуснат от север
По замръзналата река татко
Няма по хубаво от мълчанието ти

Няма по-хубаво от ръцете
И мълчанието ти

Защото токът оставя следи – зима е.
В нещо от дърво замръзвайки в полето,
по минувачите разбираш, че си вкъщи.
Какво да кажеш привечер за бъдното, щом
възпоминанието в нощната тишина
за топлината на твоите – пропуск – когато заспиш,
тялото хвърля от душата
върху стената като сянка на стол
върху стената привечер свещ,
и под покривката с небе, свлечено към гората,
над кулата на силоза, лъснат от крилото на кос,
не ще избелиш въздуха с бодливия сняг.

Това е поредица наблюдения. В ъгъла е топло.
Погледът оставя следа върху предмета.
Водата представлява всъщност стъкло.
Човекът е по-страшен от скелета си.

Зимна вечер с вино насред нищото.
Веранда, затисната от плачеща върба.
Тялото почива върху лакътя
като морена, изоставена от ледник.

Иззад мекотелото на пердето след хиляда години
ще ме извлекат с избил през ресните
отпечатък на „лека нощ“ от уста,
нямаща на кого да го каже.