Даниил Хармс „Раклата“

Един човек с тънка шия влязъл в ракла, затворил след себе си капака и почнал да се задушава.
– Ето – говорел, задушавайки се, човекът с тънката шия – аз се задушавам в раклата, защото шията ми е тънка. Капакът на раклата е затворен и спира достъпа на въздух до мен. Ще се задушавам, но въпреки това няма да отворя капака на раклата. Постепенно ще почна да умирам. Ще присъствам на борбата между живота и смъртта. Битката ще е неестествена, с изравнени шансове, защото естествено винаги побеждава смъртта, а животът, обречен на смърт, само напразно се бори с врага, без да губи до последния момент напразна надежда. А в тази борба, която ще се състои сега, животът ще знае начин да победи: животът трябва да накара ръцете ми да отворят капака на раклата. Ще видим кой кого. Само дето ужасно мирише на нафталин. Ако победи животът, ще поръся нещата в раклата с махорка… Ето, почна се: вече не мога да дишам. Загивам, това е ясно! Няма вече спасение за мен! И нищо възвишено няма в главата ми. Задушавам се!..
Леле! Но какво е това? Нещо стана, но не мога да разбера какво точно. Видях не що или чух не що…
Леле! Пак стана не що! Боже мой! Не ми стига въздуха. Аз май умирам…
Това пък какво е? Защо пея? Май ме боли шията… Но къде е раклата? Как така виждам всичко в стаята си? Стига бе, аз лежа на пода! А къде е раклата?
Човекът с тънката шия станал и се огледал. Раклата я нямало никаква. По столовете и на леглоту били пръснати неща, стояли доскоро в раклата, а раклата я нямало.
Човекът с тънката шия казал:
– Значи животът победи смъртта по непознат за мен начин.