Спомен за Иван Методиев
Запознах се с Иван Методиев някъде през 93-а, помня точната година, защото тогава дебютирах като поет. Търсех редактор на първата си поетическа книга, не си спомням кой ме насочи към него и защо в крайна сметка той не ми стана редактор. Въпреки че вече не бях първа поетическа младост, не познавах хора от литературните среди, четях мъртви и небългарски поети. Иван Методиев беше първият жив български поет, с когото се запознах.
Най-силният ми спомен за него е сдържаността му. Тихият, сдържан, но решителен глас. „Ти май нямаш голямо доверие на читателя“, ми каза като коментар към ударенията, които бях наслагал на доста места в текста на ръкописа, набран на пишеща машина. Уцели в десетката и ми обърна внимание на проблем, върху който работя до днес. И когато коригирам грешка, дължаща се на това недоверие, всеки път чувам тихия му решителен глас. Такъв трябва да е гласът на учителя.
Той занесе стиховете ми в „Литературен вестник“. Тъй като не бях публикувал нищо до този момент и беше времето на постмодернисткия карнавал, там решиха, че съм мистификация на Иван Методиев, който по това време, както си дадох сметка след години, е работел върху Гъзове и облаци. Не бях чел нищо от него и нямаше да прочета до много по-късно. И въпреки това бих го определил като първия си жив учител в поезията. Тогава не си дадох сметка, че бяхме влезли негласно в отношение на ученик към учител.
Спомням си, че ме покани у тях и апартаментът ми се стори някак празен, опразнен поради неясна причина, без видимо основание. Другият ми пространствен спомен е от галерията му „Нава“, също толкова празна – и него в тази празнота. По-късно щях да се опивам от тази квантова дзен-будистка механика на празното в неговите стихове.
Той остави общуването ни в безвъздушното пространство на нищото. Не направихме нищо реално заедно и така остана за мен пример и образец на поета, който изниква изневиделица от нищото и незабележимо се връща в него. Ex nihilo.
vs. archives 