vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Я памятник себе воздвиг и прочее

Позволявал съм си много, казвате
Пристъпвал съм важно-важно в мантия от надменност

След броени години кой ще си спомня за ролята ми на тъпкач
За баналните изцепки на доскорошен съпруг
Комическите детайли ще са ланшен сняг
Вие обаче, вие ще гниете в земята
Дори е под въпрос дали торта от вас ще е достатъчно богата

Да поддържа моравата
Върху вашия гроб.


По Хораций, Пушкин и Езра Паунд

Хората, които се возят с метрото, имат собствена миризма



От Ким Ки Дук сме свикнали да очакваме южнокорейските филми да режат глави. И когато това наистина се случва в „Паразит“ (2019) на режисьора Бонг Джун-хо, сме не толкова изненадани, колкото удовлетворени в очакванията си, въпреки че в първите две трети на филма доста сме се смели, което определено не може да се каже за филмите на Ким. Който е очаквал комедия, както жанрово е класифициран филмът, не остава излъган, отекващият в празния киносалон самотен смях е гарантиран. Бавното приплъзване на сюжета към черното и същинския хорър отговаря добре на свиването на гърлото при един смях по време на чума, евентуално с несвалена маска.

Както при Ким, така и в „Паразит“ зрителят е респектиран от солидността, с която се разработва социалният контекст на фикцията, визуално и пространствено буквализиран с придвижването на героите от сутеренен апартамент в квартал, напомнящ на мястото на действие в „Пиета“ на Ким Ки Дук, до квартала на богатите някъде в полите на планина и дома архитектурен шедьовър, в който ще се разиграе хорърът. Семейството от сутерена е съставено от четирима безработни члена, семейството от шедьовъра на архитект-звезда – от индустриалец и неговата челяд, също четирима. Придвижването в пространството е придвижване в социалната стратификация, както в „Елена“ на Звягинцев с неговата Москва на хай-класата и панелните жк комплекси.

Изненадващият обрат, вкарващ действието в релсите на хорора, също разчита на семиотиката на социалното пространство, при която в дома на богатите се разкрива и удвоява в един зловещ mise en abyme сутеренът на бедните, където тайно живее съпругът на бившата икономка, криещ се от лихвари, познати ни от „Пиета“. При сблъсъка на новите социални „паразити“, окупирали постепенно един по един дома на богатите, със старите бедняци „паразити“ от мазето тип ядрено бомбоубежище, предвидено сякаш за севернокорейска ракетна атака, избухва безмилостна война на бедните за пространството на богатия гостоприемник – класовата война на бедните от „Виридиана“ на Бунюел помежду им.

Освен въпрос на пространствена стратификация, социалното неравенство в „Паразит“ е и въпрос на миризма. Опитвайки се да идентифицира характера на миризмата на шофьора си, дължаща се на сутерена на бедните, индустриалецът го свързва с миризмата на хората, които се возят с метрото (съпругата му трудно може да си спомни кога за последен път го е правила).

Тази миризма, която на няколко пъти се тематизира от богатите, включително и по време на сексуален акт, на който шофьорът е принудително неволен свидетел, довежда в крайна сметка до пренасочването на руслото на класовата война, текла до този момент между бедните. Шофьорът забива кухненски нож в сърцето на собственика на мерцедеса пред очите на малолетния му син, на чийто рожден ден е поканен като мил жест от страна на работодателите му (което не им пречи да го третират на партито отново като обслужващ персонал).

Човекът, който се вози с метрото и пробва да бъде паразит на богат гостоприемник, в крайна сметка убива гостоприемника си. Той има собствена миризма, отприщваща класовата война между бедните и богатите. След убийството на гостоприемника той ще се скрие на единственото място, където няма да го търсят – в мазето – като „паразит“ второ поколение. Синът му ще трябва да забогатее – предполага се с легален „непаразитен“ труд – за да (от)купи дома, в чието мазе баща му се е скрил. Но каква е разликата между „трудовото“ основаване на една банка и нейното „паразитно“ ограбване?

Възхвала на Ио

Обичам жени с име йоана
Или йоанна не съм за едното нъ
Нямам майка баба сестра
С това име нямам френски предци
С името на девата от орлеан
Йоана е моята кубинска принцеса
Сестра на нова социална поезия
Странно е наистина че са ми дъщери
Аз женомразеца чудовището на квартала
Може би като баща обичам жените
Поетите казват имали дъщери
Обичам ви момичета

%d блогъра харесват това: