Славата на радостта дошла в дома ми.
Слава на идващата вкъщи радост
когато най-малко я очакваш.
Всичко е внезапно докато не дойде внезапната радост.
Тогава внезапното става дългоочаквано
а името на Господа мой звучи като ликуване.
аз знам защо пътеките
откъсвайки се от земята
играят с птиците.
отколешните клончета на вятъра
полюшват кошничките ушити от кълвачите
кълвачите притичват по стволовете
държейки в ръце моливчета.
ето от хралупата излита шише
и насочва полета си към езерото
за да се напълни с вода.
как само ще се зарадва дъбът
когато в средата му
поставят водно сърце.
Аз преминах покрай два гълъба
гълъбите удряха с криле
стараейки се да уплашат лисица
която с остри лапички
похапваше гълъбовите птиченца.
Аз вдигнах тетрадката, разтворих я
и прочетох седемнайсет думи
съчинени от мен предишния ден.
Гълъбите моментално отлетяха,
лисицата стана малко кибритено сандъче.
А на мен ми беше необикновено весело.
И що така седиш
и не поглеждаш мене никак
а аз направих знак върху хартията
за влагата ти мечтая единствено
нима подмамващ погледът ми трогна изведнъж
нима страстта проникнала е в твойта гръд
и все по-често ти насам поглеждаш
тогава мила ти бъди по-бързо моя.
И гръмна хорът и отекна баса
Бог гледаше отгоре от иконите в анфас
в молитвите се заблудихме
превърнахме се в младенци
на нашите ръце на нашите крака
мъкнеха се размислите слаби
нашите било и нашите могло
в крепки камъни се сплетоха в едно
ние живеем и преживяме
треви направени от Бога
ние ще умрем и заедно тримата
пред Бога ще излезем от дъбравата
не с тръба, а с теб
ще седнем в скута на Бога
ще пеем и гледаме
как небесните елени
срещу врага
засилват се
устремявайки рога
тигрици и ехидни
на всеки цвят седят невидими.
Гората върхове люлее.
Ходят с кани хората.
Ловят от въздуха водата.
Водата гъне се в морето.
Но огънят не се огъва никога.
Обича въздушната свобода.
Когато с ум и безпрестрастност
в дома отшелнически мой
с ръце налудни аз
муха улавям за крилото
никой мен да разбере не може.
Прости природа моята постъпка
прости невинното желание
прости незнанието мое.
Като в гората бях разбрах
на колело подобна е водата
Та чуйте значи: веднъж,
загивах аз съвсем от жажда
коремът да се издуе от вода мечтаеше.
Аз се изправих.
краката повече не се мотаеха.
аз седнах
и светлина изливаше се през прозорците
аз легнах
и няма мисъл повече
Разкъсал струята на паметта,
Оглеждаш се наоколо, съкрушил лицето с гордост.
Името ти – Казимир.
Ти гледаш как гасне слънцето на спасението твое.
От красотата са разкъсани уж планините на земята ти,
Няма площад, който да носи фигурата ти.
Дай ми очите твои! Отвори прозореца на кратуната си!
Че ти си човек, съкрушил лицето с гордост?
Само муха е животът твой и желанието твое – тлъсто угощение.
Не блести слънцето на спасението твое.
Гръм положи в краката шлема на главата твоя.
Пъ – мастилницата на думите твои.
Трр – желанието твое.
Агалтон – кльощавата памет твоя.
Ей Казимир! Къде е масата ти?
Уж я няма и желанието твое е трр.
Ей, Казимир! Къде е приятелката ти?
И нея я няма, и мастилницата на паметта ти е пъ.
Осем години прощракаха в ушите ти,
Петдесет минути изтиктакаха в сърцето ти,
Десет пъти тѐче реката пред теб,
Секна мастилницата на желанието твое Трр и Пъ.
„Виж кво нещо“ – казваш ти и паметта ти е Агалтон.
Ето ти стоиш и уж разтваряш с ръцете дима.
Гасне с гордост съкрушеният израз на лицето твое,
Изчезва паметта ти и желанието твое е трр.
Веднъж един човек, чувствайки глад, седял на масата и ядял котлети,
А до него стояла съпругата му и все говорела за това, че в котлетите имало малко свинско.
Той обаче ядял и ядял и ядял и ядял и ядял, докато
Не почувствал някъде в стомаха смъртна тежест.
Тогава, като отместил каварната храна, той затреперил и заплакал;
В джоба му златният часовник престанал да тиктака;
Косата му изведнъж изсветляла, погледът се прояснил;
Ушите му паднали на пода както наесен падат от тополата жълти листа;
И той скоропостижно умрял.
Аз гений съм на пламенните речи
На мислите свободни господин съм
Аз цар съм на безсмислените красоти
Аз бог съм на изчезналите висоти
На мислите свободни господин съм
На светла радост съм поток.
Когато хвърля своя взор в тълпата,
Застива като птица тя
Стои около мен наобиколила стълб,
Стои безмълвна.
Застива като птица тя
И аз помитам я като боклук.
vs. archives 