vs. archives

Когато сънят ти бяга и лежиш на леглото, изпружил глупаво крака, а до теб на масичката тиктака часовник и сънят бяга от часовника, тогава на човек му се струва, че пред него се разтваря огромен черен прозорец и през този прозорец трябва да излети тъничката му сивичка човешка душа, а безжизненото тяло да остане да лежи на леглото, изпружило глупаво крака, и часовникът да иззвъни с тихия си звън: „ето още един човек заспа“, и в този миг да се затръшне огромният и съвършено черен прозорец.
Човек с фамилия Прозорцев лежеше на леглото, изпружил глупаво крака, и се опитваше да заспи. Но сънят бягаше от Прозорцев. Прозорцев лежеше с отворени очи и страшни мисли туптяха във вдървената му глава.

Имало едно време една четиринога врана. Всъщност тя имала пет крака, но не си струва да говорим за това.
И ето веднъж четириногата врана си купила кафе и си мисли: „Е, купих си кафе, а какво да го правя?“
А в този момент като нарочно за зла беда оттам притичала лисица. Видяла враната и й вика: „Ей – вика – ти, врана такава!“
А враната вика на лисицата:
„Ти си врана!“
А лисицата вика на враната:
„А ти, врано, си свиня!“
Тогава враната от обида разсипала кафето. А лисицата тътрила да бяга. А враната се смъкнала на земята и тръгнала на четирите си, или по-точно, на петте си крака за мизерната си къща.

Един човек легнал да спи вярващ, а се събудил невярващ.
За късмет, в стаята на този човек имало медицинска теглилка и той имал навика всеки ден сутрин и вечер да се претегля. И ето, като лягал предната нощ да спи, човекът се претеглил и установил, че тежи 4 пуда и 21 фунта. А на следващия ден сутринта, ставайки от леглото невярващ, човекът отново се претеглил и установил, че вече тежи само 4 пуда и 13 фунта. „Следователно“, решил човекът, „моята вяра е тежала приблизително осем фунта“.

Точно преди 56 години се родил Иван Андреевич Ряпкин. Сега той е такава знаменитост, че няма нужда да казвам кой е той. Помислете само колко е успял да направи този човек за петдесет и шест години! Да, геният не е шило – не стои в торба.
Осъзнал рождения си ден, Иван Андреевич Ряпкин купил буркан цаца и го скрил в чекмеджето на бюрото си.
– Прекалено съм знаменит, за да разчитам, че никой няма да дойде да ме поздрави – казал сам на себе си Ряпкин. – А ако дойде някой, ще го почерпя с цаца.
Иван Андреевич седнал на кушетката и почнал да чака.
В осем вечерта издрънчал звънецът и Ряпкин скочил да отваря външната врата. Но като дотичал по коридора до банята, Ряпкин разбрал, че е поел в погрешна посока и свил към антрето. Като стигнал до антрето обаче, Ряпкин не можел да се сети защо се е оказал там, и бавно, тътрузейки крака, се помъкнал обратно към стаята си.

На едно старче му изскочило от носа малко топче и паднало на земята. Старчето се навело, за да вдигне това топче, и тогава от окото му изскочила малка пръчица и също паднала на земята. Старчето се изплашило и като не знаело какво да направи, помърдало с устни. В този момент от устата на старчето изскочило малко квадратче. Старчето се хванало с ръка за устата, но тогава от ръкава на старчето изскочила малка мишка. От страх на старчето му призляло и, за да не падне, то приклекнало. Но тогава нещо изхрущяло и, като мека плюшена шуба, то се свлякло на земята. Тогава от дюкяна на старчето изскочила дълга пръчица и на самия край на тази пръчица седяла тъничка птичка. Старчето понечило да извика, но едната му челюст се изметнала под другата и вместо да извика само слабо хълцукнало и затворило едното око. Другото око на старчето останало отворено и, като престанало да се движи и блести, станало неподвижно и мътно като при мъртъв човек. Тъй коварна смърт настигнала старчето, незнаещо часа си.

Нарекоха ме изверг.
А нима това е вярно?
Не, това не е вярно. Няма да привеждам доказателства.
–––
Чух как жена ми казваше в телефонната слушалка на някой си Михюс, че аз съм глупав.
По това време аз бях под кревата и не ме виждаха.
О! Какво изпитах в този момент!
Исках да изскоча и да викна: „Не, не съм глупав!“
Представям си реакцията!
–––-
Аз пак бях под кревата и не ме виждаха.
Но нали аз виждах какви този същият Михюс ги вършеше с жена ми.
–––
Днес жена ми пак приемваше този Михюс.
Почвам да си мисля, че минавам в очите на жена ми на заден план.
Михюс дори ровеше в чекмеджетата на моето писалище.
Аз самият бях под кревата и не ме виждаха.
–––
Аз пак бях под кревата и не ме виждаха.
Жената и Михюс говореха за мен в най-неприятни изрази.
Не издържах и им викнах, че само лъжи приказват.
–––––
Вече е пети ден, откакто ме ступаха, а костите още ме болят.

Не знам защо всички мислят, че съм гений; според мен, не съм гений. Вчера им викам: Чакайте, чакайте! Какъв гений съм аз? А те ми викат: Такъв! А аз им викам: Е, какъв такъв? А те не казват какъв, а само викат, че съм гений и туй то. Но според мен, аз все пак не съм гений.

Където и да се весна, веднага всички почват да си шушукат и ме сочат с пръст. „Е, какво е това сега наистина!“ – викам аз. А те и дума не ми дават да кажа, току-виж ме хванали и понесли на ръце.